Определение № 456 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2620/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца В. В. П., чрез адв. В. К. срещу решение № 262544/19.04.2021 г. по в.гр.дело № 14142/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 20219233/08.10.2020 г. по гр.дело № 71703/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която Софийски районен съд е осъден да заплати на основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД на В. В. П. разликата над 2000 лв. до 6000 лв., обезщетение за неимуществени вреди /претърпени болки и страдания/ от стрес, притеснения, напрегнатост, тревожност, нарушения на съня, натрапчиви мисли и смесено тревожно-депресивно разстройство, треперене на ръце и сърцебиене за периода 11.06.2015 г. до 25.08.2017 г. в резултат на изгубено възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.дело № 1419/2014 г. на СРС и вместо това е отхвърлен иска на В. В. П. за осъждане на СРС да му заплати на основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД разликата над 2000 лв. до 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди претърпени болки и страдания/ от стрес, притеснения, напрегнатост, тревожност, нарушения на съня, натрапчиви мисли и смесено тревожно-депресивно разстройство, треперене на ръце и сърцебиене за периода 11.06.2015 г. до 25.08.2017 г. в резултат на изгубено възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.дело № 1419/2014 г. на СРС, както и в частта на същото решение на Софийски градски съд, с която е потвърдено решение № 20219233/08.10.2020 г. по гр.дело № 71703/2018 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска по чл.49,вр.чл.45 ЗЗД над сумата 6000 лв. до предявения размер от 10 000 лв., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника СРС сумата 80 лв. разноски пред СРС, както и е осъден ищеца да заплати на ответника още 20 лв. разноски пред СРС и 176 лв. разноски пред СГС. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в посочената част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.49,вр.чл.45 ЗЗД се уважи в пълен размер. В изложението към касационната жалба е формулиран правният въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно прилагане на критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по размер, указани в ППВС № 4/1968 г. Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС – т.II от ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че решението на въззивния съд в обжалваната част е очевидно неправилно. В изложението са цитирани и приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГП Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд, чрез пълномощника Т. Д., ръководител сектор „Правно обслужване” в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД, вр.чл.45 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено, че на 19.03.2014 г по ч.гр.д.№1419/14 г на Софийски районен съд, 56 състав е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 7174 евро неустойка за забава по договор за заем от 12.05.2010 г и за 1080,62 лева разноски по делото. Прието е, че заповедта за изпълнение е връчена на ищеца В. П. на 21.03.2014 г. С разпореждане от 26.06.2014 г /поради липса на възражение по чл.414 ГПК / Софийски районен съд е разпоредил да се издаде изпълнителен лист срещу ищеца и такъв е издаден на 27.06.2014 г и допълнен на 20.08.2014 г. С молба от 11.06.2015 г ищецът е уведомил Софийски районен съд, че всъщност е подал възражение вх.№3115527 от 27.03.2014 г. С определение от 20.07.2016 г. по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС, 56 състав е възстановено възражение вх.№3115527 от 27.03.2014 г. С определение от 24.01.2017 г по ч.гр.д.№10204/15 г на СГС е отменено разпореждането за издаване на изпълнителния лист и е обезсилен изпълнителния лист от 27.06.2014 г. С определение от 30.08.2017 г бил обезсилен и втория издаден изпълнителен лист. Въззивният съд е посочил, че от правна страна Софийски районен съд е приел, че според чл.36 ал.1, т.1 и чл.37 от ПАС /отм./ съдебните служители в Служба „Регистратура“ трябва да водят входящ дневник на електронен и хартиен носител, а съгласно чл.45 ПАС /отм./ книжата отнасящи се по висящи дела се предават от Служба „Регистратура“ в деловодството в деня на постъпването им. Според чл.49 ал.1, т.4 ПАС /отм./ Служба „Д.“ подрежда и докладва на съдията-докладчик новопостъпилите документи по висящи дела. В случая служител на Служба „Регистратура“ е приел възражението на ищеца, поставил му е входящ номер и го е вписал във входящия регистър както на хартиен, така и на електронен носител, след което го е предал на деловодителя срещу подпис. Възражението не е пришито по делото по реда на постъпване и номерирано, както и няма данни да е докладвано на съдията-докладчик. Прието е, че според първоинстанционния съд е налице неправомерно действие/бездействие на служител от Служба „Д.“, на който ответникът е възложил работа по чл.49 ЗЗД, че това налага частично уважаване на иска. Посочено е, че според свидетелите Ч. и Е. ищецът бил много ядосан, отчаян и непрекъснато говорел за изгубеното възражение, отказвал да се вижда с приятели. Според изслушаната пред СРС съдебно-психологична експертиза ищецът развил „адаптационно разстройство“ – тревожност от невъзможност да се справи със ситуацията. Впоследствие имал „протрахирана депресивна реакция“ с продължителност около 2 години. Ищецът бил раним и предразположен към такава реакция. Извършено е принудително изпълнение върху пенсията на ищеца за сравнително голяма за него сума. Въззивният съд е посочил, че СРС е приел, че неяснотата относно възражението е продължила около година в периода 10.06.2015 г – 21.12.2016 г, когато е влязло в сила определението на съда за възстановяване на възражението. Прието е, че е допусната бавност от СГС по обезсилване на двата изпълнителни листа, но е имало и нередовност на изявлението на ищеца в молба от 01.04.2016 г. Посочено е, че първоинстанционният съд е приел, че по справедливост трябва да определи на ищеца обезщетение в размер на 6000 лева. Прието е, че обжалваното първоинстанционно решение е частично неправилно. Възприети са мотивите на първоинстанционния съд, че при наличните доказателства е налице фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Прието е още, че за да бъде основателен иск по чл.49 ЗЗД трябва да се установи, че е налице противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на лице, на което ответникът е възложил определена работа и причинената вреда. Съдът е приел, че възложителят отговоря за вредите причинени от прекия причинител при или по повод на изпълнението на възложената работа. Приел е също, че противоправното деяние на посоченото лице, вредата и причинната връзка трябва да се докажат от ищеца във всеки конкретен случай. При доказване на другите предпоставки вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното. Въззивният съд е приел, че в случая ищецът е изложил факти и обстоятелства за хипотеза на чл.49 ЗЗД, при която отговорността на ответната страна се ангажира не заради нейна вина - действие или бездействие, а заради вината - действието или бездействието на негови служители. Прието е, че според чл.49 ал.1 т.4 ПАС /отм./ Служба „Д.“ подрежда и докладва на съдията-докладчик новопостъпилите документи по висящи дела. Посочено е, че в случая служител на Служба „Регистратура“ е приел възражението на ищеца, поставил му е входящ номер и го е вписал във входящия регистър както на хартиен, така и на електронен носител, след което го е предал на деловодителя срещу подпис. Посочил е, че възражението е изчезнало - не е налично пришито по делото по реда на постъпване и номерирано, както и, че няма данни да е докладвано на съдията-докладчик. Изведен е извод, че е налице неправомерно действие/бездействие на служител от Служба „Д.“, на който ответникът е възложил работа по чл.49 ЗЗД. Приел е, че е възможно възражението да е било откраднато или унищожено по невнимание от неизвестно лице, но в задълженията на съдебните служители и на съдията-докладчик е да предотвратяват посегателства и унищожаване на документи по съдебните дела. Прието е, че възможността съдебни служители да носят лична отговорност за техни неправомерни действия, респ.за техни действия да отговаря по чл.49 ЗЗД съответния съд, е призната с решение №228 от 19.01.2016 г по гр.д.№6774/14 г на ВКС, III ГО. Посочено е, че принципно съдът не носи отговорност за негативни изживявания на страните във връзка с водени срещу тях граждански дела, включително и при последваща отмяна по реда на инстанционния контрол. Приел е, че при злоупотреба с право отговорността е на другата страна. Въззивният съд е приел, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение по справедливост за причинените болки и страдания / чл.52 ЗЗД/, като е посочил, че чл. 51 ЗЗД ограничава предмета на обезвреда до вредите, които са пряка и непосредствена последица от действията на деликвента. Прието е, че в случая те са свързани с претърпените притеснения от нарушени процесуални права и даване възможност за образуване на незаконосъобразно изпълнително производство. Посочил е, че евентуални имуществени вреди понесени от изпълнителното производство не са предмет на настоящото делото и не са доказани по безспорен начин. Преценен е за основателен доводът на ответника - въззивник СРС за прекомерност на присъденото обезщетение от 6000 лева, а доводите на въззивника-ищец П. за изцяло неоснователни. Съдът е сравнил размера на посоченото обезщетение с такива присъждани по дела по ЗОДОВ за незаконно обвинение в престъпление и е посочил, че обезщетение от 6000 лева се присъжда в случаи на 4-5 години продължило наказателно преследване, включително и в досъдебна и съдебна фаза. Посочил е още, че не може да се равнопостави като тежест един случай на изгубено възражение по чл.414 ГПК с повдигане на обвинение, определяне на мярка за неотклонение, разпити като обвиняем, четене на обвинителен акт, произнасяне на присъда и пр. Приел е, че процесният случай е неприятен, но е протекъл извън последици на наказателна репресия. Съдът е приел, че ищецът не е доказал по безспорен начин /с писмени доказателства/ каква сума му е събрана от ЧСИ. В молбата си за освобождаване от такси и разноски ищецът е декларирал, че няма имущество, което да бъде възбранено и продадено от ЧСИ. Прието е, че не са доказани от ищеца твърденията, че не би могъл да събере обратно събраните му от ЧСИ суми, че това е само хипотетична възможност ако ищецът докаже, че не дължи тези суми. Прието е, че при определяне на процесното обезщетение не трябва да се допуска ищецът да приписва свои лични житейски, жилищни, здравословни и пр.проблеми само на процесния случай с изгубено възражение по чл.414 ГПК. Посочено е, че така би се получило ако се определи обезщетение от 6000 лева или по-голямо. Въззивният съд е приел, че независимо, че възражението е „изгубено“ ищецът винаги е разполагал с копие от възражението /дори е твърдял, че е втори оригинал/, както и е разполагал с входящия му номер, видно от молбата на ищеца от 11.06.2015 г. Според съда, само при този факт и при наличната правна уредба по ПАС /отм./ още от самото начало ищецът е трябвало да бъде наясно, че ще съумее да защити правата си и да докаже, че е подал възражение. Посочил е, че входящият номер на подавани в съдилищата документи се генерира в момента на подаването им и веднага се вписва в писмен и електронен регистър, че с този факт ищецът би трябвало да е запознат при подаване на възражението му. Изведен е извод, че „пълно изгубване“ - заличаване на всяка следа от процесното възражение няма как да се случи. Прието е, че обективно необоснованите силни страхове и съмнения, за които съобщава ищецът, са изцяло в грешните му представи за начина, по който функционира СРС, за което ответникът не може да носи отговорност. Посочил е, че дълбокото неверие в съдебната система – дори да е доказано – не може да обоснове завишаване на процесното обезщетение. Прието е за установено от приложеното копие от ч.гр.д.№1419/14 г на СРС, 56 състав, че вместо незабавно да подаде искане за възстановяване на процесното възражение /като приложи убедителните си доказателства/ ищецът е подавал всевъзможни други жалби и сигнали с нелицеприятни и до голяма степен безпочвени обвинения срещу съдии, съдебни служители и пр. Посочено е, че в представите на ищеца с подобни действия той е „защитавал правата си“, но всъщност част от жалбите му са били правно неиздържани и/или явно недопустими/неоснователни и са създавали пречка и забавяния съдът като институция „да си свърши работата“ и да поправи иначе очевидната си грешка. Съдът е приел, че има известни забавяния при произнасянията от СРС, но в случая не е предявен иск за забавено правосъдие. Приел е още, че ответникът не носи отговорност за действията на ЧСИ, включително и във връзка с връчване на съобщения по изпълнителното дело. Относно показанията на св. Ч. и св.Е., както и на съдебно-психологическата експертиза въззивният съд е приел, че трябва да ги кредитира само частично. В тази насока е посочено, че в показанията на свидетелите личи пристрастност и стремеж да се припишат всички житейско проблеми на ищеца на изгубеното възражение по чл.414 ГПК. Посочено е още за безспорно, че ищецът е бил ядосан и притеснен от случая, като е преценено за неправдоподобно твърдението, че целият му живот се е сринал и /например/, че само заради това се е развел с жена си. Приел е, че ищецът има множество здравословни проблеми /представил е ТЕЛК за заболявания с давност преди процесния деликт/, както и дългогодишни финансови проблеми и неблагополучия извън изгубеното възражение. Съдът е приел, че не може да се кредитира изцяло и съдебно-психологическата експертиза, че същата е на практика преразказ и коментар на анамнеза – на сведения и обяснения /частично неверни/, които ищецът дава за сегашното си състояние. Според съда дори ищецът да има адаптационно разстройство и протрахирана депресивна реакция, то факторите за възникване на същите е приел, че са многобройни /здравословни проблеми, развод, бедност, съдебни проблеми с „жилищна мафия“ и лихвари, грешки на съдебната система / и не могат да се припишат само на процесния деликт. Прието е, че поради тези установени от СПЕ психологични проблеми, на ищеца трябва да се присъди по-високо обезщетение - 2000 лева. Посочено е, че в противен случай обезщетението следва да се определи в още в по-нисък размер, тъй като се касае за проблеми във връзка с гражданско дело, а не /например/ за дело по ЗОДОВ, че обективно още от самото начало е било ясно, че ищецът ще може да докаже правотата си и ще постигне обезсилване на незаконно издадения изпълнителен лист. При тези съображения е формиран извод, че решението на СРС следва да се отмени в частта, в която на ищеца е присъдено обезщетение за разликата над 2000 лева до размера от 6000 лева, а в останалата част да се потвърди. По правните въпроси: Настоящият съдебен състав приема, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението на жалбоподателя. С т.II ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 149/02.05.2011 г. по гр.дело № 574/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и с цитираната практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца Велико П. съдът се е съобразил с установените по делото конкретни обстоятелства - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност, степен на интензитет. Въззивният съд е съобразил, че като последица от изгубеното в СРС възражение по 414 ГПК ищецът е претърпял притеснения от нарушените му процесуални права и даване възможност за образуване на незаконосъобразно изпълнително производство, обстоятелството, че ищецът е разполагал с копие от възражението, както и с входящия му номер, с оглед на който факт и подзаконовата уредба по ПАС/отм./ ищецът още от самото начало е трябвало да бъде наясно, че ще съумее да защити правата си и да докаже, че е подал възражение, обстоятелството, че необоснованите силни страхове и съмнения, за които съобщил ищецът са последица от грешните му представи за начина, по който функционера СРС, фактът, че ищецът вместо незабавно да подаде искане за възстановяване на процесното възражение, като приложи убедителни доказателства, същият е подавал жалби и сигнали срещу съдии и съдебни служители. Съобразено е естеството на увреждането на здравето на ищеца, представляващо адаптационно разстройство, преминало в протрахирана депресивна реакция, характеризиращи се с тревожност, безпокойство, чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, което в някаква степен нарушило и извършването на рутинни ежедневни дейности. Въззивният съд е преценил и индивидуалните особености на ищеца – предразположеност и ранимост на личността, които са рисков фактор, способствал за проява на симптомите на „адаптационно разстройство”, периода от време на негативните изживявания. Съдът е приел, че проявите на адаптационно разстройство и протрахирана депресивна реакция при ищеца са причинени, не само от процесния деликт, а и от други фактори - развод, бедност, съдебни проблеми с жилищна мафия и лихвари. Изводите на съда по определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД са изцяло в съответствие с посочената задължителна практика на ВС и с практиката на ВКС. Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Останалите доводи в изложението на жалбоподателя В.П., чрез адв.В. К. касаят правилността на въззивното решение и поради това не представляват правни въпроси. За да е правен въпросът следва същият да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по настоящото дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Преценка на доводите в изложението на жалбоподателя П. за неправилност на въззивното решение Касационният съд следва да извърши само ако се допусне касационно обжалване. Както се посочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя не се установява. Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение