Определение № 50220 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Б. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. В., против въззивното решение № 419 от 24 март 2022 г., постановено по в.гр.д. № 3479/2021 г. по описа на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение № 260167 от 27 юли 2021 г., постановено по гр.д. № 69/2021 г. по описа на Окръжен съд Враца в отхвърлителната му част по иска на Н. Н. Н. против И. И. с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – за прогласяване нищожност поради накърняване на добрите нрави на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №., т. ., рег. № ., нот.д. №. г. по описа на нотариус И. Л., по силата на който И., в качеството си на пълномощник на Ц. Т. Н., продава на себе си посочените в нотариалния акт имоти – земеделски земи и гори, както и в отхвърлителната му част по иска на Н. Н. против И. И. с правно основание чл. 40 ЗЗД – за обявяване недействителността на същия договор поради договаряне във вреда на представлявания, по отношение на 1/2 ид.ч. от описаните в него недвижими имоти, и производството е прекратено в тези части. В частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът на Н. Н. против И. И. с правно основание чл. 40 ЗЗД по отношение на 1/2 ид.ч. от описаните в договора недвижими имоти, както и в частта за разноските, решението на първата инстанция е отменено и договорът е прогласен за недействителен по отношение на 1/2 ид.ч. от описаните в него недвижими имоти. С обжалваното въззивно решение И. И. е осъден на основание чл. 55, ал. 1, вр. чл. 34 ЗЗД, да предаде на Н. Н. фактическата власт върху 1/2 ид.ч. от същите недвижими имоти. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е изцяло неправилно по всички основания на чл. 281 ГПК. Касаторът сочи, че неправилно съдът е отдал решаващо значение на нееквивалентността на престациите; въззивният съд не е обсъдил част от доказаните факти, а на други е придал изолирано значение и в насока, различна от необходимата при липса на изследване на субективния елемент от състава на чл. 40 ЗЗД; въззивният състав е следвало при разпределението на доказателствената тежест да определи броя на исковете, събраните по тях доказателства, нуждаещите се от доказване искове в представената въззивна жалба, без да посочи причина и основание на приоритетно разглеждане на иска по чл. 40 ЗЗД, пред този по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Твърди се, че неправилно въззивният съд е стигнал до извода, че иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е непредявен, но въпреки това е обезсилил същия, след което е прекратил производството в тази му част, и не са присъдени дължимите разноски – допуснато е процесуално нарушение, защото не са дадени надлежни указания при разпределение на доказателствената тежест между страните, с цел да определи колко иска са предявени. Неправилно въззивният съд е разгледал и изключил съществен елемент от решението на първата инстанция, а именно – наличието на родствена връзка между страните по сделката, доколкото знанието на пълномощника и намерението за увреждане не било налице, тъй като се касае за роднински отношения баба – внук, с което според касатора са изцяло недоказани твърденията за недобронамереност на пълномощника и наличието на субективен елемент в иска по чл. 40 ЗЗД, в подкрепа на който факт липсвали каквито и да било доказателства по делото. Надлежно е представена молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на въззивното решение в частта за разноските след обезсилването на производството по отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, което също се сочи като пропуск и процесуално нарушение в обжалваното решение. Твърди се, че въззивният съд не е направил самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и доводи от страните, за да стигне до правилните изводи, поради което е разгледал без наличието на преки доказателства иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, приемайки, че е налице недобросъвестност на внука на упълномощителя Н., без доказателства за приоритетното разглеждане на иск по чл. 40 ЗЗД. Независимо от по-широко дадените пълномощия, действията на касатора като пълномощник са добросъвестно насочени към реализиране на окончателен договор между упълномощител и упълномощен съобразно уговореното в договора и в интерес на двете страни; въззивната инстанция е изложила неясни и недоказани изводи за недобросъвестност и наличието на умисъл за увреждане, но преценката за тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания; в случая с цена на сделката над 200000 лева предварително е било пределно ясно, че пълномощникът не може да заплати пазарната цена на процесните недвижими имоти, поради което същият е придобил имотите по уговорена между страните цена, с което не само че не е пренебрегнал интереса и увредил упълномощителя Н., но е реализирал сделка за процесните наследствени имоти на цена, която пълномощникът е могъл да плати, за да удовлетвори интереса на продавача Н.; след като внукът ѝ е придобил процесните наследствени имоти, продавачът Н. е получила веднага в деня на сделката цялата продажна цена, но не е възразила срещу условията на договора. Пазарната цена не е единственият критерий, а следва да се съобрази родствената връзка и желанието на упълномощителя именно внукът ѝ, чрез даденото пълномощно, да придобие процесните недвижими имоти; никъде в документите пред двете съдебни инстанции не се сочели преки доказателства за т. нар. „споразумяване“ между страните по сделката във вреда на упълномощителя. По делото липсват доказателства за несъответствие между волята на представителя и представлявания, както и данни за наличие на действия и правни последици от процесната сделка във вреда на представлявания; по делото липсват данни, че упълномощителят – баба на пълномощника, е възразила или не е била съгласна със сключената сделка. Ищецът е предявил и поддържал изцяло иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, и като не е събрал доказателства за иска с правно основание чл. 40 ЗЗД, въззивният състав е постановил неправилно решение; освен това формулировката на чл. 40 ЗЗД е прекалено тясна и следва да се тълкува поправително, като обхване и случаите, в които липсват доказателства за „споразумяване“ във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Твърди се, че умисълът, съответно грубата небрежност за вреди, следва да се преценява към момента на сключване на сделката и да покрива факта, че представляваният е или ще бъде увреден, без да се изискват точни и цялостни представи за характера на увреждането; леката небрежност на упълномощителя не е достатъчна, за да задейства нормата на чл. 40 ЗЗД. Имало е ясни и конкретни индикации за желанието на Н. да прехвърли част от имуществото към своя внук чрез възмездна покупко-продажба. Съдът е допуснал сериозно процесуално нарушение като не е прецизирал нито броя на исковете при разпределение на доказателствената тежест между страните по чл. 154 ГПК, нито е дал надлежни указания на ищеца относно предявените 3 броя искове – видно от решението на първата инстанция, а още по-малко е събрал дължимата държавна такса за предявените 3 съдебни иска. Преки доказателства за сговор във вреда на представлявания не са представени, а са изведени само предположения на въззивния съд; в производството пред него липсвали писмени доказателства за увреждане на представлявания, както и за наличието на недобросъвестност на пълномощника, като съгласно съдебната практиката тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания; твърденията, че пълномощникът е искал да увреди баба си, която не е разбрала същността на сключения договор, били недоказани и необосновани; упълномощителката Н. много добре е осъзнавала разликата между пазарната цена и стойността на сделката, като този въпрос е бил предварително обсъждан с нея и дъщеря ѝ Д. Б., но в крайна сметка по делото било доказано желанието ѝ да прехвърли на внука си процесните недвижими имоти на цена от 9500 лева, платена в деня на сделката, след изповядването ѝ в кантората на нотариуса; упълномощителката е била пределно наясно както с пазарните условия и цена на процесните недвижими имоти, така и с условията по сделката, знаейки, че внукът ѝ няма как да извади сумата от 200000 лева, за да купи имотите по пазарна цена, а в конкретния случай с оглед положените грижи, същият не е бил недобросъвестен, тъй като упълномощителката приживе е знаела, че сделката може да се сключи при по-благоприятни за нея условия. Обобщено е, че обжалваното решение не сочи и не доказва събирането на каквито и да е доказателства относно предявения иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, но въпреки това въззивният съд се е произнесъл по иск, за който не са събрани каквито и да е писмени доказателства по надлежния ред в цялото инстанционно производство. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации, според представата на съда, не било достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че неправилно въззивният съд е отхвърлил решението на първата инстанция, като не е кредитирал показанията на свидетеля Д. Б., доказала изцяло валидността на сключената сделка, плащане на продажната цена и знание на упълномощителя за условията на договора за продажба на имотите към своя внук. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се още, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът Н. Н. Н., с адрес в [населено място], чрез адв. Л. Я., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. В обжалваното решение е прието за установено, че преди смъртта си Ц. Н. упълномощила своя внук И. И. (племенник на ищеца) „да продава на когото намери за добре и на цена каквато прецени, включително и да договаря сам със себе си или с лица, от които е упълномощен на друго основание, съгл. чл. 38 ЗЗД“ процесните имоти; с това пълномощно И. продал сам на себе си имотите с нот.а. №. от 11.05.2020 г., т. ., рег. ., нот.д. №. г. на нотариус И. Л., за общата сума от 9500 лева; данъчната оценка на продадените имоти към датата на продажбата възлизала на 28129,20 лева, а пазарната цена била поне 200000 лева. След своята смърт на 12.06.2020 г. Н. оставила законни наследници две лица: ищецът Н. – син, и Д. Б. – дъщеря, на която И. е син. Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че майката на ищеца е била собственик на процесните поземлени имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. Враца. И. е подписал нотариалния акт като пълномощник на продавача Н. и лично като купувач. По делото е разпитана като свидетел Д. Б. – сестра на ищеца и майка на ответника, която е заявила, че преди да почине майка ѝ около шест месеца била болна и за нея се грижели тя и синът ѝ; нотариусът идвал в къщи, а след това те ходили в кантората му; при втората среща с нотариуса ответникът заплатил сумите на баба си и това заплащане станало на ръка – преброили парите, след това тя ги преброила и ги сложила в чантата си; тази сума свидетелката намерила след смъртта на Н., но не смятала, че е било необходимо да я дели с брат си; ответникът имал известна сума, а това което не му достигало до 9500 лева, свидетелката му дала; майка ѝ смятала, че внукът ѝ заслужава да получи земите, тъй като я гледал; тя не му ги подарила или завещала, а всичко станало с покупко-продажба. Съдът е взел предвид заключението по повторната техническа експертиза, според което пазарната стойност към момента на покупко-продажбата възлиза на 221158 лева съобразно налична статистика с конкретни данни за населеното място за 2020 г., каквато към момента на първото заключение не е била налична. Счетено е, че в процесния случай ищецът поддържа и пред двете инстанции, че ответникът е продал процесните имоти на цена, много по-ниска от пазарната, в нарушение на задължението си на пълномощник да действа в интерес на представлявания, като това поведение на ответника било толкова тежко, че водело до нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави. Нищожността е поддържана на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, и на чл. 40 ЗЗД, сочени кумулативно, като за този извод съдът се е позовал на разясненията в т. 3 от ТР № 5/2014 г., ОСГТК, съгласно които нищожността по чл. 40 ЗЗД може да бъде заявена само от упълномощителя или негов наследник, поради което е прието, че следва да подведе фактическите твърдения на ищеца под хипотезата на чл. 40 ЗЗД; други изводи не следват от поддържаното пред въззивната инстанция, че претенцията е за нищожност поради противоречие с добрите нрави, тъй като ищецът е свързвал това с нарушение на задължението за действие в интерес на упълномощителя, а задължение на съда е да даде правна квалификация на тези твърдения и правилната правна квалификация е по чл. 40 ЗЗД, предвиждаща специалното основание за недействителност с последиците на нищожност – действия във вреда на представлявания, които действия, в един по-широк смисъл, несъмнено не съответстват и на изискванията на добрите нрави; в следствие е счетено, че първоинстанционното решение в частта му, с която е разгледан иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, се явява недопустимо като постановено по непредявен иск, поради което същото следва да бъде обезсилено. Тъй като ищецът се легитимира като наследник на 1/2 ид.ч. от процесните имоти (наследява своята майка заедно със своята сестра), той има правен интерес да предяви иск за нищожност на процесния нотариален акт за продажба само на 1/2 ид.ч. от продаваните имоти; за останалата 1/2 ид.ч. от имотите искът е недопустим като предявен без правен интерес и решението по този недопустим иск съответно също е недопустимо; като се е произнесъл относно недействителността на нотариалния акт в неговата цялост, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение за 1/2 ид.ч. от продаваните имоти. По отношение на иска по чл. 40 ЗЗД, съдът приема, че успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – съзнаване на увреждането, като чл. 40 ЗЗД не предполага недобросъвестност на упълномощения и третото лице; в производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка ищецът-упълномощител или неговият наследник следва да установи знанието за увреждане на пълномощника и третото лице; в процесния случай несъмнено се установява увреждане на упълномощителя Н. чрез значително намаляване на нейното имущество. В тази връзка е кредитирано повторното заключение на техническата експертиза, според което пазарната цена на продаваните имоти към момента на продажбата е била над 200000 лева; продажната цена от 9500 лева е над 20 пъти по-ниска, при което несъмнено имуществото на упълномощителя е сериозно увредено чрез неговото значително намаляване; разликата е толкова съществена, че се налага извод за злоупотреба от представителя – упълномощеният е облагодетелствал себе си значително, като същевременно е действал във вреда на представлявания. За недоказани са счетени твърденията на ответника, че упълномощителката – негова баба, е знаела при каква цена ще продава имотите и не е възразила; по тези твърдения не са кредитирани показанията на св. Банкова, преценени при условията на чл. 172 ГПК и намерени за недостоверни, доколкото противоречат на писмените доказателства по делото, с подробна обосновка на причината за недаване вяра на показанията й. Предвид липсата на други доказателства за посочените обстоятелства, съдът преценява, че не може да се приеме за доказано, че упълномощителката е знаела условията по договора и ги е одобрила, както и внукът да е съгласувал цената на продажбата със своята баба, а ако тя е била съгласна с 20 пъти по-ниска от средната пазарна цена, то по-логично би било да е желаела да надари своя внук и да му прехвърли имотите чрез дарение, а не чрез продажба. След като стига до извода за основателност на иска по чл. 40 ЗЗД, съдът приема, че процесният нотариален акт не е породил правни последици и собствеността върху процесните недвижими имоти не е преминала върху Искрен И., а за безспорно между страните е счетено, че И. И. е във владение на процесните недвижими имоти – той изрично е признал това в отговора на исковата молба като е заявил, че ги владее на валидно правно основание, каквото всъщност не се установило по делото. Съдът приема, че липсата на валиден договор, по който страните са дали нещо на другата страна, обосновава право на всяка страна да иска връщане на даденото по нищожния (недействителния) договор – чл. 55, ал. 1, вр. чл. 34 ЗЗД, поради което за основателен е приет искът за предаване (връщане) от ответника на 1/2 ид.ч. от недвижимите имоти, предмет на недействителния договор. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Една част от въпросите касаят определената от въззивния съд правна квалификация на предявените искове. Пита се: допустимо ли е да бъдат предявени и разгледани едновременно два иска при една и съща фактическа обстановка на различни основания – иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето и чл. 40 ЗЗД; допустимо ли е въззивният съд по своя инициатива да ограничи предмета на спора само по предявения иск по чл. 40 ЗЗД, без да разгледа и да се произнесе по съдбата на иска по чл. 26 ЗЗД, приемайки че такъв иск не е предявяван; налице ли е „произнасяне по непредявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД“, както е приел в своя акт въззивният съд и е обезсилил първоинстанционното решение в частта, в която този иск е отхвърлен като неоснователен; налице ли е произнасяне по непредявен иск и следвало ли е въззивният съд да го обезсили и прекрати производството в тази част; правилно и законосъобразно ли въззивният съд е приел, че е бил разгледан непредявен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, и следвало ли е приоритетно да разгледа иск по чл. 40 ЗЗД, а не предявеният и обезсилен впоследствие иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, въпреки твърденията на ищеца за нищожност поради нарушение на добрите нрави пред въззивния съд. Питанията се обосновават с твърдения, че въпреки изразената воля на ищеца пред двете инстанции, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил само един иск – този по чл. 40 ЗЗД, и съответно е разгледал и се е произнесъл само по него. В тази връзка касаторът сочи, че въззивният състав е излязъл извън рамките на своите правомощия, приемайки че е налице непредявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и обезсилвайки решението на първата инстанция в тази му част. Твърди се, че дадените от въззивния съд разрешения в случая са в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение № 60861 по гр.д. № 2055/2021 г., IV г.о. В процесния случай с разпореждане от 17.11.2021 г., с което е докладвано първоинстанционното решение, въззивната жалба на Н. и отговорът по нея от И. И., въззивният съд е намерил, че исковата молба е нередовна, доколкото не е ясно колко и какви искове за нищожност са предявени. В изпълнение на служебното си задължение да следи за редовността на извършените от страните процесуални действия, включително за редовността на исковата молба, съдът е дал указания на ищеца Н., в това число да уточни дали сочейки две правни основания на иска си за нищожност цели да предяви два такива иска, или ако предявява само един иск, изрично да заяви това. С молба от 22.12.2021 г. ищецът изрично е уточнил, че с исковата молба са предявени два иска – единият за прогласяване на нищожността на процесния договор, поради това, че процесните имоти са продадени от ответника, който е договарял сам със себе си на твърде ниска цена, водеща до нееквивалентност на престациите и нарушаване на добрите нрави, и вторият за предаване на владението на 1/2 ид.ч. от недвижимите имоти, посочени в договора. Съобразно тези уточнения, в мотивите на въззивното решение съдът се е позовал на практика на ВКС за съотношението, в което се намират помежду си отделните основания за нищожност на сделките; отчетено е също, че в процесния случай нищожността е поддържана на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 40 ЗЗД, сочени кумулативно. При тези данни, въззивният съд е намерил, че двата иска с идентични правни последици не могат да бъдат предявени кумулативно и фактическите твърдения на ищеца следва да се подведат под хипотезата на специалното основание на недействителността по чл. 40 ЗЗД; задължение на съда е да даде правна квалификация на твърденията на ищеца, и правилната такава е по чл. 40 ЗЗД, предвиждаща специалното основание за недействителност с последиците на нищожност – действия във вреда на представлявания. При тези мотиви на въззивния съд, настоящата инстанция намира, че липсват основания за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. В процесния случай съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум, и въз основа на тях е определил правната квалификация на иска. Подробно се е мотивирал защо счита, че двата иска не могат да бъдат предявени кумулативно и оттам защо решението на първата инстанция се явява недопустимо в частта, с която е разгледан иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. На практика чрез поставянето на тези въпроси касаторът по същество изразява несъгласието си с определената от съда правна квалификация. Оплакването за неправилна правна квалификация е относимо към правилността на акта, а не към неговата допустимост. Преценката за правилност и обоснованост обаче се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Самото оплакване не може да обоснове извод за наличие на общото основание за достъп до касация. Следва да се отбележи освен това, че съгласно трайно установеното разрешение в съдебната практика, правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита; когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Въззивният състав в настоящия случай не е излязъл извън предмета на делото и не е допуснал нарушение на диспозитивното начало, което да обоснове недопустимост на обжалвания акт, доколкото са изложени съображения по заявените от ищеца твърдения за нищожност на процесния договор, поради това, че процесните имоти са продадени от ответника на занижена цена, водеща до нееквивалентност на престациите и нарушаване на добрите нрави. За пълнота на мотивите следва да се посочи също така, че касаторът не е обосновал и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не е посочил практика на ВКС, на която обжалваното въззивно решение да противоречи. Посоченото от касатора в изложението определение на ВКС е постановено по реда на чл. 288 ГПК, което не е от категорията актове, формиращи практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо първата група поставени въпроси не водят до допускане на касационното обжалване. На следващо място се поставят процесуалноправните въпроси: длъжен ли е компетентният съд при постановяване на своя акт да обсъди всички доводи и аргументи на страните и да изложи своята позиция по кредитирането им; длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество, при проверката по чл. 269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, едва след като обсъди всички доводи и възражения на страните и като се произнесе по колизията и приоритетното прилагане на специалната норма на чл. 40 ЗЗД, пред нормата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД; длъжен ли е въззивният съд да изложи и аргументира обстойно всички мотиви по фактите на спора и събраните доказателства, така както спорът между страните е наведен във въззивната жалба, доколкото искания и доказателства за иск по чл. 40 ЗЗД в нея няма изложени и събрани; следва ли ако въззивната инстанция приеме, че доказателствената стойност на едно от доказателствата по делото не е възприета правилно, да подчини мотивите си единствено на него, без да извършва оценка на останалите доказателства поотделно и в съвкупност. Сочи се противоречие с практиката на ВКС според определение № 218 по т.д. № 1061/2020 г., I т.о., решение № 841 по гр.д. № 3530/2008 г., IV г.о., решение № 361 по гр.д. № 1077/2010 г., IV г.о., решение № 140 по т.д. № 2092/2014 г., I т.о., решение № 586 по гр.д. № 853/2009 г., IV г.о., и определение № 333 по гр.д. № 3574/2021 г., III г.о. За да обоснове твърдението си за противоречие със сочената практика на ВКС, касаторът поддържа, че в обжалваното решение липсват обхватни, конкретни и ясни мотиви, както и цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди още, че въззивният съд е изложил лаконични доводи за основателността на исковете, съответно неоснователността на възраженията на ответната страна, които доводи обаче не почиват на всеобхватен анализ на всички доказателства по делото. Поддържа се, че съдът е нарушил принципа на чл. 12 ГПК, тъй като съдържанието на решението не сочи спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда. Настоящият състав намира, че поставените въпроси за допуснати от въззивния съд нарушения поради необсъждане на доказателства по делото и доводите и възраженията на страната, не са разрешени в противоречие с цитираната практика. Според приетото в нея, въззивният съдът трябва сам да установи всички релевантни обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото и даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. В константната практика на ВКС (решение № 9 по гр.д. № 3700/2013 г., I г.о.; решение № 27 по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о.; решение № 470 по гр д. № 1318/2010 г., IV г.о., решение № 220 по гр.д. № 2314/2015 г., ІІІ г.о., и др.) се приема, че съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства. В процесния случай въззивният съд подробно е изследвал доказателствата по делото – свидетелските показания, експертните заключения, взел е предвид оплакванията на страните, и след съвкупното обсъждане на доказателствения материал ясно е обосновал изводите си. Въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни, е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт би могла да се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Ето защо касационният съд приема, че не се налага допускане на касационното обжалване и по тази група въпроси. На последно място се пита: съдържание на пълномощното упълномощителят да уговори продажна цена „каквато намери за добре“ освобождава ли съда от задължението да изследва въпроса за сключен договор във вреда на представлявания; налице ли е споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, доколкото не е налице субективният елемент на иска по чл. 40 ЗЗД с преки доказателства за увреждане на упълномощителя Н. от нейния внук; въззивният съд правилно ли се е произнесъл по иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, без доказателства за субективния елемент, доколкото умисълът за увреждане е изведен от тълкувание на фактите от съда; правилно и законосъобразно ли въззивният съд е приел, че наличието на нееквивалентност на престациите като единствения критерий за определяне на вреда за упълномощителя, когато се касае за роднински отношения и въпреки практиката на ВКС по решение № 1334 по гр.д. № 5692/2007 г., II г.о., и определение № 24 по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о. Освен с посочените актове, се сочи и противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 859 по гр.д. № 2069/2008 г., IV г.о., решение № 60208 по гр.д. № 126/2021 г., III г.о., т. 3 от ТР № 5/2014 г., ОСГТК, решение № 841 по гр.д. № 3530/2008 г., IV г.о., решение № 21 по гр.д. № 3529/2014 г., I г.о., решение № 212 по гр.д. № 4268/2017 г., III г.о., и решение № 1 по гр.д. № 1471/2017 г. на III г.о. Поставените въпросите не отговарят на условието да съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което да се даде тълкуване от ВКС с акт по чл. 290 ГПК, тъй като не представляват правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържат изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Ето защо по тези въпроси не се налага нито съпоставката им с цитираната съдебна практика, нито даване на отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквито са поддържаните основания за това. От друга страна, разяснявайки естеството на субективния елемент от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД, в т. 3 от ТР № 5/2014 г. ВКС обвързващо приема, че „споразумяването“ между представителя и насрещната страна по договора се свежда до недобросъвестност относно увреждането на представлявания; „споразумяването“ е обективирано в самия недействителен договор, този елемент е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те и двамата знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази недобросъвестност подлежи на доказване от страна на представлявания, и преценката за наличието ѝ се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. В процесния случай при обосновката на въпросите относно липсата на субективния елемент, касаторът отново стъпва на твърденията си за действие от страна на пълномощника не при условията на недобросъвестност, а в защита на интересите на упълномощителя, и отново предвид собственото си виждане за правилното тълкуване на фактите по спора. В решението си въззивният съд е изградил изводите си именно след преценка на конкретните обстоятелства за случая, за да даде положителен като краен резултат отговор на поставените проблеми, а противоречие със сочената съдебна практика не се разкрива и не е нужно въпросите да бъдат наново и отделно тълкувани от касационния съд. На последно място, не се установява и наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника сторените в настоящото производство разноски, които са в размер на 3000 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,