Определение № 5441 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 176/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. В. Г. и Н. Ф. Г. срещу въззивно решение № 3206 от 15.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 13196/2021 г. на Софийския градски съд, в потвърдителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20057175 от 02.03.2021 г. по гр. д. № 5268/2019 г. на Софийския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от И. В. Г. и Н. Ф. Г. против С. И. И., М. И. И. и И. И. Д. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 454 кв. м, находящ се в [населено място], м. „П.“, придобит на основание давностно владение, осъщестявано непрекъснато в периода от 1976 г. до подаване на исковата молба – 27.01.2017 г.

Ищците в първоинстанционното производство И. Г. и Н. Г. обосновават правния си интерес от настоящата искова претенция с твърдението, че са придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на упражнявано от тях давностно владение в периода 1976 г. – 21.07.2017 г. Ответниците С. И., М. И. и И. Д. се легитимират като собственици въз основа на решение № 170-П от 25.07.2014 г. на ОСЗ – Нови Искър, с което е признато правото на собственост на наследниците на С. И. С. върху ливада с площ от 3 дка, находяща се в землището на [населено място], в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът е приел за преклудирано възражението на ищците, въведено за пръв път във въззивната жалба, че процедурата за възстановяване на процесния имот на наследниците на С. С. е приключила през 1994 г., когато с протокол № 4000 от 15.07.1994 г. на ПК - Нови Искър е отказано да бъде признато правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне поради липса на доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ. В допълнение е посочено, че решението от 2014 г. е валидно и е породило правно действие, тъй като отказът за признаване правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне върху процесния имот поради липса на доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ не е пречка последващо искане за възстановяване на собствеността да бъде подадено от същото лице, подкрепено от относими доказателства. Възражението на ищците за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ също е прието за недопустимо, тъй като те не сочат тяхно лично противопоставимо право, съществувало към момента на образуване производството по възстановяване на правото на собственост. Възражението им, че имотът не е подлежал на възстановяване, тъй като не може да се обособи като самостоятелен, също е на трето, неучастващо в процедурата лице, което не извежда правен интерес от оспорването чрез твърдения за свое съществуващо противопоставимо право. От заключенията на вещото лице по основната и допълнителна съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ е установено, че имот с пл. № * по архивен кадастрален план съвпада изцяло с новообразувания имот с идентификатор *** и в голямата си част с УПИ *-* по ЧЗРП от 1986 г., одобрен със заповед № РД-50-806 от 04.08.1995 г. Същият е бил земеделска земя, предназначена за земеделско производство до 04.08.1995 г., след което предназначението е променено. На 27.01.1992 г. О. С. Д., в качеството си на наследник на С. С., е направила искане № 03405 за възстановяване на собствеността върху земеделски земи по смисъла на ЗСПЗЗ, находящи се в терен по § 4 на [населено място], сред които и на ливада от 3 дка, м. „М. “. С решение № 170-П/25.07.2014 г. на ОСЗ „Нови Искър“ комисията се е произнесла по това искане, като е възстановила собствеността върху ливадата от 3 дка, като е посочено, че възстановяването на правото на собственост върху имотите в територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ ще се извърши въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти. Според заключението на основната съдебно-техническа експертиза в територията на имот № * попадат части от стари имоти, както следва: имот в м. „П.“ - 214 кв. м., без установен собственик; имот в м. „П.“ - 40 кв. м., също без установен собственик; имот в м. „П.“ - 200 кв. м, с трайно предназначение: земеделска територия и начин на трайно ползване: нива, с подадена декларация, анкетиран и записан собственик е С. С.. Имот № е с посочена обща площ от 2.628 дка, съгласно списък на имотите, съществували преди образуване на ТКЗС и ДЗС за [населено място]. Съгласно протокол № 32 от 22.07.2015 г. от заседание на комисия, назначена със заповед № СО-РД-09-01-69/21.02.2014 г. на кмета на Столична община, е взето решение по заявление, вх. № 1-§ 4-36/09.07.2015 г. на С. И., М. И. и И. Д. - наследници на С. И. С. да се промени регистъра на собствениците към плана за новообразуваните имоти в район „Нови Искър“, като същите се запишат за собственици на ПИ с идентификатор *, м. „П.“, землище [населено място], район „Нови Искър“, съгласно решение № 170- П/25.07.2014 г. на ОСЗ „Нови Искър“ за признаване на имот с площ 3 дка по заявление № 03405/1992г. и нотариално заверена декларация за идентифициране на имота. Взето е решение комисията да предложи заповедта на кмета на района за възстановяване да се обяви на И. В. Г..

Съдът е приел, че доколкото предназначението на земите следва да се преценява не към момента на реституцията, а към момента на отнемането им, настъпилата впоследствие регулация и включването на земята в урбанизираната територия, свързано със загуба на земеделското й предназначение и характер, не е пречка същата да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ. Процесният имот попада в земя по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като е бил иззет от предишния собственик с оглед включването му в ТКЗС и впоследствие предоставян с Постановление на МС на отделни граждани за земеделско ползване. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата до 21.11.1997 г. придобивна давност за процесния имот не се зачита, а владението, установено след 22.11.1997 г., би могло да доведе до придобиването му по давност едва след като същият бъде възстановен на бившите му собственици, тъй като считано от този момент имотът е правно обособен. В случая процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила, тъй като не е налице издадена заповед на кмета на общината по смисъла на § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Имот с идентификатор *** все още не е годен обект на собственост, който да би могъл да се придобие и по давност от трети лица, извън възстановения собственик. По тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Земеделска земя ли е по смисъла на чл. 2, т. 1 ЗСПЗЗ имот, за който е установено, че е застроен и е включен в цялостния кадастрален план на населеното място към м. март 1991 г., при влизане в сила на ЗСПЗЗ, и за който има ПУП - ПРЗ преди изменението на чл. 2. т. 2 ЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 98 от 1997 г.; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да издири и приложи материалноправната норма, относима към случая, независимо дали тя е посочена от ищеца в исковата молба или във въззивната жалба; Построена в имот сграда съгласно § 1в, ал.1 ДР на ППЗСПЗЗ /отм./ позволява ли възстановяването на собствеността и налице ли е хипотеза по чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ, която придава на извършеното застрояване характер на пречка за възстановяване на собствеността, без оглед на законността на строителството, а на земята – характеристиката на вещ с несамостоятелно значение, като изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици; Наказателно постановление за налагане на глоба за незаконно строителство преди влизане в сила на ЗСПЗЗ обосновава ли хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ; 3. Може ли да бъде придобиван по давност част от частен земеделски имот, находящ се в застроена територия, за който няма данни да е отнеман юридически или фактически; Упражняването на фактическа власт през този период обосновава ли наличие на владение по смисъла на чл. 68 ЗС и може ли да обоснове презумцията на чл. 69 ЗС; За него приложима ли е забраната на чл. 86 ЗС, прилагат ли се правилата за имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и приложима ли е нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ; 4. Представляват ли валидни административни актове издадените решения от поземлена комисия в хипотезата на постановено възстановяване на правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници, след предходно постановен и влязъл в сила отказ за възстановяване на правото на собственост с план за земеразделяне и допустимо ли е имот, който не е възстановен с план за земеразделяне, да бъде възстановен при условията на §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, когато в тази местност няма имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ; 5. Намират ли приложение разрешенията, дадени в ТР № 9/2012г. на ОСГК на ВКС, относно идентичността на процесния имот с възстановения такъв, когато ищецът твърди с исковата молба придобивна давност и няма събрани по делото доказателства имотът да е предоставен за ползване; 6. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обоснове правните си изводи за идентичност на имот въз основа на доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционният съд и за които страните не са поискали събиране на основание чл. 266 ГПК; 7. Допустимо ли е възражение за приключила реституционна процедура от ищеца - въззивник, когато възражението е направено във въззивната жалба на основание събрани нови доказателства в първоинстанционното производство; Длъжен ли е съдът, когато приеме, че процесният имот попада в територия на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, да съобрази записите относно правото на собственост в помощния план и в плана на новообразуваните имоти; Когато за удостоверяване право на собственост в регистъра на имотите, съществували отпреди кооперативното стопанство, е посочено решение на ПК, различно от представеното по делото, кое от двете следва да кредитира съдът. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответниците по жалбата С. И. И. и И. И. Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Ответната страна по жалбата М. И. И. не е подала писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Във връзка с първия поставен въпрос касаторите не сочат практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, но независимо от това следва да се отбележи, че същият е решен в съответствие с нея, доколкото в решение № 767 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 1760/2009 г., I г. о., е прието, че по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху земи, които са били земеделски по своя характер към момента на отнемането им или включването им в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, а не към момента на възстановяване на съсобствеността, както е приел и въззивният съд.

Втората група поставени въпроси не са били предмет на обсъждане във въззивното решение, поради което те не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Освен това посочената във връзка с тях практика на ВКС (решение № 107 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 289/2009 г., І г. о., по приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, според която пречка за възстановяване на собствеността върху земеделски имот е застрояване или проведено друго мероприятие от държавата) е неотносима към настоящия случай.

Третият въпрос е формулиран според твърденията на жалбоподателите и не кореспондира на установената от съда фактическа обстановка и решаващите му мотиви за постановяване на обжалваното решение, поради което този въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това неотносимо към настоящата хипотеза е и соченото във връзка с този въпрос решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г. на ВКС, І г. о.

Четвъртият поставен въпрос във връзка с нищожността на административния акт, от който черпят права ответниците, поради наличието на предходно решение на поземлената комисия, с което е отказано да бъде признато правото на възстановяване на собствеността на процесния имот, не може самостоятелно да обуслови допускане касационно обжалване на решението, защото е включен в допълнителните, а не решаващи мотиви на въззивното решение, според които това възражение на касаторите е процесуално недопустимо, тъй като е въведено за първи път едва пред въззивната инстанция. Освен това във връзка с този въпрос се твърди противоречие с едно решение на ВКС, което не е представено и е посочено непълно и неточно, поради което на може да се извърши преценка за наличие на такова.

Следващият въпрос е формулиран общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд е зададен, поради което не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите и не сочат практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи.

Шестият въпрос е поставен във връзка с твърдение на касаторите, че съдът е приел наличието на идентичност между процесния и възстановения на ответниците имот въз основа на подадена декларация и записан собственик С. С. и нотариално заверена декларация за идентифициране на имота, описана в приложения на ст. 99 протокол № 33/22.07.2015 г. на назначената от кмета на Столична община комисия, което не съответства на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на решението, респ. на доказателствата, въз основа на които съдът е направил своите фактически констатации. Ето защо и този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие на обжалваното решение с т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 341 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., на каквото касаторите се позовават.

Във връзка с последната група поставени въпроси касаторите не сочат практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи, поради което релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не са изложени и никакви доводи относно посочените в т. 4 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки във връзка основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно за значението на този и на останалите поставени въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени, които в случая не са налице.

Според практиката на ВКС съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви. В случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващият му извод за неосъществен в полза на касаторите фактически състав на придобивната давност е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото, а самото несъгласие на касаторите с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Разноски в полза на ответниците по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,