Определение № 5226 от 29.10.2026 г. на ВКС по д. № 2362/2026 г.

Производството е по чл.288, вр.с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. Д. срещу въззивното решение на Окръжен съд Ямбол по гр.д. №334/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение по иска на касатора срещу [община] с пр. осн. чл.26, ал.1 ЗЗД - за прогласяване нищожността на молба от 11.10.2016 г. по описа на Общински съвет Бургас/ОбС/, и производството в тази част е прекратено. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът на М. Д. против [община] с пр. осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на пълномощно от 11.10.16 г. по описа на ОС Бургас; с която е отхвърлен искът на касатора срещу Министерство на правосъдието за прогласяване нищожността на проверка по изп.д. №278/16 г. на ЧСИ Т. К. на осн. чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен искът му срещу [община], НАП и МП по чл.2в ЗОДОВ, вр. с чл.16 ДФЕС и чл.8 от Хартата на основните права на ЕС/Хартата/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 500 лв. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС следните правни въпроси: Може ли орган, който не е юридическо лице и не е законен представител на общината, без изрично писмено овластяване от кмета, да представлява общината в гражданския процес и да предприема процесуални действия от нейно име, вкл. подаване на молба за образуване на изп. прозиводство / както е в случая/, като съдът приеме, че липсата на такава представителна власт е ирелевантна за ответника и длъжника?; Длъжен ли е съдът служебно да провери и установи наличието на надлежна представителна власт на лице, което участва в процеса от името на общината, когато страната изрично оспорва тази власт? Касаторът намира, че в противоречие с цитираните актове на КС, в които е прието, че ЕКЗПЧ има пряко действие във вътрешното право и националните съдилища са длъжни да се съобразяват с нея при постановяване на актовете си, е разрешен от въззивния съд правният въпрос: Длъжен ли е съдът да се произнесе с мотиви по направено възражение за отвод с наведени обстоятелства, които обективно могат да породят законно съмнение в безпристрастността на съдия по см. на чл.6, пар.1 ЕКПЧ? Според касатора от значение за спора, но и за точното прилагане на закона/ цитираните разпоредби от националните закони, ДФЕС и Хартата за основните права в ЕС/, както и за развитието на правото са правните въпроси: Достатъчно ли е позоваване на чл.36 и 39 ЗЗД за установяване на представителна власт на Общината без доказване на изрично писмено овластяване от законния представител по чл.44, ал.1,т.15 ЗМСМА по реда на чл.30-32 ГПК?; Допустимо ли е да се събират и обработват принудително лични данни по изпълнително дело, образувано по молба на председателя на ОбС, без нужните пълномощия по закон; нищожна или недопустима е тази молба?; Достатъчно ли е наличието на изпълнителен лист, за да се приеме, че събирането и предоставянето на лични данни в изп. производство е в съответствие със закона по см. на чл.8 ЕКПЧ, когато липсва редовно процесуално сезиране?; Длъжен ли е въззивният съд да мотивира отказа относно необходимостта от отправяне на допуснато от първата инстанция преюдициално запитване, когато спорът включва релевантен въпрос по чл.16 ДФЕС и чл.8 от Хартата?; Длъжен ли е съдът по иск с пр. осн. чл.2в ЗОДОВ срещу МП за вреди от действия на ЧСИ да извърши самостоятелна и пълна преценка на противоправността на поведението и ефективността на държавния надзор, като обсъди влезли в сила дисциплинарни и наказателни актове, установяващи системни нарушения на ЧСИ?; Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на иск по чл.2в ЗОДОВ за вреди от нарушаване на правото на ЕС, свързано с обработване и разпространяване на лични данни да извърши пълна и самостоятелна преценка на фактическите основания за намесата в правото на защита на лични данни по чл.16 ДФЕС и чл.8 от Хартата, като обсъди всички доказателства и даде възможност на страните да вземат становище по фактическите обстоятелства, на които основава решението си? Според касатора поставените правни въпроси надхвърлят рамките на конкретния спор и засягат основни конституционни принципи относно процесуалната легитимация на органите на местно самоуправление, границите на представителна власт в граждански процес и в изп. производство, както и стандарта на съдебна защита при твърдяно нарушение на правото на ЕС. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с явното несъответствие между установените по делото факти и правните изводи на въззивния съд относно липсата на представителна власт и нейните последици в случая и с непризоваването му за последното съд. з. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че юрисконсултът на общината е бил упълномощен от председателя на ОбС Бургас да подаде молба за образуване на изпълнително дело с приложен към нея издаден в полза на [община] срещу касатора изпълнителен лист за сумата от 300 лв., разноски по посоченото административно дело. ОбС няма самостоятелна гражданска правосубектност и не е юридическо лице. Затова упълномощеният от председателя му юрисконсулт не е могъл валидно да сезира ЧСИ за образуване на изпълнително дело. Липсата на представителна власт обаче в случая засяга единствено вътрешното правоотношение на представлявания и представителя, но не и правната сфера на ищеца / сега касатор/. След прекратяване на изпълнителното дело поради извършено от ищеца плащане на дълга по изп. лист в полза на [община], ищецът няма правен интерес да претендира нищожност на пълномощното на взискателя по делото. Не са налице предпоставки за обявяване нищожност и на проверката на МП, образувана въз основа на заповед на министъра, издадена на осн. чл.372, ал.1,т.1 ЗСВ, след оплакване на ищеца. Проверката е била образувана по надлежния ред от имащото компетентност за това лице и за резултата от нея ищецът е бил надлежно уведомен. Недоволството си като длъжник в изпълнителното производство ищецът е могъл да заяви по реда на чл.435 ГПК, но не го е направил. По иска с пр. осн. чл.2в ЗОДОВ въззивният съд е приел, че за основателността му са необходими няколко предпоставки, изведени от практиката на СЕС: 1. Нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; 2.Нарушението да е достатъчно съществено; 3. Да е налице причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди. Тези предпоставки не са налице в случая – наистина НАП е предоставила на ЧСИ по заведеното в полза на [община] изпълнително дело информация относно имущественото състояние на длъжника / ищеца/. Това обаче се е случило в хода на образуваното изпълнително дело и в изпълнение на правомощията на ЧСИ да предприеме принудителни действия за събиране на дължимата по изпълнителния лист сума – чл.191, ал.3 и 4 ДОПК. Окръжният съд е констатирал, че с определение от 17.06.24 г. на СЕС отправеното от първоинст. съд по зададените от ищеца въпроси преюдициално запитване е прието за недопустимо на няколко основания и най-вече защото въпросите не са ясно формулирани и липсва преценка на запитващата юрисдикция относно необходимостта от тяхното разрешаване от СЕС. Въззивният съд е приел, че не е необходимо да отправи ново преюдициално запитване, защото доводите на ищеца подлежат на преценка съобразно националното ни право, което е възприело относимите към настоящия казус норми на европейското право. По въпросите за ненадлежното упълномощаване на представителя на Общината за завеждане на изпълнителното дело срещу ищеца и за допустимостта на събирането и обработката на лични данни по изпълнително дело, образувано с нередовно сезиране на ЧСИ, ВКС намира следното: В практиката на ВКС, цитирана и от ответната [община] /напр. р. по т.д. №66/24 г. на първо т.о./ е посочено, че съгласно задължителните разяснения т.8 на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС действащият ГПК въвежда три вида ограничения по отношение на начина на защита срещу процесуалната законност на изпълнителния процес: 1. лимитативно изброени обжалваеми изпълнителни действия и откази; 2. лимитативно изброяване на легитимираните с право на жалба лица и 3. лимитативно посочени за някои от тях основания за обжалване. Подлежащите на обжалване актове и действия на съдебния изпълнител, които длъжникът може да обжалва, са изчерпателно изброени в чл.435 ал.2 от ГПК:1. постановлението за глоба; 2. насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо; 3. отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението; 4. отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл. 468, ал. 4 и чл. 485; 5. определянето на трето лице за пазач, ако не са спазени изискванията на чл. 470, както и в случаите по чл. 486, ал. 2; 6. отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение; 7. разноските по изпълнението. Съгласно постоянната практика на ВКС прогласяването на нищожност на изпълнителните действия на съдебния изпълнител чрез иск е недопустимо.Принципът за лимитативност на обжалваеми изпълнителни действия и откази и лимитативно посочени основания за обжалване и недействителност, изключва приложението на общите норми на ЗЗД, регламентиращи недействителността на договорите - чл. 26 и следващите от с.з. / в този смисъл определение № 81 от 20.02.2012 г. по ч. гр. д. №498/2011г. на ВКС, I г. о., определение № 28 от 23.01.2012 г. по ч. гр. д. №497/2011г. на ВКС, I г. о., постановени в производства по чл.274, ал.3 от ГПК /. Процесуалното представителство засяга вътрешните отношения на представител и представляван и затова на ненадлежното представителство в процеса може да се позовава само представляваната страна - ТР №5/14 г. ОСГТК, т.2 и трайната практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №1776/16 г. на четвърто г.о., в което е прието: „ Извършените от пълномощника процесуални действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по отношение на нея. Затова пълномощното нито обвързва, нито вреди на другата страна в производството. Съществуването на упълномощителната сделка е от значение за отношенията между упълномощителя и пълномощника, но не и за спорните отношения между далата пълномощното страна и насрещната такава. Затова пълномощното не се преценява от съда при постановяване на решението му по съществото на спора. Поради това за насрещната страна не съществува правен интерес да оспорва съществуването на упълномощителната сделка, чрез оспорване на съдържанието на пълномощното или на положения от упълномощителя подпис. Интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за обвързано от тях. Това е лицето посочено като упълномощител в пълномощното по чл. 33 от ГПК. По силата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД това лице може както да се позове на това, че действията на пълномощника са извършени без представителна власт и не са породили действия за него, така и по своя преценка да потвърди същите.“ Достъпът на ЧСИ до лични данни и информация за имуществото на длъжника е нормативно установен и обоснован с оглед на целта на принудителното изпълнение. Така в р. по гр.д. №438/25 г. на четвърто г.о. на ВКС е посочено, че целта на изпълнителния процес е признато по надлежния ред изпълняемо право да бъде удовлетворено чрез държавната принуда, без тя да засяга имуществената сфера на длъжника, повече отколкото е необходимо. С приемането на чл. 442а и чл. 441, ал. 2 ГПК законодателят не създава принципа за съразмерност, а изрично го прогласява като условие за законосъобразност на изпълнителния процес и подчертава задължението на съдебния изпълнител да го спазва. Принципът важи и преди изрично да бъде нормативно закрепен. Задължението на съдебния изпълнител да следи за съразмерност възниква още с първите действия на принудително изпълнение и го съпътства през целия период на висящност на делото. Предмет на преценката не е отделната наложена обезпечителна мярка или провеждан начин на изпълнение (изпълнителен способ), а състоянието на изпълнението през всеки етап, през който преминава изпълнителното дело. Преценката за съразмерност не е еднократна, а непрекъснато се актуализира с развитието на делото. Съдебният изпълнител я извършва според установените факти по делото, които са му известни, но и според онези, които законът го задължава да установи със справки по чл. 431, ал. 3 ГПК, включително с действията, с които установява правото на присъединяване на други кредитори на длъжника, конкуриращи първоначалния взискател. Затова не противоречи на практиката на ВКС изводът на въззивния съд, че събирането и обработката на лични / вкл. имуществени/ данни по изп. дело в случая не нарушава както вътрешното право / чл.431, ал.3 ГПК и чл.16 ЗЧСИ/, така и правото на ЕС и по –конкретно цитираните от ищеца норми на Хартата и ДФЕС. По въпросите, свързани с отхвърлените от въззивния съд искания за отвод и отправяне на преюдициално запитване: въззивният съд мотивирано е отхвърлил искането на ищеца за отвод на двама от членовете на въззивния състав по чл.22, ал.1,т.6 ГПК. Посочил е, че ищецът е лично непознат на съдиите, те нямат отношения с него, нито се изтъкват обстоятелства, които да поставят под съмнение безпристрастността им. В практиката на ВКС / ТР №1/21.11.23 г. ОСГТК и р. по гр.д. №1679/24 г. на четвърто г.о./ е разяснено, че при основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК /каквато е и ситуацията по настоящето производство/, е необходимо съдът да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. Това разбиране съответства на практиката на Европейския съд по правата на човека, създадена във връзка с чл. 6 пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, според която при решаването дали в даден случай има основателна причина страната да се опасява, че изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд не са изпълнени, позицията на страната е важна, но не и решаваща. Решаващо е дали това опасение може да се счита за обективно оправдано, а това зависи от обстоятелствата във всеки конкретен случай. Такива обстоятелства според въззивния съд не са наведени и установени, затова и съобразно трайната практика на ВКС, искането за отвод е отхвърлено като неоснователно.. Съгласно практиката на СЕС въпросите в преюдициалното запитване трябва да са в конкретна връзка с предмета на делото, но следва да са свързани не с обстоятелства, изискващи отговори, относими към решаване на делото по същество, а само с такива, отнасящи се към тълкуване на разпоредби на правото на ЕС, като СЕС не би могъл да изследва прилагането на вътрешноправната уредба (в този смисъл Решение на СЕС от 16 юли 1992 по дело С-83/91, точка 22 и 23; Решение на СЕС от 24 март 2009 по дело С-445/06, точка 65; Решение на СЕС от 5 февруари 2004 по дело С-380/01, т. 20 и др.). Затова приетото от въззивния съд, че искането за преюдициално запитване не следва да се уважава, защото не са налице предпоставките по чл. 628 от ГПК, не противоречи на практиката на СЕС и на ВКС – напр. опр. по т.д.№1574/23 г., второ т.о. По въпросите от предмета на иска по чл.2в ЗОДОВ: въззивният съд е обсъдил обстоятелствата по делото и е приел, че конкретно противоправно поведение на ЧСИ не е установено от назначената от МП проверка; не е установено и твърдяното с исковата молба нарушение при събирането и обработката на лични данни по изп.дело. Нарушение на правото на ЕС с изброените от ОС три признака, посочени и в практиката на ВКС - р. по гр.д. №2340/22 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №1914/20 г. на четвърто г.о. на ВКС и др., не е установено по делото, поради което искът е отхвърлен като неоснователен. Не са налице основания за допускане на обжалването – изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС за подобни случаи, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на относима към правните въпроси трайна практика на ВКС изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Доводите на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение сочат на неправилност по чл.281,т.3 ГПК, за която ВКС не се произнася в това производство. В практиката на ВКС е прието, че очевидната неправилност е тежък и квалифициран, външноустановим порок на решението, различен от неправилността на решението като касационно основание / р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС и др./. Такъв порок на обжалваното решение касаторът не твърди и не се установява по делото. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.