Определение № 643 от 02.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3305/2015 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. Т., Ю. С. П., Н. Д. Ш. – Г., Д. С. Ш., Ю. Л. Й. и Т. Л. П. против определение № 550/23.04.2015 г., постановено по ч.гр.д.№ 1243/2015 г. от състав на Окръжен съд – Стара Загора. Ответниците по частната касационна жалба не представят писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, състав на въззивен съд е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. Съдът е приел, че предявения иск е такъв с правна квалификация чл.124, ал.4 ГПК – за установяване по съдебен път на неистинност на писмени доказателства, представени в друго съдебно производство. Приел, че тези писмени доказателства са били представени по друго съдебно производство между същите страни, в това производство същите са били оспорени, но оспорването на представените в производството писмени доказателства – фактури, не е било проведено успешно от ищците в настоящото производство и същите са били взети предвид при решаване на делото по гр.д.№ 402/2005 г. на ОС – Стара Загора. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочения процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните. Въпросът се поставя, доколкото в частната въззивна жалба въззивниците са навели доводи за неправилност на първоинстанционното определение за прекратяване на делото, тъй като е дадена неправилна правна квалификация на предявения иск, като такъв с правно основание чл.124, ал.4 ГПК, докато твърденията на ищците е била, че е предявен иск с правно основание чл.124, ал.5 ГПК, който е процесуално допустим. Доколкото липсва произнасяне от страна на въззивния съд по тези доводи на страната, то съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС в тази насока, съгласно която практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба. В тази насока настоящия състав напълно споделя задължителната съдебна практика, решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV гр.отд., решение № 422/03.06.2010 г. по гр.д.№ 805/2009 г. на І гр.отд. и решение № 324/22.04.2010 г. на ІV гр.отд. по гр.д.№ 1413/2009 г., както и посоченото от касаторите решение № 40/2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ІV гр.отд. Това противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС е основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По частната касационна жалба, съдът приема следното: Посоченото правно основание от ищеца не обвързва съда, като той е длъжен да даде собствена правна квалификация на предявения иск, извеждайки го от фактическите твърдения на ищеца и от обстоятелствената част на исковата молба и фактите, изложени в нея, както и от формираното искане. В обстоятелствената част на исковата молба, ищците са изложили твърдения, въз основа на които са направили искане за установяване на престъпно обстоятелство, изразяващо се в съставяне от длъжностно лице на неистински документи – представените по друго гражданско дело фактури. От обективна страна, предмет на доказването на престъпното обстоятелство – съставяне на неистински документ от длъжностно лице, както и установяването на неистинността на представени документи е налице идентичност. И в двата случая ще следва да се установи неистинност на представените писмени доказателства, като разликата е единствено в това, че по предявен иск ще следва да се установи и качеството на лицето, съставило документите. В случая, писмените доказателства са били представени по друго гражданско дело, като в рамките на процеса същите са били оспорени относно тяхната истинност пред съда, но оспорването не е било проведено успешно, т.е. съдът е основал решението си на представените в това производство фактури, като е приел, че оспорването не е доказано. Със сила на пресъдено нещо е установено, че отразеното в представените фактури отговаря на обективната истина и този спор е приключил с влязло в сила решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо между страните и по настоящото дело. Доколкото предмета на доказването и по иска с правно основание чл.124, ал.4 и чл.124, ал.5 ГПК в настоящия случай е идентичен, то независимо от обстоятелството, че ищците твърдя, че предявения иск е с правно основание чл.124, ал.5 ГПК, то по твърдението за наличие на престъпно обстоятелство – наличието на неистински документи, е формирана сила на пресъдено нещо и в тази насока този спор не е допустимо от процесуалноправна гледна точка да бъде пререшаван. Предвид изложеното, обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия