Определение № 2719 от 21.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1264/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез юрк. Н. А., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 556/31.01.2024 г., поправено с решение № 1268/05.03.2024 г., постановени по в. гр. д. № 7420/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ „А” въззивен състав, в частта, в която след частична отмяна на решение № 20027793/06.04.2022 г., постановено по гр. д. № 45272/2019 г. по описа на СРС, II ГК, 68 с-в, са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу К. В. С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 240 ЗЗД, във вр. с чл. 286 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо на следните вземания по издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 18638/2019 г. по описа на СРС, 68 с-в: 1) над присъдените 12083,01 лв. до претендираната сума от 21177,93 лв. – остатъчна главница по договор за потребителски паричен кредит № 2091168/15.12.2015 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.04.2019 г. до окончателното ѝ заплащане; 2) 1846,91 лв. - възнаградителна лихва за периода от 07.11.2017 г. до 20.07.2018 г. и 3) 509,88 лв. - обезщетение за забава, изтекла за периода от 07.11.2017 г. до 31.03.2019 г. Въззивното решение – като необжалвано в тази част, е влязло в сила в частта, в която е установено пораждането и съществуването на парично вземане в размер на 12083,02 лв. – остатъчна главница по договор за потребителски паричен кредит № 2091168/15.12.2015 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като в нарушение на материалния закон – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 ЗПК, въззивният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) по процесното кредитно правоотношение не били описани всички разходи, които го изграждат. Счита този правен извод на съда за незаконосъобразен, тъй като съгласно правната норма, уредена в чл. 19, ал. 2 ЗПК, ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид само посочените в него общи положения и допълнителни допускания - в закона не е уредено нормативно изискване за посочване в договора за потребителски кредит на математически алгоритъм, по който се изчислява ГПР, вкл. с посочване на отделните разходи, които го изграждат. Поддържа, че в договора за потребителски кредит ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги са уговорени всички разходи по кредита, които съставляват общия разход по кредита по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – възнаградителните лихви, таксите и комисионните, дължими от кредитополучателя и представляващи елемент от ГПР, като тези данни са достатъчни да бъде изчислен действителният ГПР от потребителя на кредитни услуги по формулата от приложение № 1 на ЗПК. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следния материалноправен въпрос: „Отговаря ли на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит, в който не е посочена методиката и не са изброени конкретно компонентите, включени в ГПР, когато същите са посочени в закона и в клаузите на процесния договор, чрез посочване на лихвите, таксите и комисионните, дължими от кредитополучателя и представляващи, могат да се изведат елементите на ГПР?” (по пози въпрос се твърди, че съдилищата в Република България противоречиво прилагат материалния закон, като поставеният материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, изразена в решение по дело С-377/14; касаторът счита, че отговорът на този материалноправен въпрос ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото). Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове са отхвърлени от първоинстанционния съд, тъй като ищецът не бил доказал по несъмнен начин, че между страните в настоящото исково производство е сключен твърдения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК договор за потребителски кредит. След поробен анализ на събраните по делото доказателствени средства Градският съд е обосновал правното съждение, че между страните в настоящото исково производство е породено твърдяното кредитно правоотношение – въз основа на сключен между тях договор за потребителски кредит. Счел е обаче, че това кредитно съглашение не е породило целените от техните волеизявления правни последици, тъй като то е нищожно на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Изяснил е, че тази норма съответства на нормативните изисквания по чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. „а” от тази Директива ГПР трябва да се изчисли в момента, в който кредитният договор е сключен, като съобразно практиката на СЕС целта на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението – тази информация има съществено значение за правата на потребителя. Анализирайки предметното съдържание на процесния договор за потребителски договор, въззивният съд е достигнал до правния извод, че в конкретния случай това нормативно изискване не е било спазено, тъй като в него били посочени единствено абсолютни стойности на годишния процент на разходите и на годишния лихвен процент, но липсва ясна методика как точно е формиран ГПР от 20,36%, респ. кои компоненти са включени в него. Съобразил е, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съобразно практиката на СЕС в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще заплати и които са пряко свързани е кредитното отношение. В процесния договор не били посочени както компонентите на ГПР, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, поради което релевантният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този правен извод е обоснован и с втори правен довод - уговорената в договора такса за разглеждане на кредита е разход по кредита (съгласно легалната дефиниция, уредена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК), поради което общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Изяснено е, че съобразно практиката на СЕС, изразена в решения по дело № С-686/19 и дело С-377/14, общият размер на кредита не може да включва никоя от сумите, включени в общите разходи по кредита за потребителя, като в конкретния случай това изискване на правото на ЕС не е приложено от кредитора - таксата за разглеждане на кредита от 1250 лв. е включена към стойността на кредита от 25000 лв., като общият му размер възлиза на 26250 лв. (25000 лв. + 1250 лв.). Тази такса е разход по кредита и следва да бъде включена в общите разходи по кредита, а не към общия размер на кредита, поради което според въззивния съд посоченият в процесния договор за потребителски кредит ГПР не е реален, поради което неточният му размер било отделно основание за недействителност на процесния договор за кредит (чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК) - нарушеното изискване за изчисляване на чистата стойност на кредита води до недействителност на целия договора, тъй като тази уговорка е съществена за страните по него. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приложил разпоредбата на 23 ЗПК, като е присъдил само чистата стойност на остатъчния кредит, който възлиза на сумата от 12083,02 лв. (след приспадане на заплатените суми по кредита в обща размер от 12916,98 лв.). С оглед на изхода на спора по главните искове Градският съд не е разгледал предявените под евентуалност искове – в тази част е обезсилил първоинстанционното решение, като е изложил и правни съображения защо според него тези осъдителни искове са недопустими на самостоятелно основание (идентичен е правопораждащият фактически състав на вземанията, предмет на положителните установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК и на осъдителните искове). Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора материалноправен въпрос не съответства на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство. За да приеме за установено, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на при материалноправните предпоставки, уредени в чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, въззивният съд е счел, не само че в процесния договор не са били посочени както компонентите на ГПР, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, но неговият решаващ правен довод за недействителността на правопораждащия твърдяното кредитно правоотношение юридически факт се основава на приетото за установено по делото правнорелевантно обстоятелство, че уговорената в договора такса за разглеждане на кредита, която е разход по кредита в размер на 1250 лв. (съгласно легалната дефиниция, уредена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК), е включена към стойността на кредита от 25000 лв. (общият му размер възлиза на сумата от 26250 лв.), което е в противоречие с практиката на СЕС, изразена в решения по дело № С-686/19 и дело С-377/14 - съгласно правото на ЕС общият размер на кредита не може да включва никоя от сумите, включени в общите разходи по кредита за потребителя. От друга страна, съгласно т. 2 от диспозитива на решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22, с което е извършено задължително за националните юрисдикции тълкуване на правото на ЕС, е изяснено, че, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета разходи (тази дефинитивна правна норма е идентична на определителната разпоредба, уреждаща в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК понятието „общ разход по кредита за потребителя”), този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Именно в т. 55 от мотивите на това решение е пояснено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж” от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкцията, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Именно до този правен извод е достигнал и въззивният съд, прилагайки точно правото на ЕС, вкл. и с позоваване на решения на СЕС, като е изяснил, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи (в процесния кредитен договор част от тях – „такса за разглеждане на кредит”, са прибавени към главницата в размер на 25000 лв., като по-този начин общият размер на кредита е на по-висока стойност, която ще се олихвява, респ. на чиято основа ще се определя ГПР съобразно определената в чл. 19, ал. 1 ЗПК методика), лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. При формиране на задължителна за националните юрисдикции практика на СЕС, с която се изяснява точният смисъл на правото на ЕС, не са приложими и допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд