Определение № 60360 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4112/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 269173 от 25.05.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3439/2021 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 20284696 от 21.12.2020 г., постановено по гр.д. № 9338/2020 г. на РС – София, с което е оставена без уважение молба от 12.11.2020 г. за изменение на решение № 20223284 от 9338/2020 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател - „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, чрез процесуалния представител твърди, че с постановното въззивно определение, е даден отговор на правен въпрос от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и поддържа, че определението е неправилно тъй като противоречи на материалния закон. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от П. П., в който се излагат съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето определение въззивният съд е приел, че първоинстанционния съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал.1 ГПК от П. П. срещу „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 23 023 лв., задължение по договор за издаване на кредитна карта от 08.11.2004 г. сключен с „ОББ“ АД, вземанията по които са прехвърлени на ответника с договор за цесия на 04.12.2015 г. Установено е, че в исковата си молба ищецът е твърдял, че цедираното вземане е погасено по давност, претендирани са и разноски, като в исковата молба са изложени съображения, че тъй като вземането е погасено по давност ищецът не я дължи. Констатирано е, че сумата е вписана в Централния кредитен регистър като дължима на ответното дружество и че на 19.12.2019г., с молба адресирана до ответното дружество, ищецът е поискал данните в Централния кредитен регистър да бъдат коригирани, а в отговор ответното дружество е заявило, че сумата е дължима, а погасяването ѝ по давност се препятства единствено възможността за събирането ѝ по съдебен ред и е отказано да информацията в Централния кредитен регистър да бъде коригирана. Установено е, че с отговора на исковата молба ответникът е признал, че вземането е погасено по давност, но също така е заявил, че е претендирал вземането си по извънсъдебен ред, тъй като съгласно чл. 10 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър, не бил задължен да подава данни по отношение на погасени по давност вземания. С решение № 20223284 от 13.10.2020 г. РС – София по гр.д.№9338/2020г. е уважил изцяло заявения иск, като в мотивите му е посочено, че ответното дружество е дало повод за образуването на исковото производство. Прието е, че ищецът е заявил извънсъдебно на ответника, че счита вземането за погасено по давност, като по този начин е проявил инициатива за извънсъдебно разрешаване на спора, но ответникът от своя страна не се е съобразил с наведеното възражение и с поведението си е дал повод на ищеца да предяви иска. Прието е, че отговорността за разноски е основана на идеята за неоснователно предизвикване на делото и разноските се понасят от ищеца /независимо от изхода на делото/, когато ответникът не е дал повод за образуването на делото и признае иска/чл. 78, ал.2 ГПК/. С определение от 21.12.2020г. по гр.д.№9338/2020г. РС София е оставил без уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта му за разноските. Това определение е било обжалвано от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД и е потвърдено от въззивният съд. Въззивният съд е приел, че не са налице кумулативно изискваните предпоставки на чл. 78, ал.2 ГПК, тъй като с извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за завеждането на иска. Прието е, че с извънсъдебното си поведение ищецът е заявил на ответника, че счита задължението си за погасено по давност, но ответникът не е подал информация до Централния кредитен регистър, независимо че погасените по давност вземания продължават да съществува като естествени такива и тяхното доброволно плащане след изтичането на давността на вземането няма да бъде недължимо(чл. 118 ЗЗД). Според въззивният съд поведението на ответника е обусловил правния интерес на ищеца от предявяването на отрицателния установителен иск.Посочено е, че подалият отговор на исковата молба юрисконсулт не е надлежно упълномощен с права по чл. 34, ал.3 ГПК и не може да бъде прието, че е налице надлежно заявено признание на иска. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че с определението е даден отговор на правен въпрос от значение за точното приложение на закона и развитие на правото: какво следва да се разбира под понятието „окончателно погасяване“ по смисъла на чл. 10, ал.1 от Наредба № 22 на БНБ от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър – погасяване, при което вземането престава да съществува в правния мир(плащане, опрощаване, новация, сливане) или всяко погасяване, в това число и погасяване на вземането по давност. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение/ на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че по така поставения въпрос и на соченото основание не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Поставеният за разглеждане въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда за дължимост на разноските от страна на ответника по един иск и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.274, ал.3, вр.чл.280 ГПК и т.1 ТД№1/2009т. ОСТ ТК на ВКС.В случая съдът е направил преценка единство за това, дали ответникът е дал повод за завеждане на делото и е отговорил на този въпрос в съответствие с практиката на ВКС. Според същата, обективирана и в определение № 276 от 28.06.2018 г. по гр.д. № 2402/2018 г. на III – г.о. се приема, че изразената готовност да се предприеме съдебно производство респективно длъжника да се покани да изпълни свое погасено по давност задължение представлява повод за предявяване на отрицателен установителен, както и че сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, като признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК в този смисъл решение от 19.06.2013г. по гр.д.№927/2012г.,ІV г.о. на ВКС. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 600лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения съдът: