Определение № 60832 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 263265/12.04.2021 г. на Община Пловдив, подадена чрез юрк. И. А. и юрк. М. Д., срещу въззивно решение № 260045/23.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 77/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 1084/27.07.2018 г., постановено по гр. дело № 936/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е осъдена Община Пловдив да заплати на И. П. Т. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД: 1./ сумата от 153 361,24 лв., представляваща остатък от обезщетение за неоснователно обогатяване в резултат на извършени строително-монтажни работи по изграждане на подробно описана сграда, невъведена в експлоатация, от което обезщетение по предявен частичен иск е присъдена сума в размер на 10 000 лв. с влязло в сила решение по гр. д. № 15744/2013 г. на Пловдивския районен съд, ведно със законната лихва върху сумата 153 361,24 лв, считано от 12.04.2017 г. до окончателното й изплащане; 2./ сумата от 34 440,64 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 153 361,64 лв., за периода от 27.01.2015 г. до 12.04.2017 г. В тежест на Община Плавдив са възложени и деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че е налице очевидна неправилност във връзка с възприетата от апелативния съд сила на пресъдено нещо на правоизключващи факти при уважен частичен иск, както и по отношение на изводите за настъпването на изискуемостта на вземане, представляващо обезщетение за подобрения в чужд имот. Искането е за отмяна на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1./ „При повторно разглеждане на делото, след отмяна и връщане за ново разглеждане по реда на чл. 307 от ГПК, задължен ли е въззивният съд да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна?“; 2. „Когато в мотивите на решението в производството по частичен иск е обсъден началният момент на изискуемостта на вземането, то формира ли се сила на пресъдено нещо и обвързан ли е съдът, произнасящ се за дължимостта на остатъка от вземането, да приеме този момент?“; 3. „От кой момент става изискуемо вземането за извършени без правно основание подобрения в чужд имот?“; 4. „Кой е моментът, от който се счита, че собственикът на недвижим имот, в който са извършени подобрения от трето лице, се е обогатил – моментът, в който са приключили ремонтните дейности, или моментът, в който собственикът започне да осъществява фактическа власт?“; 5. „Длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, да обсъди и да се произнесе по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени разноски в качеството му на недобросъвестен владелец или държател?“; 6. „В новия исков процес – при произнасяне по иска за останалата част от вземането, въззивният съд задължен ли е да обсъди всички доказателства досежно определяне размера на обезщетението и при постановяване на решението да се съобрази със защитните средства на ответника, нерелевирани в процеса по частичния иск?“. Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и противоречие на въззивното решение с Определение № 917/29.12.2020 г. по гр. д. № 2786/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 35/27.02.2015 г. по гр. д. № 6594/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.; Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК; Решение от 09.02.2011 г. по в.гр.д. № 728/2010 г. на Пловдивски апелативен съд; Определение № 646 от 31.05.2012 г. по гр. д. № 933/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС; Решение № 912/02.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 79/05.02.2009 г. по гр. д. № 5723/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о.; Определение № 1470/23.12.2015 г. по гр. д. № 5521/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 209/15.08.2014 г. по гр. д. № 6203/2013 г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касация – И. П. Т., взема становище за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е частичен иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сума, с която ответникът Община Пловдив се е обогатил за сметка на ищеца И. П. Т. в резултат на извършени строително-монтажни работи по изграждане на сграда, находяща се в [населено място], невъведена в експлоатация. След проведено производство по чл. 307 ГПК делото е върнато за повторно произнасяне от друг състав на Пловдивския апелативен съд, чието решение се обжалва пред настоящия състав. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 20.01.1995 г. Община Пловдив като наемодател и Дружеството на запасните офицери и сержанти /ДЗОС/ като наемател са сключили договор за наем за неопределен срок по отношение на сграда в [населено място], на [улица], представляваща общинско имущество, изгоряла към момента на сключване на договора, като наемателят се е задължил да възстанови обекта за сметка на дължимия наем. За възстановяването на сградата между ДЗСО като възложител и И. Т. като изпълнител е сключен граждански договор от 08.06.2015 г., по силата на който имотът е предоставен на изпълнителя за срок съобразно срока на наемния договор от 20.01.1995 г., а стойността по възстановяването се приспада от уговорената наемна цена по същия договор. Въззивният съд е приел, че сградата е възстановена със средства на И. Т. чрез изграждането й до груб строеж в периода 1997-1999 г. и довършителни работи през 2002-2003 г. и 2006-2007 г., а на 09.10.2012 г. е иззета от Община Пловдив. По делото е цитирано влязло в сила решение № 159/19.01.2015 г. по гр.д. № 15744/2013 г. на Районен съд – Пловдив, с което при същите правопораждащи претенцията по чл. 59 ЗЗД факти е уважен предявеният частичен иск от И. Т. против Община Пловдив за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за извършените СМР по изграждане на сградата. За да определи размера на обезщетението за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд се е позовал на заключението на изготвената по делото СТЕ. Обсъдил е възраженията на въззивника срещу констатациите на вещото лице и начина на определяне размера на направените разходи за СМР в периода 1997 г. – 05.07.1999 г., като оплакванията са приети за неоснователни. Въззивният състав е намерил за допустимо възражението на ответника за погасяване по давност на остатъка от вземането, който не е бил предявен с първоначалния иск (за сумата от 10 000 лв.), а е предмет на настоящото производство. Съдът обаче е преценил, че следва да се зачете СПН на решението по частичния иск относно момента на възникване на спорното материално право – а именно 09.10.2012 г., както и относно съществуването на правото към приключване на устните състезания. Съгласно цитираното решение на тази дата имотът е предаден на собственика и оттогава е налице имуществено разместване. Съобразявайки изложените обстоятелства, въззивната инстанция е стигнала до извода, че петгодишният срок за погасяване на вземането по давност не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба (12.04.2017 г.) и че претенцията е частично основателна – до сумата в размер на 153 361,24 лв. Върху тази сума е присъдена лихва за забава за периода между поканата на ищеца до ответника да плати остатъка от обезщетението и датата на предявяване на иска. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият и шестият въпрос са свързани с оплакванията на касатора за допуснати от втората инстанция процесуални нарушения при обсъждане на наведените пред нея възражения срещу основателността на иска и не представляват правен въпрос. По естеството си това са касационни оплаквания по чл.281 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал събраните доказателства, доводите на страните и възраженията им по същество на правния спор поотделно и в съвкупност и е формирал собствени фактически и правни изводи, като е мотивирал същите в обстоятелствената част на акта си. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. По тях съдът дължи преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. Вторият въпрос е разрешен в практиката с постановяването на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.2 от последното, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В разясненията е посочено, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане и по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл.131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждане на частичния иск. В случая правното разрешение на въззивния съд не се отклонява от тези задължителни за съдилищата указания. Въззивният съд е съобразил, че в производството по предявения частичен иск, по наведеното от ответника правопогасяващо възражение, че искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност, съдът се е произнесъл, като е приел, че вземането на ищеца за сумата, с която ответникът се е обогатил поради извършените СМР, е възникнало едва при предаването на имота на собственика – 09.10.2012 г., тъй като преди тази дата не е налице имуществено разместване и следователно изискуемостта на вземането по чл.59 ЗЗД не съвпада с извършване на самите СМР, а настъпва с момента на изземване на процесната сграда и доколкото от този момент до предявяване на иска /02.10.2013 г./ не е изтекъл петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, възражението се явява неоснователно, т.е. приел е, че спорното материално право е възникнало на 09.10.2012 г., както и че то съществува към датата на приключване на устните състезания. Отчел е и това, че СПН на влязлото в сила решение по частичния иск установява правното положение между страните към този момент, но не осуетява неговото развитие след влизане на решението в сила, тъй като съдебно признатото право може да се погаси след възникване на СПН. Тази промяна настъпва след възникване на СПН, поради което тя не може да се счита установена или отречена от нея, т.е. фактите, възникнали след приключване на устните състезания, не се преклудират. По тези съображения, като е констатирал, че в последвалото производство по иска за защита на вземането по чл.59 ЗЗД за разликата до пълния му предявен размер, ответникът отново е релевирал възражение, че искът по чл.59 ЗЗД за остатъка от вземането е погасен по давност, съдът правилно е приел, че възражението не е преклудирано, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност поради изтичане на определения от закона срок след възникване на СПН на влязлото в сила решение по частичния иск. Зачитайки СПН на решението по частичния иск относно момента на възникване на спорното материално право и съществуването му към приключване на устните състезания, въззивният съд е приел, че е недопустимо да пререшава този въпрос. В пълно съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в посоченото тълкувателно решение, въззивният съд е приел, че д околкото решението по частичния иск се ползва със СПН относно правопораждащите спорното право факти, в т.ч. и момента на възникването им, то следва да зачете обективните предели на СПН и да не пререшава този въпрос, а единствено да прецени дали по иска за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от същото материално право, възникнало и станало изискуемо на 09.10.2012 г. до датата на предявяване на иска, е изтекъл определения от закона петгодишен давностен срок. Третият, четвъртият и петият въпрос не са обусловили решаващия извод на въззивния съд за уважаване на заявената претенция. В обжалвания акт не е направен самостоятелен анализ относно момента, в който вземането на ищеца е станало изискуемо, нито относно качеството на ищеца спрямо ответника. Както се изясни, по въпросите за основанието, на което вземането е възникнало, вкл. момента на възникването му, въззивният състав е обвързан от установеното със СПН на влязлото в сила решение по първия предявен частичен иск и се е позовал именно на него. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Доводите на касатора в тази връзка се отнасят до правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и са свързани с С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ и документ за банков превод, ответникът по касационната жалба е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 7000 лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 7000 лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,