Определение № 658 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2632/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответник в производството – „КОДИА ГРУП“ ООД, срещу въззивно решение № 450 от 28. 06. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.т.д. № 1211 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 260029 от 27. 05. 2021 г., постановено от Кюстендилски окръжен съд по т.д. № 51 по описа на съда за 2017 г., с което по предявен от „ШИПИНГ НАВИГЕЙШЪН ЛТД“ срещу касатора „КОДИА ГРУП“ ООД и „ОЙЛ БГ“ ЕООД – в несъстоятелност, и при участието в производството на синдика на несъстоятелното дружество А. Г. М., иск с правно основание чл. 694, ал. 3 т. 1 от ТЗ, е признато за установено, че вземанията на „КОДИА ГРУП“ ООД, към „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ за сума в общ размер 8109069.00 лева, включваща: - дължима цена за продадени акции, прехвърлена с договори за цесия от 16. 12. 2008 г. и 16. 11. 2016 г., споразумение от 07. 12. 2010 г. и споразумение от 31. 05. 2013 г. в размер на 3480000.00 лева, част от парично вземане за цена с първоначален общ размер 5000000.00 лева, дължима от „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ на Д. К. за продадени на 03. 12. 2007 г. от същия на „ОЙЛ БГ“ ЕООД акции в „ГАЗТРЕЙД“ АД, представляващи цялото участие на Д. К. в капитала на посоченото дружество; - сумата 2870000.00 лева - договорна възнаградителна лихва върху главницата 3480000.00 лева за целия период от време от възникване на вземането на 03. 12. 2007 г. до 31. 05. 2013 г., съгласно споразумение от 31. 05. 2013 г., респ. от 23. 06. 2010 г. до 31. 05. 2013 г., съгласно списък на приети вземания от 30. 11. 2016 г., обявен в ТР на 09. 12. 2016 г.; - сумата 1759069.00 лева - договорна възнаградителна лихва от 15% годишно върху главницата за периода от 01. 06. 2013 г. до 13. 10. 2016 г.; - договорна възнаградителна лихва в размер на 15% годишно върху главницата 3480000.00 лева, за периода от 14. 10. 2016 г. до окончателното й изплащане, всички включени в списъка на приети вземания, обявен в ТР на 09. 12. 2016 г. на позиция 3, не съществуват, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорват се изводите на съда в насока на това, че приетото в производството по несъстоятелност вземане на касатора не съществува. Твърди се, че съдържащите се на гърба на процесните четири временни удостоверения за общо 500000 бр. акции в капитала на „Газтрейд“ АД джира за прехвърлянето на същите, завършват не само с подпис на прехвърлителя Д. К., но и на приобретателя „Ойл БГ“ ЕООД, чрез същото физическо лице /К./ в качеството му на представляващ дружеството и едноличен собственик на капитала му. Изложеното сочело на постигнато съгласие и сключен договор за продажба на акциите при цена, равна на сумата, посочен във всяко едно от джирата, което изключвало правилността на възприетото от съда за липсата на основание /кауза/ за прехвърлянето на акциите, и на тезата за наличие на предполагаемо дарствено намерение у прехвърлителя по отношение на две от временните удостоверения. Излага се, че единственият мотив на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение е възприетото погрешно разбиране за липса на основание /кауза/ за процесните джира за прехвърляне на акции и свързаното с тях задължение за заплащане на цена на акциите, като според касатора именно уговореното от страните по процесните джира задължение за плащане на цена на акциите представлява основание на всяко едно от джирата. Допълнителен аргумент в изложената насока според касатора, е осчетоводяването при ответното дружество на придобиването на временните удостоверения и дължащата се срещу това придобиване цена, установено според него от заключението на приетата по делото ССЕ. Оспорва се съответствието с процесуалния закон на действията на съда по приобщаване по делото на оригиналите на процесните временни удостоверения, останало неуспешно, според касатора – поради допуснати от съда процесуални нарушения. Изтъква се обстоятелството, че според касатора съдът е игнорирал значението на заверените по реда на чл. 32 от Закона за адвокатурата и приложени по делото техни копия, съответно – че в нарушение на чл. 12 от ГПК при решаването на делото съдът не е взел предвид същите, макар да не ги е изключил от доказателствата по делото по реда на чл. 183, ал. 2 от ГПК. Развиват се съображения досежно неотносимостта на чл. 38 от ЗЗД /противно на приетото от първоинстанционния съд/, към отношенията между търговско дружество и органните му представители /ЕООД – едноличен собственик на капитала/управител/, както и относно вида недействителност /според касатора – относителна/, на прехвърлителни сделки с винкулирани акции при нарушаване на предвидените в устава на акционерно дружество ограничения за тяхното прехвърляне, съответно – правните последици от такова прехвърляне при твърдяно нарушение на чл. 185, ал. 2, изр. 2 от ТЗ. Подробно се излагат правните тези на касатора /с твърдения, че са неправилно отречени отново от първоинстанционния, а не от въззивния съд/, досежно неизтекла в случая погасителна давност по отношение на процесните вземания, съответно – за поне двукратното ѝ, според касатора, прекъсване, както и относно принципната невъзможност трето за материалното правоотношение, от което процесните вземания са възникнали, лице, в случая - ищеца, да релевира въобще по делото твърдения за изтекла погасителна давност, съответно – и за нейните последствия. Критикува се позицията на първоинстанционния съд по приложението на разпоредбата на чл. 181 от ГПК с твърдения, че в случая ищецът не е трето лице по смисъла на същата по отношение на представените по делото, процесни договори за цесия и споразумения, съответно – и посочените в тях дати на сключването им, са му противопоставими и същият не е легитимиран да ги оспорва. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение, по същество – отхвърляне на предявения иск изцяло, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се сочи, че съобразно решение № 133/14. 01. 2016 г. по т.д. № 1834/2014 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., липсата на кауза или нейният дефект са от изключително значение в отношенията между джирант – джиратар се твърди, че на такава липса може да се позовава само джиратарят, но не и трети лица /в случая – ищецът/, които да се вмесват в тези двустранни отношения, включително и като правят възражение за нищожност на джиро на временно удостоверение, поради липса или недоказаност на каузалната сделка, в чието изпълнение е извършено джиросването. В подобен смисъл се цитира и определение № 107/25. 02. 2022 г. по т.д. № 2087/2021 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и посочена в него каузална практика на ВКС, извадки от които съдебни актове според касатора сочат, че според практиката на ВКС единствено джирантът може да прави възражение за нищожност на извършено от него джиро на акции /временни удостоверения/, в това число за нищожност на джирото поради липса или дефект на каузална сделка/кауза/основание. С твърдения, че обратно на приетото с посочените актове на ВКС, в обжалваното решение се приема, че извършените от Д. К. джира в полза на собственото му към онзи момент дружество „Ойл БГ“ ЕООД, са нищожни поради липса на основание, макар че джирантът К. нито е страна по делото, нито е правил възражение за нищожност, а твърдение за нищожност на джирата е наведено само от третото лице – ищеца „Шипинг Навигейшън Лтд.“, се критикува решаващият извод на въззивния съд в насока на това, че с оглед признатата вторична обслужваща функция на джирото на акции, подлежи на доказване конкретната каузална сделка по прехвърлянето им, а такава не се доказва по делото. Като се сочи в обобщение, че погрешният извод на въззивния съд за нищожност на процесните джира обуславя произнасянето му, тъй като съдът приема, че щом не е настъпило транслативното действие на джирата, не е възникнало и вземането за цена на продадените акции, което вземане е и предмет на делото, се претендира разрешаването от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, на въпроса: Само джирантът на временно удостоверение за акции ли е легитимиран да се позове на нищожност на джирото поради липса на основание, кауза, каузална сделка, или на такава нищожност могат да се позовават и трети лица? Ответникът по касация – дружеството в несъстоятелност „ОЙЛ БГ“ ЕООД /н./ не взема становище по жалбата. Синдикът на същото дружество А. Г. М. намира жалбата за основателна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на иска, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от своите мотиви към обжалваното решение, че в случая касаторът „КОДИА ГРУП“ ООД се легитимира като носител на спорното в производството вземане с договор за цесия от 16. 11. 2016 г., сключен между него в качеството му на цесионер и Г. Н. Я. в качеството му на цедент. Правата на прехвърлителя /цедент/ върху част от прехвърленото вземане -главница в размер на 3480000.00 лева се основават на договор за цесия, сключен на 16. 12. 2008 г. между него в качеството му цесионер и Д. К. в качеството му на цедент, а останалата част от вземанията, представляваща възнаградителна лихва в размер на 2870000.00 лева за периода от 03. 12. 2007 г. до 31. 05. 2013 г. и възнаградителната лихва в размер на 1759069.00 лева за периода от 01. 06. 2013 г. до 13. 10. 2016 г. - на със сключени между него и „Ойл БГ“ ЕООД споразумения от 07. 12. 2010 г. и 31. 05. 2013 г. Правата на цедента по договор за цесия от 16. 12. 2008 г. Д. К. върху част от спорното вземане в размер на 3480000.00 лева се основават на извършено от последния джиросване на притежавани от него поименни акции в капитала на „Газтрейд“ АД, в полза на „Ойл БГ“ ЕООД, обективирано върху приложени по делото временни удостоверения. Като е описал в мотивите си представените по делото заверени ксероксни копия от временни удостоверения със съдържанието им и това на положените върху тях джира и удостоверявания, както и съдържанието на приложени към тях писмени изявления, въззивният съд е изложил, че при така описаните доказателства и при съобразяване правната характеристика на джирото, съдебният състав счита, че Д. К. не се явява носител на вземане в размер на 3480000.00 лева, представляващо незаплатена част от продажна цена в общ размер от 5000000.00 лева, на акции от капитала на „Газтрейд“ АД, спрямо приобретателя „Ойл БГ“ ЕООД/н./. Съдът е посочил, че в чл. 185, ал. 2, изр. 1 от ТЗ е предвидено, че прехвърлянето на поименните акции се извършва с джиро, което съставлява едностранна, формална и абстрактна правна сделка. В съдебната практика е възприето виждането, че абстрактният характер на джирото се проявява в липсата на необходимост при изписването му да се посочва основанието за прехвърлянето на правата върху акциите, но доколкото облигационното отношение, което се поражда в резултат на джирото винаги е каузална сделка, то липсата на кауза или нейният дефект са от изключително значение в отношенията джирант - джиратар. С оглед признатата вторична обслужваща функция на джирото на акции, подлежи на доказване конкретната каузална сделка по прехвърлянето им, а такава не се доказва по делото. Липсата на основание за прехвърлянето води до неговата нищожност съобразно общото правило на чл. 44 от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, поради което то не е произвело целения правен ефект - прехвърляне на акциите от Д. К. на „Ойл БГ“ ЕООД. След като не е налице валидно джиросване, за приобретателя не е възникнало задължение за заплащане на цената на акциите, респ. при неплащането ѝ - не е възникнало за прехвърлителя вземане за цената им. Съдът е посочил в допълнение, че възражение за липса на основание за извършеното прехвърляне на процесните акции от Д. К. на „Ойл БГ“ ЕООД е направено изрично от ищеца и е поддържано от него и във въззивното производство. Становище по него е взето от кредитора - касатор „КОДИА ГРУП“ ООД, като е поддържано, че наличието на основание за прехвърляне на поименните акции е ирелевантно за спора. Според въззивния състав това не е така и в този смисъл е възприетото в решение № 133/14. 01. 2016 г. по т.д. № 1834/2014 г. на ВКС, на което съставът на въззивния съд се позовава, изследвайки наличието на кауза за извършеното прехвърляне. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретният процесен случай касаторът в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване поставя един правен въпрос, базиран обаче на правно твърдение, каквото касаторът не е заявявал /релевирал/ пред инстанциите по същество, още по-малко пък своевременно, нито пък в касационната му жалба е налице кореспондиращо на въпроса оплакване. Както това правилно е посочил и въззивният съд в мотивите си, още в исковата си молба ищецът – ответник по касация, е заявил като едно /първото и главно/ от правните си твърдения в уверение основателността на предявения от него иск, че съществуването или не на каузално правоотношение между джиранта и джиратаря има пряко отношение към валидността на джирото, а липсата на доказано каузално правоотношение води до нищожност на джирото, съобразно общото правило на чл. 44 ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 2 ЗЗД, последица от която нищожност е отпадането с обратна сила на породения от джирото прехвърлителен ефект по отношение на джиросаните акции. Срещу така изложеното в отговора си на исковата молба касаторът е развил съображения, че джирата върху временните удостоверения съдържат суми, срещу които обективираното в тях прехвърляне се извършва, подписи и на джиранта /Д. К./, и на джиратаря /“ОЙЛ БГ“ ЕООД, отново чрез Д. К., като негов представител и едноличен собственик на капитала/, съответно според касатора са налице насрещни и писмени изявления на двете страни по прехвърлителната сделка, което свидетелства за сключването на договор за продажба. Това според заявеното в отговора на исковата молба изключва правилността на тезата за липса на основание /кауза/ за прехвърлянето на акциите и на тезата за наличието на предполагаемо дарствено намерение у прехвърлителя по отношение на акциите по две от временните удостоверения. Същото се поддържа впоследствие и в следващите изявления на ответника – касатор по делото, включително и до съдържанието на касационната му жалба, в която още се твърди, че именно уговореното от страните по процесните джира задължение за плащане на цена на акциите, представлява основание на всяко едно от джирата. Видно е, че своевременно – в отговорите си на исковата молба и на допълнителната такава, както и във въззивната си жалба, касаторът /наред с възраженията си по приложението на чл. 38 и чл. 120 от ЗЗД, чл. 185, ал. 2, изр. 2 ТЗ, чл. 181 и чл. 183 ГПК във вр. с чл. 32 ЗА/, е оспорвал твърдяната от ищеца липса /недоказаност/, неналичие на кауза/основание за извършеното, чрез джиросване, процесно прехвърляне на акции, с оглед отражението на такава евентуална липса върху валидността /правното действие, правните последици, включително транслативния ефект/ на джирото и съответстващото ѝ значение за валидността на прехвърлянето на акциите, респ. – за възникването или не на също валидно задължение за заплащане на цената им от страна на техния приобретател – дружеството в несъстоятелност. В нито един момент от защитата си пред инстанциите по същество, обаче – нито в отговорите си на исковата молба и на допълнителната такава и/или във въззивната си жалба, /а и в самата му касационна жалба/, касаторът не е релевирал възражение срещу иска, основано именно на липсата на легитимация в лицето на друго, трето за материалното правоотношение лице, освен джирантът на временно удостоверение, да се позовава на нищожност на джирото поради липса на основание, кауза, каузална сделка. /Такова възражение е своевременно релевирано – още с отговора на исковата молба и е поддържано от касатора през цялата висящност на спора, по отношение легитимацията на трето за материалното правоотношение лице, да прави възражение, но не за наличието/липсата на кауза/основание за прехвърлянето на акциите, а за изтекла погасителна давност по отношение вземането за цената на същите/. Същото се отнася и до изявленията по делото, както на другия ответник – дружеството в несъстоятелност „ОЙЛ БГ“ ЕООД, чрез органите му на управление и представителство /срв. чл. 635, ал. 3 от ТЗ/, така и на синдика му. Правното твърдение /възражение срещу иска/, на което е базиран поставеният от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване правен въпрос, е новозаявено – релевирано едва пред касационната инстанция. Поради изложеното и евентуален отговор на същия правен въпрос, формулиран от касатора в изложението му, не е обсъждан от инстанциите по съществото на спора, включително и от въззивната такава, съответно – въззивният съд въобще не е давал в мотивите си към обжалваното въззивно решение, обективирали решаващите за изхода на спора във въззивната инстанция, изводи на съда по съществото на същия, конкретно негово разрешение. Видно е следователно, че доколкото отговорът на поставения от касатора правен въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, то и същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. При така изложеното и съобразно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в същата точка от посоченото тълкувателно решение, по отношение на същия въпрос не се дължи преценка относно наличието или липсата на заявения от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение