Определение № 558 от 19.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 516/2012 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу въззивно решение № 13 от 20.01.2012 г. по в.т.д.№ 675/2011 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 40 от 17.03.2011 г. по т.д.№ 209/2009 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която Й. С. Ч. и Е. Г. Ч. са осъдени солидарно да заплатят на касатора сумата 110 257.82 лв. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от [фирма] при условията на солидарност иск по чл.92 ЗЗД срещу двамата ответници. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В изложението хо чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Й. С. Ч. и Е. Г. Ч. не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Въззивният съд приел, че предявеният срещу Й. и Е. Ч. иск е с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 110 257.82 лв., претендирана солидарно като част от сумата 261 367.34 лв., представлява неустойка по чл.9 от сключения предварителен договор между страните от 17.03.2008 г., съизмерима с вредите и разходите, които ищецът е направил в изпълнение на задълженията си него. Посочено е за безспорно между страните, че между тях и още четири лица като съсобственици на недвижим имот, представляващ урегулиран поземлен имот ІІ в кв.75 по плана на [населено място] е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж върху същия имот срещу обезщетение с жилища в размер на 20% от разгънатата застроена площ. Прието е, че според т.1 от договора, ответниците, ведно с останалите съсобственици, страни по него, са се задължили да учредят на ищеца право на строеж върху посочения урегулиран имот с площ 550 кв.м., отреден за имоти с кад.№ 413 и кад.№ 414. Към датата на издаване на разрешение за строеж, тези имоти вече не съществували като такива поради изменение по искане на ищеца на плана за регулация и застрояване, при което от тези два имота и от друг съседен имот кад.№ 415, собственост на трето лице, бил обособен нов самостоятелен имот, с нови граници, съсобственици и застрояване. Според новия ПУП, установено по заключението на СТЕ, се променила разгънатата застроена площ, формата и обема на сградата, като това било причината за изработването на нов инвестиционен проект, въз основа на който именно за този имот е било издадено разрешение за строеж, влязло окончателно в сила на 12.08.2009 г. Този нов имот бил различен от описания в т.1 от договора, по отношение на който е следвало да бъде изготвен и одобрен ПУП, а именно в посочения обем следвало да се тълкува волята на страните относно задължението на строителя по т.3.1 от същия. Изработването на проекта за имота, описан в т.1 от предварителния договор според съда не е предмет на отделно договаряне, а е включено като задължение на строителя по него и именно той е следвало да послужи като условие за сключване на договора за учредяване на право на строеж. Това условие обаче не било изпълнено, и то не по вина на ответниците, като ищецът не е доказал, че във връзка с изработения нов ПУП е предоговорил клаузите по договора. От това е направен извод, че страните по спора са останали обвързани условията, така както са уговорени първоначално в договора, а от това е направен извод, че е останал непроменен и уговорения процент на обезщетение на ответниците като конкретни обекти в сградата съобразно дяловете от съсобствеността върху земята. Одобряването на нов ПУП имало за последица съществена промяна в обезщетението за собствениците, тъй като в изработения за него проект значително била променена разгърнатата площ. Промяната в предмета водела до промяна и в насрещната престация – за дължимия обем на обезщетяване на собствениците, поради което според съда строителят няма как да претендира от ответниците изпълнението й при условие, че не е налице предоговаряне. Въз основа на това е направен извод, че поради отсъствието на виновно поведение на ответниците като предпоставка за ангажиране на отговорността им за неустойка, предявеният срещу тях иск следва да се отхвърли като неоснователен. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи следните значими според него правни въпроси от значение за изхода на спора: 1./ Възможно ли е учредяване право на строеж, поето като задължение по предварителен договор от собственик на имот, който в резултат на изменение на ПУП е обединен със съседни имоти в нов имот; 2./ Необходимо ли е да се предоговори предварителен договор при условие, че след сключването му в резултат на изпълнението на предвиденото в него изменение на ПУП, имотът е променил своята площ, като имотът, върху който е поето задължение за учредяване на право на строеж е изцяло включен в новообразувания поземлен имот и има предварително дадено съгласие за учредяване на право на строеж от всички съсобственици на новообразувания поземлен имот. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Преценката на мотивите налагат извода, че поставените въпроси имат определящо значение за изхода на делото, тъй като са обусловили правните изводи на съда. По същите липсва установена съдебна практика, поради което е налице допълнителното основание за селектиране на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.