Определение № 3479 от 09.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1734/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на И. И. И. и на М. П. С. срещу решение №622от 14.05.2025 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. №2284/2024 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260251 / 25.04.2024 г. по гр.д. №8367/2019 г. на СГС, в частта за отхвърляне изцяло на иска на И. И. И. срещу „Дженерали Застраховане“ АД-София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ в размер на сумата от 100 000 лева-обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо-П. С. на 29.10.2017г. при настъпване на ПТП, както и в частта, с която е първоинстанционното решение е било частично отменено в уважителната му част по иска на М. П. С. за разликата между 70 000 лева до предявения пълен размер от 200 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния баща-П. С. на 29.10.2017г. при настъпване на ПТП В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на въззивното решение при преценка размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД на ищцата М. С., както и за неправилно приложение на материалния закон относно извода за липса на основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на И. И. за неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба е депозирал писмен отговор на същата със становище за липса на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: СГС е бил сезиран с искове по чл.432, ал.1 от КЗ. Установено било, че на 29.10.2017г. около 20.30ч. на пътя между [населено място] и [населено място], [община] на път SF02170, на около 2км. от [населено място] е настъпило ПТП. Водачът., управлявал лекия автомобил „ Тойота Раф 4“ с рег. №6282 НВ, се бил движил с несъобразена скорост с атмосферните условия и навлязъл в насрещната пътна лента, където се намирал лек автомобил „Пежо 206“ с рег. № 8470 АТ, управляван от П. Д. С.. Настъпил е удар между двете МПС, при който е загинал последният. Образувано е досъдебно производство. Ищецът М. С. е дъщеря на загиналия, за която той е полагал грижи, помагал й е финансово. Тя е родила на 15години и скоро след раждането на детето се е разделила с баща му. Починалият й е помагал за отглеждането на внучката си. С. и баща й са се чували почти всеки ден по телефона, а той е идвал през седмицата в [населено място] и са виждали, а тя е пътувала до семейната им къща в [населено място], за да бъде с родителите си Била е силно привързана към него и все още не може да преодолее тежката му загуба. Тя е споделяла всичко с него, търсела е опора и подкрепа от него. Лекият автомобил „Тойота Раф 4“ е имал застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, валидна към момента на ПТП М. С. претендира съдът да осъди ответното дружество да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., в едно със законната лихва от 29.10.2017г. до окончателното изплащане на сумата. По делото не се спори, че гражданската отговорност за лек автомобил „ Тойота Раф 4“ е била застрахована при ответника-застраховател. Застраховката е била валидна към момента на настъпване на произшествието. Влязлата в сила присъда на основание чл.300 от ГПК е задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието. С нея се обосновава настъпването на елементите от фактическият състав на чл.45 от ЗЗД. Това определя пасивната легитимация на застрахователя по предявените искове. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която искът на С. е бил уважен за сумата от 40000лв., поради което има формирана СПН по отношение на наличието на предпоставките на чл.45 от ЗЗД. Пред въззивния съд се е спорило по размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на тази ищца, по основателността на иска на И. И. и относно основателността на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. По иска с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, предявен от М. С.: Последната е дъщеря на загиналия при ПТП П. С. и е естествено да изпитва болка и страдание от смъртта му. Били са близки и са имали много добри взаимоотношения. Тя е приела тежко смъртта му, като е изпаднала в депресия. Взаимно са си помагали и са поддържали близки отношения. Той й е оказвал помощ при отглеждане на дъщеря й, тъй като биологичният баща не е полагал грижи за нея, както и поради ранната възраст, на която М. С. е станала майка. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и обстоятелството, че към 2017г. ищецът М. С. е била на 28 години, а баща й- на 58 години. Тя е формирана като личност, изградена като характер и ценностна система. Нуждата от родителска грижа към нея самата е в минимален размер, в сравнение с едно малолетно и непълнолетно дете. Тя е живеела отделно от баща си, създала е собствен начин на живот, което предполага изградена самостоятелност и възможност да полага грижи сама за себе си. Смъртта на родител е психологическа травма за едно дете, но не в толкова голяма степен, колкото за един подрастващ човешки индивид, чиято нужда от родителска грижа предстои. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост- чл.52 от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези/ПП № 4/23.12.1968г. на ВС/. На основание чл.154 от ГПК всяка страна има задължението да докаже всички факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. По тези съображения ищецът е длъжен да докаже, при пълно и главно доказване и с всички допустими и относими доказателства, претърпените от него болки и страдания от смъртта на неговия близък, както и взаимоотношенията между тях. В тази връзка са били ангажирани гласни доказателства, от които се установявало силно влошеното емоционалното състояние на ищеца С. от смъртта на баща й. С оглед всичко изложено съдът е приел като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 100 000 лв. При определяне на размера на обезщетението съдът е посочил, че е съобразил, че произшествието е настъпило през 2017г., икономическата конюктура в страната, както и минималната работна заплата за страната. Размерът на застрахователните лимити не може да бъде самостоятелен и водещ критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди./ Р № 34/27.03.2020г. по т.д. № 1160/19г., ВКС, II т.о./. Определеният размер на обезщетение от 100 000 лв. представлява 217 минимални работни заплати за страната за 2017г./460 лв. МРЗ за 2017г./ Определеното обезщетение е съответно на жизнения стандарт на живот в страната. По направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат с правно основание чл.51, ал.2 от ЗЗД са изложени следните съображения: Нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД предвижда санкция за увредения, ако е допринесъл за вредите, чрез намаляване на обезщетението, което му се дължи. Съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, да е било противоправно или не, но фактически да е в причинна връзка и да е допринесло за настъпилите вреди. За да е налице съпричиняване не е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. На основание чл.154 от ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. От него застрахователят черпи благоприятни правни последици и при недоказването му, следва да се приеме, че не са се осъществили твърдените факти по съпричиняването на вредите. Застрахователят е направил възражение за съпричиняване на вредите от починалия П. С., тъй като е управлявал в МПС след като е употребил алкохол и се е движел в средата на платното за движение. Въззивният съд приема, че възражение за съпричиняване поради нарушение чл.137а, ал.1 от ЗДвП не е направено в процеса с отговора на исковата молба, поради което първоинстанционният съд неправилно го е разгледал и изложил правни изводи. С оглед на това по него настоящата инстанция не следва да се произнеся. Разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП забранява управление на МПС след употреба на алкохол, а съгласно чл.174, ал.1 от същия закон концентрацията му в кръвта на водача не следва да е по- голяма от 0,5 на хиляда. Нормите са императивни и са установени в обществен интерес и за защита на безопасността на участниците в движението. В случая от доказателствата по делото се установява, че загиналият водач-П.С. е управлявал лекият автомобил в пияно състояние при 3, 64 промила алкохол в кръвта. Допусната медицинска експертиза е посочила, че това е тежка степен на алкохолно опиянение, характеризираща се със значителни нарушения в мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентацията, координацията на движенията, силно забавени реакции. Следователно водачът на МПС е бил повлиян от алкохола при управление на автомобила до степен да не може да съобрази пътната обстановка, да възприема създалата се опасност и по възможност да предприеме действия, за да я предотврати. Това негово състояние го е поставило в превишен риск за собствената му безопасност и е допринесло обективно за възникване на ПТП. Той се е движел в близост до мислената осева линия, тъй като от заключението на автотехническата експертиза се установява, че на платното за движение не е имало хоризонтална пътна маркировка. То е било двупосочно и в този случай правилото на чл.15, ал.1 от ЗДвП изисква водачът на ППС да се движи възможно най-вдясно по платното за движение. Като не изпълнил това произтичащо от закона задължение починалият при ПТП е допринесъл за вредоносния резултат, а именно своята смърт. По отношение на обема, в който е съпричинил вредите, следва да се съобрази, че от заключението на автотехническата експертиза се установява, че загиналият С. е нарушил правилата за движение по пътищата, но инцидентът е настъпил в неговата пътна лента, където е навлязъл другият водач без установена причина. Той е могъл да забележи фаровете на насрещно движещият се автомобил, но не и да определи, че той е в неговата пътна лента. Т.е., ако водачът на лек автомобил „Тойота Раф 4“ не беше навлязъл в лентата за насрещно движение, ударът не би настъпил. Починалият водач е бил в своята лента за движение, макар и в близост до мислената осева линия при липса на хоризонтална маркировка. Без навлизане двете превозни средства биха се разминали безопасно. Аварийното спиране от страна на С. не би предотвратило удара, поради движението на другото МПС в лентата, където е бил той. За да избегне удара единствената му възможност е отклоняване надясно в банкета. Поради тежката степен на алкохолно опиянение, той не е предприел тази маневра. С оглед, на което изложеното съставът на САС е приел, че възражението за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия е основателно в обем от 30% и следователно и обезщетението на М. С. следва да се намали до размер от 70 000лв. По иска с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, предявен от И. И. въззивният съд е изложил следното: Ищецът извежда своето субективно материално право, респективно своята активна материална и процесуална легитимация, от факта, че починалият е неин дядо. В тази връзка следва да се съобрази ПП на ВС № 4/25.05.1961г., ПП на ВС № 5/ 24.11.1969г., с които се дава разрешение на въпроса относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, както и разрешенията дадени с ТР № 1/2016/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Според последното право на обезщетение за неимуществени вреди имат и лица извън най- близкия семеен и родствен кръг, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка. Те имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък само по изключение. Постановяването му е свързано с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ на МПС и за контрола върху задължението за сключването й, както и с Директива 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Втората директива определя минималните стандарти за подкрепа на жертвите на престъпления. В чл.2, пар.1, б. „б“ тя определя кръга на членове на семейството, като той е разширен в сравнение с възприетото от ВС в Постановленията от 1961г., 1969г. и 1984г. В чл.2, пар.2, б „а“ на Директива 2012/29/ЕС се съдържа възможност държавите – членки да установяват процедури за ограничаване броя на членовете на семейството, които могат да 12 се ползват от правата, установени в директивата, като се вземат предвид конкретни обстоятелства във всеки отделен случай. В националното законодателство не е уреден кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от престъпление и смърт на близък, като те са определени в Постановления на Пленума на ВС, респективно не се съдържа и ограничение по отношение на тях. Именно в съответствие с разрешенията, дадени с Директива 2012/29/ЕС в ТР № 1/2016821.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС са посочени по изключение лица, извън най- близкия кръг, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт търпят болки и страдания. С предвидените в това тълкувателно решение предпоставки не се отрича правото на близкия да получи обезщетение, а с въвеждането им се дава възможност на съда да извърши преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай. Но и двете директиви не ограничават националното право да посочи изисквания, които трябва да са налице, за да може едно лице от разширения кръг да има право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък. Тези изисквания могат да се определят като съответстващи на възможността, предоставена с чл.2, пар.2, б „а“ от Директива 2012/29/ЕС. Правото на обезщетение не е абсолютно и зависи от доказването на определени обстоятелства. Именно с ТР № 1/2016/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС последните са посочени. Въвеждането на определени предпоставки с последното, обуславящи основателността на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, не се нарушава принципът за равенство на хората пред закона- чл.20 от Хартата за основните права на ЕС. Не може да се счита, че доказването им лишава лицето, претендиращо обезщетение, от ефективни правни средства за защита пред съд- чл.47 от ХОПЕС. Правото да се получи обезщетение за вреди от смърт на близък според българското право може да бъде упражнено от правоимащите както в наказателния процес, така и в отделено гражданско производство. Искът може да бъде предявен както срещу делинквента, така и срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, ако смъртта на родственика е настъпила при пътен инцидент. Предпоставките, за да получи обезщетение близък на починалия според последното тълкувателно решение са: 1./ създадена особено близка, трайна и дълбоко емоционална връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. В тежест на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди е да установи, че е изградил особено близка, трайна и дълбока житейска връзка с починалия и поради това търпи значителни болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето, присъщи за родствениците от най- близкия семеен кръг. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. За получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие на смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл такива болки и страдания, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от разрешението, дадено в горните две постановления на ВС. Т.е. обезщетение може да се присъди само, ако от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването на дълбока и трайна емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на смъртта му сериозни по интензитет болки и страдания, сравними с тези на най- близките. Тези обстоятелства съдът следва да преценява във всеки конкретен случай. За да установи своето материално субективно право ищецът И. е ангажирал гласни доказателства. Не се спори, че починалият С. е неин дядо. Разпитаният свидетел установява, че между тях е имало емоционална връзка и че смъртта му се е отразила негативно на тази ищца. Според съда от показанията му не доказва, че смъртта на дядото била причинила на И. морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Не са установени такива житейски обстоятелства, които да обосновават изключително силна връзка извън обичайната и традиционната между дядо и внучка, характерна за българската традиция. В тази насока е посочена последователна практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., Р № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/19г., ВКС, ТК, II т.о, Р № 99/15.02.2024г. по гр.д. № 843/23г., ВКС, III г.о. Полагането на грижи на дядото за внучката, близост във взаимоотношенията, воденето и взимането от училище, не е необичайно за такъв вид родственици. Обстоятелството, че И. не е отглеждана от биологичния й баща, според съда, не доказва трайна дълбока и емоционална връзка между дядо и внучка. По делото е установено, че ищецът и дядо й са живеели в различни населени места към момента на смъртта му. Това, че внучката ходи на гроба на дядо си, че си спомня за него, не са нещо изключително и необичайно от това, което българската традиция предвижда и изисква и което всеки преживял близък извършва и изпитва в такъв случай. Ищецът не е доказал и двете кумулативни предпоставки, посочени по – горе, обосноваващи основателност на претенцията му. Горните констатации, според състава на САС, водят до извод за неоснователност на предявения иск. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на пълномощника на жалбоподателите не се формулират каквито и да е правни въпроси, чиито отговори, според страната биха били са решаващи за изхода по спора, като вместо това се навеждат оплаквания за необоснованост на въззивното решение относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай по отношение на М. П. С. и на незаконосъобразност и необоснованост относно изводите за липса на основание за присъждане на обезщетение в полза на другата ищца И. И. И.-внучка на пострадалия. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Както вече беше отбелязано по-горе липсата на формулиран от подалата КЖ страна правен въпрос, не може да се замести от обширните и подробно изложени оплаквания в КЖ по правилността на обжалваното въззивно решение, от които ВКС не разполага с възможност по закон да извлече липсващия правен въпрос, тъй като това би било в несъответствие с диспозитивния характер на гражданския процес. С оглед гореизложеното не се установява, да е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.290 ал.1,т.1 ГПК. На основание чл.78 ал.8 ГПК в полза на ответника по КЖ следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева, с оглед изготвения отговор от страна на ответника по КЖ и отправеното искане за това в последния. Водим от изложеното, съдът