Определение № 462 от 27.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2755/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Б., срещу решение № 214 от 12.05.2014г. по гр.д. № 244/2014г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 10 от 06.01.2014г. по гр.д. № 3687/2013г. на Пазарджишки РС, допълнено с решение № 127 от 24.02.2014г. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да предаде на Всестранна кооперация „Съгласие” общо 31 373,400 кг. пшенично зърно, на стойност 9 400 лева, представляващо получена при начална липса на основание престация, с която дружеството се е обогатило неоснователно от ползването на земеделска земя – ниви от 627,468 дка, находящи се в землището на [населено място]. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд е квалифицирал иска по чл.232, ал.2 ЗЗД, но иск с това правно основание не е бил предявяван. Твърди, че предявеният иск правилно е бил квалифициран от първоинстанционния съд като иск по чл.59, ал.1 ЗЗД и като такъв е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил института на конверсията, като счита, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД за това е необходимо да е налична воля на страните. Твърди, че от негова страна такава воля липсва, точно обратното – изрично е заявено, че дружеството не би сключило сделка под формата на договор за наем. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид, че договорът за аренда е със специфичен предмет и е уреден със специален закон, в който законодателят явно е изразил категоричната си воля конкретните обществени отношения, подлежащи на регулация чрез договор за аренда, да не могат да бъдат уреждани чрез друг договор. Поддържа, че е недоказан по основание и размер предявеният иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е решил предмета на делото в противоречие с константна и еднозначна практика на ВКС. Поддържа, че от една страна, съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, а от друга страна искът е бил уважен, въпреки че не е било доказано наличието на предпоставките на чл.59, ал.1 ЗЗД. Поддържа, че трайноустановената съдебна практика е напълно в противоречие с изразеното от въззивния съд становище, че е настъпила конверсия на нищожния поради липса на форма договор за аренда в договор за наем. Поддържа, че въззивният съд се се е произнесъл в противоречие с решение № 222 от 21.12.2011г. по т.д. № 803/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 145 от 19.11.2010г. по т.д. № 889/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.. Твърди, че въззивният съд е уважил исковата претенция, въпреки че не са били изцяло и напълно доказани всички елементи на фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД – противоречие с определение № 1147 от 04.11.2010г. по гр.д. № 633/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 193 от 10.02.2010г. по гр.д. № 1530/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., ППВК № 1 от 28.05.1979г., решение № 202 от 08.04.2009г. по гр.д. № 6205/2007г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 69 от 04.03.2010г. по гр.д. № 159/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. Ответникът Всестранна кооперация „Съгласие” оспорва касационната жалба. Поддържа, че жалбата е недопустима, тъй като липсват предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради това, че посочените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване материалноправни въпроси съвпадат с твърдените в самата жалба нарушения на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд правилно е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.232, ал.2 ЗЗД, поради което не е налице недопустимост на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ВК „Съгласие” иск за осъждане на [фирма] да му предаде 31373,400 кг. пшеничено зърно на стойност 9 400 лева. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че между страните е сключен договор за наем на земеделска земя, съгласно който ответникът като наемател трябва да му предостави продукция по 50 кг. зърно пшеница на декар към 30.07.2011г., и че ответникът е ползвал имота, но не е доставил договореното зърно. С оглед направеното от ответника оспорване, с молба от 25.09.2012г. ищецът е изложил твърдение, че сключеният между страните на 20.01.2011г. договор е без нотариална заверка на подписите съгласно Закона за арендата, поради което е нищожен. Твърди, че въпреки това ответното дружество е ползвало земеделските земи с площ 627,468 дка в уговорения едногодишен срок и до този момент не е предало на кооперацията ищец уговореното като наемна цена за ползването на земеделските земи количество зърно общо в размер на 31373,400 кг. на стойност 9 400 лева, като по този начин се е обогатил неоснователно с това количество пшеничено зълно. С оглед на това е формулирал искане ответникът да бъде осъден да му предаде 31373,400 кг. пшеничено зърно на стойност 9 400 лева. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че правната квалификация на предявения иск е чл.232, ал.2 ЗЗД. За да достигне до този извод, е приел, че с представената на 25.09.2012г. писмена молба ищецът е е изложил по същество същите твърдения като тези, изложени в исковата молба, досежно договорните отношения между страните по делото, за ползването на процесните земи от страна на ответника по силата на процесния договор, както и че до момента уговореното като наемна цена в договора количество зърно не е предадена от ответника на ищцовата кооперация. Приел е, че макар в тази молба да е изложено твърдение, че ответникът се е обогатил неоснователно, с оглед останалите твърдения на ищеца и становището, изразено от ответника, фразата „неоснователно обогатяване” е използвана в по-широк смисъл, а именно като състояние, до което води всяко неизпълнение на поето договорно задължение за насрещна престация, както и че в с.з. на 20.11.2012г. съдът на основание чл.214 ГПК е допуснал изменение на иска, но по същество не е поискано и не е допуснато от съда изменение на иска, като основанието на иска ясно е конкретизирано в исковата молба и се поддържа в молбата от 25.09.2012г.– договорни отношения с конкретно посочен предмет. Изложил е съображения, че първоинстанционният съд е обсъдил обстоятелствата, попадащи в хипотезиса на чл.232, ал.2 ЗЗД, поради което не се налага обезсилване на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, а единствено коригиране на правната квалификация на иска. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните е сключен договор за наем на земеделска земя, която е внесена в кооперацията – ищец от нейните собственици – физически лица. Достигнал е до този извод, като е приел, че между страниете е сключен договор за аренда, който не отговаря на изискванията за форма за действителност – с нотариална заверка на подписите, и поради това е налице конверсия на договора за аренда в договор за наем. Приел е, че съгласно т.1 ищецът като наемодател е предоставил на ответника като наемател за временно и възмездно ползване земеделска земя – ниви с обща площ от 627,468 дка, находящи се в землището на [населено място], и ответникът е ползвал предоставената му земя. Съобразил е съдебно-счетоводната експертиза, от която се установява липсата на счетоводно отразяване на предадено или заплатено от ответника на ищеца количество зърно през 2011г., и поради това е счел, че ответникът е неизправна страна по договора и следва да бъде осъден да заплати на ищеца уговореното като наемна цена количество дърно на декар, а именно 31373,400 кг. Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол поради вероятността да е процесуално недопустимо. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Касационната инстанция разполага с правомощия да допусне касационно обжалване, ако в производството по чл.288 ГПК констатира служебно наличието на вероятност за процесуална недопустимост на съдебния акт. В случая в касационната жалба е изложен довод за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск. Настоящия състав на съда намира, че предположението за евентуална недопустимост на въззивното решение произтича от несъответствието между действително предявения иск, съгласно направено с молба от 25.09.2012г. и допуснато от първоинстанционния съд с определение в открито съдебно заседание на 20.11.2012г. изменение, и иска, по който се е произнесъл въззивният съд. Претенцията, с която ищецът – ответник в касационното производство е сезирал съда, е насочена към реализиране на извъндоговорната отговорност на ответното дружество, тъй като е ползвало земеделска земя, предадена му с нищожен договор, и по този начин се е обогатило неоснователно, докато с въззивното решение е разгледан иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на договорена наемна цена по сключен договор за наем. Вероятната процесуална недопустимост на въззивното решение съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което не следва да се обсъжда дали са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 188 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,