Определение № 2191 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2568/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 552 от 09.05.2024г. по в.гр.д. № 3316/2022г. на Апелативен съд – София, като е отменено частично и е потвърдено частично решение № 262648 от 04.08.2022г. по гр.д. № 5776/2019г. на Софийски градски съд, като краен резултат М. А. Т. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ следните произтичащи от Договор за ипотечен кредит от 30.09.2008г. парични суми: главница в размер на 169 870. 04 лева, със законната лихва за забава от 25.04.2019г. до окончателното плащане; договорна лихва в размер на 43 636. 96 лева, начислена за периода от 25.04.2016г. до 24.04.2019г., лихва за забава в размер на 49. 04 лева, начислена за периода от 25.04.2016г. до 24.04.2019г., както и 417. 62 лева заемни такси. В останалата част предявените от банката искове са отхвърлени – за сумата от 1 830. 69 лева главница, съответно до пълния предявен размер на вземането от 171 700. 73 лева; за сумата от 108 156. 24 лева договорна лихва, съответно до пълния предявен размер от 151 793. 20 лева и за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2016г., както и за сумата от 1 370. 24 лева заемни такси, при предявен размер на вземането от 1 787. 86 лева. С подадена касационна жалба „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта на отхвърления като погасен по давност иск за неизплатената договорна лихва в размер от 108 156. 24 лева, представляваща разликата между претендираните от банката 151 793. 20 лева и присъдените 43 636. 96 лева. Според касатора в тази част решението е неправилно. Касае се за едно вземане и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост по договора за кредит. Договорната лихва, която представлява цената на ползваната парична сума, и която е включена в дължимата анюитетна вноска, се погасява заедно с нея, т.е. с общата петгодишна давност. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значим по делото материалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният от „Банка ДСК“ АД въпрос е: „Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?“. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 106 от 20.06.2017г. по гр.д. № 60152/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 38 от 26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ВКС,ТК, ІІ т.о., решение № 50173 от 13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г. на ВКС,ГК, ІV г.о. От насрещната страна по жалбата М. А. Т. не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Срещу въззивното решение в частта на уважените искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ е подадена касационна жалба от М. А. Т.. Оплакванията са, че въззивният съд не е обсъдил направените възражения относно нищожността на клаузите в договора за кредит и общите условия относно възможността на банката едностранно да изменя лихвения процент по кредита. Не е било обсъдено също възражението за погасяване по давност изцяло или на част от главницата по кредита. Клаузите за едностранно изменение на лихвения процент по договора за кредит се явяват нищожни. Банката е обезпечила за себе си правото произволно по самостоятелна преценка да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. Същевременно давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 от ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. От въззивния съд не е било съобразено, че към момента на подписване на договора длъжникът не е владеел в достатъчна степен езика на договора, тъй като същият е натурализиран българин, придобил българско гражданство при условията на чл. 16 от ЗБГ. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Длъжна ли е въззивната инстанция при постановяване на решаване на делото да обсъди всички доказателства по делото, да обсъди всички възражения във въззивната жалба, както и постанови собствени мотиви? Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на възприетото в решение № 8 от 19.06.2018г. по т.д № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 96 от 03.12.2020г. по гр.д. № 1076/2020г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. 2.) Следва ли разпоредбите на договора за кредит и общите условия към тях да са формулирани по ясен начин, като преценката на банката за увеличение на БЛП да е обективно обоснована, предвидима и ясно проследима за потребителите по кредита; изменението на БЛП да се дължи изцяло на външни причини, а кредиторът да няма изключителното право да тълкува клаузите на договора и едностранно да преценява през какъв период от време, при какви условия и с колко да се увеличи лихвеният процент? Във връзка с въпроса касаторът М. А. Т. се позовава на решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. 3.) От кой момент започва да тече давностният срок за паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи? Касаторът счита, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение 3/2023 от 21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС. 4.) В случай че страна – длъжник по договор за кредит не владее към момента на подписването на договора за кредит езика, на който се подписва договорът – в случая български език, следва ли да се подсигури преводач на страната – длъжник и тя да декларира, че владее в достатъчна степен езика и разбира действията и задълженията, които предприема? Ако на лицето, невладеещо езика, на който се подписва договорът, не се подсигури преводач, то приложима ли е в този случай хипотезата на чл. 31 от ЗЗД? Въпросът се определя като такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С подаден в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК отговор „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационните жалби на М. А. Т. и на „Банка ДСК“ АД са редовни като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: Със заявление от 13.07.2011г. от „Банка ДСК“ АД е било поискано издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК срещу М. А. Т. за дължими суми по Договор за ипотечен кредит от 30.09.2008г. - 171 760. 73 лева главница, със законната лихва за забава от 13.07.2011г. до окончателното плащане, както и 24 391. 01 лева възнаградителна лихва за периода от 09.03.2011г. до 12.07.2011г., включително. Поддържано е било, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем на 09.03.2011г., съгласно т. 20.2 от приложимите Общи условия, поради непогасяването на дължимите месечни вноски за месеците декември, януари и февруари 2011г. Въз основа на заявлението е било образувано ч.гр.д. № 30527/2011г. на Софийски районен съд. Издадени са били заповед за незабавно изпълнение (на 12.11.2011г.), както и изпълнителен лист (от 18.10.2011г.). Съгласно договора за кредит на кредитополучателя е била отпусната сумата от 174 000 лева със срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на усвояване (чл. 1 и чл.2), съгласно погасителен план (чл. 5). Според клаузата на чл. 7 за предоставения кредит кредитополучателят е заплащал първоначална лихва за периода от три години, считано от датата на усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка в размер на 1.9 процентни пункта. За останалия срок е било предвидено заплащането на плаваща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която е можело да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ (Приложение № 2). Базовият лихвен процент се е определял периодично от кредитора. Към датата на сключване на договора, според посоченото в него, базовият лихвен процент е бил 4. 69%, а стандартната надбавка – 4.6%, или лихвеният процент е бил общо 9. 29%. Кредитополучателят е заплащал такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката е прилагала по извършвани услуги на клиенти, която е била в сила към деня на съответното плащане (чл. 12). Кредитът е трябвало да бъде обезпечен с договорна ипотека относно закупувания недвижим имот – апартамент № 1 на ет. 1, секция „А“ на жилищната сграда, построена в УПИ VІ-403, кв. 31, по плана на [населено място], местност „Манастирски ливади-запад“, с площ от 60. 51 кв.м., с мазе №1 и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото (чл. 8). Ипотеката е била учредена на 01.10.2008г., съгласно нотариален акт от същата дата. Към договора за кредит са били приложими Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити. Съгласно клаузата на т. 9.1 от Общите условия кредитът се е олихвявал с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора. Също съгласно клаузата кредиторът е имал право да променя базовия лихвен процент, за което е уведомявал кредитополучателите по подходящ начин. При промяна на базовия лихвен процент кредиторът е определял нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и е представял на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Това е било потвърдено и с клаузата на т. 24.3 от Общите условия. Съгласно т. 20.1 при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се е олихвявала с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от три процентни пункта. Съгласно т. 20.2 при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита е ставал предсрочно изискуем и се е отнасял в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се е олихвявал с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта. Съгласно клаузата на т. 14 от Договора за ипотечен кредит банката е имала право да извършва изменения или допълнения на Общите условия, които са ставали задължителни за кредитополучателя. За всяко промяна кредиторът е уведомявал кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката. На 29.11.2010г. между страните е било подписано допълнително споразумение. В него остатъкът от дълга е бил посочен в размер на 182 069 лева, от които 171 700. 73 лева главница, 7 670. 27 лева редовна лихва и 2 698 лева наказателна лихва, последните от които са се капитализирали. В случай, че кредитът е станел предсрочно изискуем, капитализацията е отпадала. Относно лихвата по споразумението е било отразено, че към 29.11.2010г. е в размер на 7. 59 %. Отново е било посочено, че се заплащат такси съгласно тарифата на банката. Останалите клаузи на договора за кредит са оставали непромени. Към договора е бил приложен погасителен план. Въз основа на издадения по ч.гр.д. № 30527/2011г. на Софийски районен съд изпълнителен лист от банката е било образувано изпълнително дело № 20127860404093 на ЧСИ Миладин Миладинов. По делото са били извършвани изпълнителни действия, включително е била насрочена публична продан за периода от 24.03.2017г. – 24.04.2017г. и с протокол от 25.04.2017г. е бил обявен купувач на ипотекирания недвижим имот. С постановление за възлагане на същата дата апартаментът е бил възложен на трето лице на цена от 64 230 лева. Жалбата на М. А. Т. срещу постановлението за възлагане е била оставена без уважение от Софийски градски съд (решение № 6132 от 25.08.2017г. по ч.гр.д. № 9585/2017г.). На 27.11.2017г. от М. А. Т. е било подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. Възражението е било прието за своевременно (липсвало е връчване на издадената заповед за изпълнение) съгласно определение № 5266 от 28.02.2019г. по в.ч.гр.д. № 14875/2018г. на Софийски градски съд. С разпореждане от 20.03.2019г. на районния съд на „Банка ДСК“ АД е било указано, че може да предяви иск относно вземанията си. Искова молба по чл. 422 от ГПК е била подадена на 25.04.2019г. При условията на евентуалност (ако бъде прието, че предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК не е настъпила, както и че не е настъпила до края на съдебното дирене по главните установителни искове), от банката е било поискано М. А. Т. да бъде осъден да заплати сумата от 171 700. 73 лева главница, 151 793. 20 лева договорна лихва, начислена за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2019г., включително, 49.04 лева лихва за забава от 02.10.2010г. до 24.04.2010г., включително, както и 1 787. 86 лева заемни такси, със законната лихва за забава върху главницата от датата на исковата молба да окончателното погасяване на задължението. Съгласно представената към исковата молба справка по чл. 366 от ГПК до 29.11.2010г. от ответника са били платени 28 145. 78 лева, разпределени от банката за погашение на главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси. Възраженията на ответника по подадения отговор на исковата молба са били, че месечната анюитетна вноска е изменявана от банката въпреки погасителния план. Банката е злоупотребила с чл. 417 от ГПК и се снабдила с изпълнителен лист и ипотекираното жилище било изнесено на публична продан. Възразено е било за неравноправност на клаузите на чл. 7 и чл. 14 от договора за кредит, както и на т. 9.1, т. 9.4 и т. 24.3 от Общите условия. Сключеното между страните допълнително споразумение, според ответника, е било нищожно. Направено е било възражение за изтекла погасителна давност относно главницата и лихвите. В хода на делото ответникът е възразил също относно възможността си да разбере съдържанието на сключения договор поради това, че не владее български език, макар да му е било предоставено българско гражданство. По образуваното пред Софийски градски съд дело (гр.д. № 5776/2019г.) са били събрани писмени доказателства, както и изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза. От вещото лице е било потвърдено предоставянето на сумата от 174 000 лева на ответника (на 02.10.2008г.) и извършените плащания в погашение на задълженията. Също съгласно заключението при подписване на договора прилаганата лихва е била 6. 59%, като на 21.10.2008г. тя е била завишена на 7. 59%, в резултат на решение на Комитет за управление на активите и пасивите на банката от 16.10.2008г. относно базовия лихвен процент. В договора за кредит и Общите условия не е имало изрично описана/представена формула за изчисляване на БЛП. С допълнително заключение вещото лице е посочило и какъв би бил размерът на задължението на ответника, ако се приложи лихвен процент от 6. 59%, както е бил посочен в договора за банков кредит, без да се прилага едностранно увеличение на лихвения процент. Междувременно с определение № 2773 от 17.12.2020г. по в.ч.гр.д. № 2891/2020г. на Апелативен съд – София е било спряно изпълнението по изпълнително дело № 20127860404093 на ЧСИ Миладин Миладинов. С решение № 262648 от 04.08.2022г. на Софийски градски съд предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове са били отхвърлени изцяло. Прието е било, че липсва предсрочна изискуемост, която е последица от надлежното упражняване на потестативно право на кредитора чрез отправяне на едностранно изявление, което следва да достигне до адресата още преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Изцяло са били уважени осъдителните искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ. Според първоинстанционния съд при процесното кредитно правоотношение не са се откривали клаузи, които съществено и неоправдано да нарушават равновесието между правните възможности на страните в правоотношението. Относно договорния лихвен процент е било възприето, че първоначална е бил 6. 59%, от 21.10.2008г. до 02.11.2011г. – 7. 59%, а след това – 10. 29 %. С оглед това са били разпределяни и постъпилите суми за погашение на главницата, договорната лихва, наказателната лихва за забава и заемните такси. Отхвърлено е било възражението за погасяване на вземанията по давност. Не е бил споделен също доводът на ответника, че не е владеел български език и така не е могъл да разбере съдържанието на договора за кредит. Всички събрани в хода на делото писмени доказателства, както и непосредствените впечатления на съда са сочили, че изявленията и действията на ответника са логично мотивирани и кореспондиращи със смисъла на изявленията, които са направени на български език и чието съдържание той е възприел. Недоволен от решението в частта на уважените осъдителни искове, на 05.09.2022г. М. А. Т. е подал въззивна жалба, въз основа на която е било образувано в.гр.д. № 3316/2022г. на Апелативен съд – София. Служебно от този съд е била допусната съдебно-счетоводна експертиза (допълнителна). Формулираните към вещото задачи са били следните: 1). при допускане, че процесният договор за банков кредит е станал предсрочно изискуем на 28.10.2019г. - датата на връчване на исковата молба от „Банка ДСК“ АД на ответника, какъв е размерът на дължимите към банката към същата дата главница, договорна лихва и санкционираща лихва, като договорната и санкциониращата лихва се дадат общо и поотделно, включително и по подпериоди (месечни и годишни); 2). при изчисленията си вещото лице да вземе предвид, че договорната лихва (като процент) по кредита е тази, която е първоначално договорената при подписването па договора за кредит на 30.09.2008 година; 3). при изчисленията си вещото лице да не взема предвид договорките между страните, обективирани в допълнително споразумение от 29.11.2010г. за преструктуриране на кредита, при които е допуснато капитализиране на дължимата към този ден договорна и наказателна лихва и прибавянето й към дължимата главница; 4). налице ли са задължения за т. нар. „заемни такси“ от кредитополучателя към банката към 28.10.2019г. и ако да, в какъв размер са те; 5). размерът на лихвите (договорна и санкционираща) да се обособи отделно в период до 24.04.2016г., включително и за времето след това до 24.04.2019г. На страните е било указано, че съдът ще се произнесе служебно по евентуално съществуващи неравноправни клаузи в договора за кредит и допълнителното споразумение. При работата си вещото лице е заключило, че съгласно договора между страните първоначално уговорената лихва за период от три години е била 6. 59% - базовия лихвен процент за този вид кредит (4.69%) и надбавка в размер на 1.9%. За останалия срок на кредита лихвеният процент следвало да е 9. 29% (4.69% + 4.6%). На тази база задълженията са били 174 000 лева главница и 324 728. 81 лева договорна лихва, а при допускане че кредитът е станал предсрочно изискуем на 28.10.2019г. с връчване на исковата молба на ответника задълженията са били 174 000 лева главница и 154 290. 07 лева договорна лихва или общо 328 290. 07 лева. Внесените суми за периода от сключване на договора до 28.10.2019г. са били 28 055. 78 лева и при приспадане на тези плащания са останали дължими 169 870.04 лева главница, договорна лихва от 130 377. 24 лева и 2 290. 67 лева санкционираща лихва. Неплатените заемни такси са били определени от вещото лице в размер на 417. 62 лева. Непогасените задължения за договорна лихва за периода от 25.04.2016г. до 24.04.2019г. - 43 636. 96 лева, а санкциониращата (наказателна) лихва за периода 25.04.2016г. до 24.04.2019г. - 1 212. 86 лева. Останалите неплатени заемни такси към 28.10.2019г. са били в размер 417. 62 лева. С решението си от 09.05.2024г. съставът на Апелативен съд – София е споделил фактическите и правни изводи на въззивния съд, освен относно: действителността на клаузата на чл. 7 от договора за кредит; приетата от първоинстанционния съд действителност на споразумението от 29.11.2010г.; както и възражението за погасяване по давност на вземането за възнаградителна и законна (санкционна) лихва. При възприемане, че към вземането за договорна лихва и лихва за забава (санкционираща) е приложима кратката тригодишна погасителна давност (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), че исковата молба относно евентуалните осъдителни искове е подадена на 25.04.2019г. и че съгласно заключението на вещото лице, изслушано във въззивното производство, за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2016г. е изтекла договорна лихва в размер на 108 156. 24 лева, а санкционираща от 1 212. 86 лева, е бил направен извод, че за тези суми водените искове са неоснователни. При извършените от ответника плащания, това е било и за част от претендираната главница (1 830. 69 лева), както и за заемните такси (за 1 370. 24 лева). Първоинстанционното решение е било потвърдено за останалата част от лихвата, както и относно останалите вземания до предявения размер – изцяло. Изрично от въззивния съд е било посочено, че при обявената предсрочна изискуемост след подаването на исковата молба на банката вземането относно главницата не е погасено по давност. До този момент правната връзка между страните, обективирана в процесния договор за банков кредит, не е била развалена, а действаща, при което давност за вземанията за главница на банката не е изтекла. За неоснователно е било прието възражението на ответника, че не владеел „напълно и отлично” български език, което му попречило да разбере смисъла и съдържанието на сключения от него договор, включително и на отделни негови клаузи. В последното открито съдебно заседание пред Апелативен съд - София ответникът се е явил лично и впечатленията на съдебния състав са били, че лицето разбира и говори много добре български език, при което той е имал възможността да се запознае с всички клаузи на процесния договор за кредит. Сключеното между страните допълнително споразумение към процесния договор за ипотечен кредит от 29.11.2010г. в частта на предвидената капитализация на лихви е било прието за недействително, но това, според въззивния съд, не е имало значение за спора. Съгласно уговорката между самите страни „ако кредитът стане предсрочно изискуем, отпада капитализацията, считано от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните суми се считат отново за дължима лихва”. По касационната жалба на „Банка ДСК“ АД При изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от този касатор въпрос относно приложимата погасителна давност към вземане за договорна (възнаградителна) лихва по договор за кредит, съответно за началния момент на теченето на давността, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е част от правния спор и е обуславящ за изводите на въззивния съд в решението му (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Искът на банката за сумата от 108 156. 24 лева договорна лихва за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2016г. е бил отхвърлен по съображения, че по отношение на лихвата е приложима кратката тригодишна погасителна давност, считано от падежа на всяка отделна вноска. Този извод не се споделя от касатора, поддържащ приложимост на общата погасителна давност и относимост на крайната падежна дата или датата на обявената от банката предсрочна изискуемост. Не е удовлетворен допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване във връзка с поставения въпрос не може да бъде допуснато. Отговор на въпроса се съдържа в Тълкувателно решение 3/2023 от 21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляна съществувалата преди това противоречива съдебна практика, и разрешението, дадено от състава на Апелативен съд – София, е съответно на постановките на тълкувателното решение. В него е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 от ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. В мотивите към решението относно предвидените срокове, след изтичането на които се санкционира бездействието на кредитора, е отбелязано, че за възнаградителната лихва е предвиден тригодишен давностен срок. Съгласно решението по тълк. дело № 3/2023г. при обявяване на дълга за предсрочно изискуем от предсрочната изискуемост започва да тече давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж. Липсва идентично разрешение относно възнаградителната лихва, но това е, защото при обявена предсрочна изискуемост такава лихва, основана на предоставени и ползвани от кредитополучателя парични средства, не се дължи. Съгласно Тълкувателно решение 3/2017 от 27.03.2019г. па тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В мотивите към тълкувателното решение е прието, че за периода до настъпването на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. По касационната жалба на М. А. Т. Първият поставен от този касатор въпрос (процесуалноправен) е относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства относно релевантните по делото факти и да отговори на доводите и възраженията на страните по спора. Въпросът е от значение за изхода на делото съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Основан е на оплакванията в касационната жалба на страната, че съставът на Апелативен съд – София не е обсъдил възраженията относно нищожността на клаузите, касаещи едностранното изменение на лихвения процент по кредита, както и възражението за погасяване по давност на главницата (изцяло или частично). По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в посочените от касатора съдебни решения, съответно противоречие със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Формално въззивният съд е отговорил на възраженията на страната. Правилността на изложените от въззивния съд фактически и правни изводи не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване. Липсва осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК по отношение на четвъртия въпрос на касатора, основан на оплакването, че от въззивния съд не е било съобразено, че към датата на сключване на договора за ипотечен кредит той не е владеел езика, на който е бил съставен договорът (български език). Така формулиран въпросът е основан на обстоятелство, което въззивният съд не е приемал (че касаторът не владее български език), съответно отговорът на въпроса изисква преценката на това обстоятелство. Съгласно постановките на т. 1 от решението по тълк. дело № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване следва да се допусне по останалите въпроси на касатора М. А. Т. (материалноправни). Вторият от въпросите дали разпоредбите на договора за кредит и общите условия към него трябва да са формулирани по ясен начин, като преценката на банката за увеличение на лихвения процент относно договорната (възнаградителната) лихва да е обективно обоснована, предвидима и ясно проследима за потребителите по кредита, отговоря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В решението си въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 7 от договора за ипотечен кредит относно възнаградителната лихва, както и тези по т. 9.1 и т. 24.3 от Общите условия и е приел, че до обявяване на предсрочната изискуемост по договора за кредит е приложим първоначално уговорения БЛП плюс надбавка от 1.9% за първите три години и надбавка от 4.6% за останалата част от периода, така както тази надбавка е била посочена в договора за кредит като прилагана от банката при сключването му. От въззивния съд е счетено, че така тълкувани клаузите на договора за кредит не са неравноправни. Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана включително в посочените от касатора решения по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. Съгласно тази практика уговорката в договор за банков кредит, предвиждащ възможност на банката за едностранна промяна в договорния лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорно изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 от ЗЗП. Третият поставен въпрос е за началния момент на теченето на погасителната давност относно главницата по договор за кредит, платима на отделни погасителни вноски, при обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въпросът отговоря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е отхвърлил възражението на касатора за погасяване по давност на отделни вноски от главницата по сключения между страните договор за ипотечен кредит, считайки за релевантни не отделните падежи на вноските, а че предсрочната изискуемост относно цялата останала неплатена главница е настъпила след предявяване на осъдителните искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с Тълкувателно решение 3/2023 от 21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при обявяване на дълга за предсрочно изискуем от предсрочната изискуемост започва да тече давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж. С оглед допуснатото касационно обжалване на М. А. Т. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 2 188. 06 евро по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 109 403 евро, съответно 213 973. 66 лева. Воден от горното съдът