Определение № 60597 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 944/2021 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на Г. А. Ч. срещу решение № 100268 от 09.11.2020 г. по гр. дело № 125/2020 г. на ВАС /Великотърновски апелативен съд/. Ответниците по касация – Прокуратура на Република България, гр.София и Административен съд – Русе са на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/ намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е заявил, че поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Възпроизведен е диспозитива на обжалваното решение, както и текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът е заявил оплакване за неправилност на дадената от съда правна квалификация, като е заявил, че съдът „го е лишил от защитата по ЗОДОВ“. Заявена е неправилност на така направения от съда относно квалификацията на иска извод. Страната е развила оплакване във връзка с изводите на въззивния съд, който според нея, неправилно анализирал свидетелските показания и събраните по делото доказателства. Това оплакване е мотивирало касатора да заяви, че следва да се даде възможност настоящето дело да бъде допуснато за разглеждане от ВКС. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно основание По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК същият не е формулирал правен въпрос, който съставлява общо основание и е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Липсата на общо основание е достатъчна, за да се приеме, че по тези посочени основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване. За пълнота на настоящите мотиви следва да се отбележи, че освен липса на правен въпрос страната не е въвела доводи и по допълнителния критерий. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предполага, освен поставен правен въпрос и доводи, свързани с разрешаването му в отклонение на конкретно посочена практика на ВС или ВКС. Освен това страната не е сочила и никакви доводи по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разяснената му със задължителна тълкувателна практика дифинитивност – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Оплакванията за неправилност на съдебния акт, впрочем така и определени от касатора, са неотносими към тази фаза на касационното производство. Страната е посочила и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, по който не е очертала конкретна хипотеза. Предвид обстоятелството, че първите две хипотеза се разглеждат служебно от съда и без наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, то следва да се отбележи, че постановеното съдебно решение не е нито нищожно, нито недопустимо. Този извод се налага поради това, че съдът се е произнесъл в законен състав в рамките на своята компетентност по предявения иск. Правно необосновано е разбирането на страната, че съдът не е дал правилна правна квалификация на иска и по този начин я е лишил от защита по ЗОДОВ. Определянето на правната квалификация е дейност на съда по приложението на закона, а не на страната, независимо от нейното разбиране за определяне на тази квалификация. При така направеното оплакване довод за недопустимост би бил валидно въведен, само ако страната поддържа и обосновава, че съдът се е произнесъл по иск, различен от заявения от нея. Случаят не е такъв. Първостепенният съд, с оглед обстоятелствената част на исковата молба, съдържаща данни, за това, че ищецът е бил малтретиран от трето лице, чуждо на правния спор пред прокурора и съдията по делото и петитума на иска, с който е заявил, че „иска осъждане на ответниците поради това, че в съдебната зала е имало съдия и прокурор които не са се намесили“, правилно е определил квалификацията на иска. Самата страна е формулирала петитума си като обезщетение за вреди, „пряка последица на проявеното бездействие“. При тези фактически данни правилно съдилищата са определи правната квалификация на иска, разгледали са го на заявеното основание, поради което и постановеното от въззивния съд решение е допустим съдебен акт. Жалбоподателят е поддържал основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактически състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение