Определение № 1878 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 275555/16.05.2023г. на Ч. Б. А. и К. С. А., подадена чрез пълномощниците адв.Борис М. и адв. И. М., против решение № 260498 от 20.03.2023г., постановено по въззивно гр.дело №14230/2018г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 402210/08.05.2018г. по гр.дело №3002/2017г. на Софийския районен съд, ГО, 151 състав, с което по иск на Д. Б. Н. (конституирана на мястото на починалия в хода на първоинстанционното производство ищец Б. К. А.), на основание чл. 31, ал.1 ЗЗД, е унищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.12.2010г., оформен с нот. акт № 173, том І, рег.№ 3436, нот.дело № 151/2010г. на нотариус М. Г. с рег.№ *** на Нотариалната камара, за 4/12 идеални части от ПИ с идентификатор ***, ведно с построената в него сграда с идентификатор № *** по КК на [населено място], кв.В.. В касационната жалба се поддържа недопустимост на решението, поради липса на правно валидна воля на първоначалния ищец, който по време на производството бил поставен под пълно запрещение. Сочи се, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите преповтарят оплакванията в касационната си жалба за необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките за уважаване на иска по чл. 31, ал.1 ЗЗД. Считат, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на І ГО, решение № 34/22.02.2012г. по гр.д.№ 652/2011г. на ІІ ГО, решение № 176/28.05.2011г. по гр.д. № 759/2010г. на ІІ ГО, решение № 248/16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г., решение № 144/14.12.2018г. по гр.д.№ 5100/2017г. на ІІІ ГО по процесуалноправните въпроси: 1. Относно задължението на съда да обсъди и оцени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доводите и възраженията на страните, както и да изложи мотиви; 2. Следва ли съдът да извърши анализ на свидетелските показания при наличие на противоречие в тях и да посочи защо кредитира показанията на един свидетел, а на друг-не; 3. За задължението на съда да извърши проверка на заключението на приета по делото съдебна експертиза с оглед неговата достоверност, обоснованост и документираност и да прецени същото с оглед всички останали доказателства по делото и 4. За доказателствената сила на заключенията на вещите лица относно здравословното и психично състояние на лицето в производство по иск с правно основание чл. 31, ал.1 ЗЗД. Според касаторите решението е и очевидно неправилно поради противоречието на изводите на въззивния съд с доказателствата по делото. Ответницата по касационната жалба-Д. Б. Н., чрез адв. Д. Х., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 31, ал.1 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.12.2010г., оформен с нот.акт № 173/2010г. на нотариус М.Г., с който Б. К. А. продава на сина си Ч. Б. А. собствените си 4/6 идеални части от ПИ с идентификатор ***, ведно с построената в него сграда с идентификатор № *** по КК на [населено място], кв.В., поради това, че продавачът макар и дееспособен към датата на сделката, не е разбирал свойството и значението на постъпките си. Въззивният съд е установил от фактическа страна следното: На 23.12.2010г. Б. А. продал на сина си Ч. А. (по време на брака на последния с ответницата К. А.) 4/6 идеални части от ПИ, ведно с построената в него жилищна сграда в [населено място],[жк]. Договорът е оформен с нот.акт № 173/2010г. на нотариус с рег.№ ** на Нотариалната камара. Процесният имот е бил придобит от Б. А. и съпругата му М. А. в режим на СИО. При изповядване на процесната сделка, прехвърлителят се е легитимирал като собственик с нот.акт за собственост на недвижим имот, придобит по ЗСГ № 154/20.07.1976г., архитектурен проект от 23.06.1978г. и удостоверение за наследници на М. Г.А.. С решение от 13.06.2014г. по гр.д.№ 5611/2013г. на СГС, II брачен състав на СГС, влязло в сила на 24.07.2014г., Б. А. е поставен под пълно запрещение по иск на Д. Б. Н. с правно основание чл.5 ЗЛС. На 08.02.2016г. ищецът Б. А. е починал и е оставил за свои наследници по закон децата си – ответника Ч. А. и Д. Н. (конституирана на мястото на починалия първоначален ищец). За да уважи иска по чл.31, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните доказателства-заключението на съдебнопсихиатрична експертиза на д-р В. (според което след 1995г. Б.А. е страдал от атеросклероза, с хронично и прогресиращо протичане, довело до корова атрофия и мултиинфарктна енцефалопатия, клинични изяви на деменция с увреждане на паметта, ориентацията, мисленето, разбирането, упадък на интелекта, вестибуларни и двигателни смущения, които са го лишили от базисните психични годности, към 23.12.2010г. той не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си), представените медицински документи - амбулаторен лист от 2009г., 10.2011г. и 01.2012г., резултати от изследвания ЕМГ от 07.2011г. и 07.2012г. и КТ изследване от 10.2011г.; показанията на свидетелката М. Н.-внучка на ищеца, заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и неврологична експертиза, в частта установяваща в еднаква степен на вероятност при сключване на договора Б.А. да не е могъл да разбира или да ръководи действията си, налагат извода, че към сключване на процесния договор починалият ищец е страдал от заболяване (мозъчна атеросклероза, мултиинфарктна деменция), което е ограничавало възможността му да следи за работите си и да се грижи за интересите си. Предвид това съдът е намерил договорът за покупко-продажба от 23.12.2010г., сключен между ищеца Б. А. и ответника Ч. Б. А., по време на брака му с ответницата К.А. за унищожаем, на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, до размер на наследствените права на Д. Н.-наследница на ищеца Б. А. - 4/12 ид.ч. от процесиня недвижим имот и сграда. Според въззивния съд направеният извод не се оборва от ангажираните от ответниците гласни доказателства (показанията на свидетеля М. Б., според който в деня на сделката Б.А. бил напълно адекватен), които не са кредитирани като достоверни в частта им относно състоянието на ищеца преди сделката, нито от заключението на комплексната медицинска експертиза (според което постановените на прехвърлителя диагнози мозъчна атрофия и мултиинфарктна енцефалопатия не означават категорично, че той е имал старческа деменция, но и не изключват наличието й, тъй като липсват невропсихолочигни изследвания преди датата на сделката). Съдът е приел, че отсъствието на категорично потвърждаване или отхвърляне на състоянието на ищеца „разстройство на съзнанието“ тримата експерти са обяснили с липсата на медицинска документация за здравословното му състояние през декември 2010г. и непосредствено преди сключване на договора, без да отчетат данните за здравословното състояние, съдържащи се в събраните гласни доказателства-показанията на свидетелката М.Н.. За въззивния съд от значение при преценка основателността на иска е какво е било действителното психично състояние на ищеца към сключване на договора (което подлежи на установяване и с гласни доказателства, съдържащи данни за поведенческите особености на лицето, както и с медицински документи, съставени до една година преди и след сделката), а не дали то е било обективирано в съставени непосредствено или скоро преди сключване на сделката медицински документи. По изложените съображения съставът на СГС е намерил иска по чл. 31, ал.1 ЗЗД за основателен. Върховният касационен съд приема, че липсва основание обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятната негова недопустимост, както сочат касаторите. Възникналото с предявяване на иск от пълнолетно лице, което не е поставено под запрещение, макар да е страдало от заболявания, пречещи му да разбират свойството и значението на постъпките му, процесуално правоотношение е валидно, тъй като до влизане в сила на съдебно решение за поставяне под запрещение дееспособността на пълнолетните лица е пълна и неограничена (чл.338, ал. 3 ГПК). Те могат да извършват всякакви действия с обвързващ ефект, включително да сезират съда с искане за защита на свои материални права. Това искане създава валидно процесуално правоотношение и точно заради това съдът не прекратява, а само спира временно производството по делото, ако се окаже, че е необходимо учредяване на настойничество или попечителство на някоя от страните по делото (чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК). Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания въззивен акт не се установява превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл) или особено груби нарушения на правилата на формалната логика, за да може решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по първия формулиран от жалбоподателите и уточнен от ВКС правен въпрос: Относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди доводите и възраженията на страните. Обжалване следва да се допусне, за да се провери твърдението на касаторите, че по този въпрос е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС. По останалите въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. За касационното обжалване жалбоподателите дължат държавна такса в размер 94 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО