Определение № 2407 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1352/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуалния й представител гл. инсп. А. Д., срещу определение №154 от 27.02.202 4г. по ч. гр. д. №64/2024г. по описа на Апелативен съд- В., с което е било отменено определение №4573/06.12.2023г., постановено по гр.д. №1506/21г. по описа на Окръжен съд- Варна, в частта му, с която е оставена без уважение молба вх.№25960/25.10.2023г., подадена от КОНПИ, за изменение на определение №3959/18.10.2023г. в частта за разноските, с която Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество е осъдена да заплати на адв.Е. И. Ф. от АК-В. сумата, представляваща разликата над 4 082, 05лв. до 10 418, 54лв. на осн. чл.38, ал.2 от ЗА, и вместо него е изменено на основание чл.248 от ГПК определение №3959/18.10.2023г., постановено по гр.д.№1506/21г. по описа на Окръжен съд- Варна, в частта му, с която Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество е осъдена да заплати на адв.Е. И. Ф. от АК-В. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА, като размерът на възнаграждението е намален от 10 418, 54лв. на 4 082, 05лв., а в останалата му определение № 4573/06.12.2023г., постановено по гр.д. №1506/21г. по описа на Окръжен съд- Варна е потвърдено. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му, като направените по делото разноски се възложат на ответниците. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Постъпил е отговор на частната касационна жалба от ответната страна по нея- К. К. Н., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. Е. Ф., с който същата се оспорва и се иска оставянето й без уважение.

Останалите ответни страни по жалбата- Ж. Д. Д., ЕГН [ЕГН], и Н. Д. Д., ЕГН [ЕГН], не са взели становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение.

Производството по гр.д.№1506/21г. по описа на Окръжен съд- Варна е образувано по предявени от КОНПИ против Ж. Д. Д., К. К. Н. и Н. Д. Д. искове с правно основание чл.153 от ЗОНПИ за отнемане от всеки от ответниците в полза на държавата на посоченото в исковата молба незаконно придобито имущество - недвижими имоти, движими вещи и парични суми, общо на стойност 228 538, 66лв., с цена на исковете против конкретните ответници: Ж. Д.- 42 325, 06 лв., К. Н. - 184 213,60 лв., Н. Д. - 2000лв. Поради извършен от ищеца частичен отказ от исковете с протоколно определение на първоинстанционния съд от 12.10.2023г. производството е прекратено по отношение на искове, както следва: за Ж. Д.- на стойност над 21 300лв. до 42 325, 06лв. и за К. Н. за стойност над 40 000лв. до 184213, 60лв. По направеното от ответниците искане за присъждане на разноски първоинстанционният съд се е произнесъл с определение №3959/18.10.2023г., с което е осъдил КОНПИ да заплати на адв. Б. Р.- пълномощник на Ж. Д. Д., сумата от 2 292, 26 лв. на основание чл.38, ал.2 от ЗА и да заплати на адв.Е. Ф.- пълномощник на К. К. Н., сумата от 10 418, 54лв. на основание чл.38, ал.2 от ЗА. В срока за обжалване на определението ищецът КОНПИ е подал молба с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на определението, с което са били присъдени разноски, по която първоинстанционният съд се е произнесъл с определение №4573/06.12.2023г., с което я е оставил без уважение. По подадена от КОНПИ частна жалба срещу определение №4573/06.12.2023г. Апелативен съд- В. се е произнесъл с обжалваното в настоящото производство определение. В същото е приел, че за да бъде освободен ищецът от общото си, предвидено в чл.78, ал.4 от ГПК, задължение за заплащане на разноски при прекратяване на производството, е необходимо с поведението си ответникът да е дал повод за завеждане на делото и отказът да е предприет поради настъпили след предявяване на иска и независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства /обикновено такива, погасяващи заявеното спорно право/. Приел е, че посочените предпоставки не са налице в случая, тъй като обстоятелството, че ответникът Ж. Д. Д. е бил обвинен в извършване на престъпления, попадащи в предметния обхват на чл.108, ал.1, т.23 и т.25 от ЗОНПИ, само по себе си не е повод за предявяване против него и свързаните му лица на искове с правно основание чл.153 от ЗОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество, а това става по решение на ищеца КОНПИ. Посочил е, че разпоредбите на ЗОНПИ, уреждащи предпоставки за предявяване на исковете, приложими към периода на извършване на проверката на имуществото на ответниците и на предявяване на исковете не са били променени, а ТР №4/2021 от 18.05.2023г. на ОСГК на ВКС е постановено поради съществуваща противоречива съдебна практика, поради което не може да се приеме, че поради поведението на ответниците са настъпили нови обстоятелства, погасяващи спорното материално право, поради което ищецът се е отказал от претенцията си. По посочените съображения съдът е приел, че искането на КОНПИ за възлагане в тежест на ответниците на разноските за прекратената поради отказа на ищеца част от исковете се явява неоснователно. Счел е за основателно обаче оплакването по повод размера на присъденото от първоинстанционния съд на адв.Е. Ф.. Приел е, че съгласно трайно установена съдебна практика меродавен за определянето на възнаграждението по реда на чл.38, ал.2 от ЗА е нормативният акт, уреждащ минималният размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие, респ. към датата на образуване на производството пред съответната инстанция, за защитата пред която са дадени пълномощията, тъй като отговорността за разноски е материалноправен институт, по отношение на който изменението на нормативния акт, определящ размера на адвокатското възнаграждение, няма обратно действие. В случая за първи път договарянето на безплатно оказване на адвокатска защита на ответниците при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, е станало с договор за правна защита и съдействие от 15.09.2021г., сключен между ответниците и адв.Е. Ф., поради което възнаграждението по чл.38 от ЗА за адв Ф. по повод безплатно оказаната адвокатска защита на ответницата К. Н. следва да се определи според редакцията на Наредба №1 на ВАдвС към 15.09.2021г. в размер на 4082,05 лв., поради което е отменил обжалваното определение, с което е отказано изменение на определението на съда от 18.10.2023г., и вместо него е постановил намаляване на присъденото възнаграждение на адв.Е. Ф. до 4 082, 05лв. В останалата му част е потвърдил обжалваното определение.

Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси:

1.Следва ли да се заплащат съдебно деловодни разноски при прекратяване на производството по дело поради направен отказ от иска, когато отказа от иска, е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си и не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска?

2. Допустимо ли е Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която чл.78, ал.5 от ГПК препраща, да ограничи съдът в установяване на причинно- следствената връзка на уговореното адвокатско възнаграждение с действителната фактическа и правна сложност на делото и със защитимия интерес?

Първият въпрос се твърди, че е бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о. и др. в същия смисъл. За втория въпрос се поддържа, че е бил разрешен в противоречие с Решение от 25.01.2024г. на СЕС по С-438/22, както и с Определение №50004 от 29.02.2024г. на ВКС по гр.д.№4028/2021г., IV г. о., и Определение №885 от 28.02.2024г. на ВКС по гр.д.№3666/2023г., IV г. о.

Първият от поставените в изложението въпроси е от значение за изхода на делото, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика, включително посочената в изложението. Съгласно същата / определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г. на ВКС, I г. о.; определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ІV г. о., определение №332/02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2518/2015 г. на ВКС, ІІІ г.; определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о. и др./ при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случай, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства /след подаване на исковата молба/, независещи от ищеца, а от ответника, погасяващи заявеното за защита спорно право, то ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика. Въззивният съд е приел, че искът срещу ответниците е бил предявен по решение на КОНПИ след извършена от комисията проверка по реда на закона, а повдигнатото срещу ответника Ж. Д. Д. обвинение не е повод за предявяване на искове за отнемане на имущество против него и свързаните с него лица. Частичният отказ от исковете е предприет от ищцовата страна в резултат на постановяването на Тълкувателно решение № 4/2021 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, с което е била уеднаквена практиката по прилагането на закона, което обстоятелства не може да се приеме, че има връзка с поведението на ответниците и зависи от волята им. При така установените обстоятелства ответниците имат право на разноски при прекратяване на делото, съразмерно на частта, за която е било прекратено делото поради отказ от иска, респ. на процесуалните им представители, които са им оказали безплатна правна помощ следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, съразмерно на частта от исковете, за които производството е било прекратено.

По втория поставен в изложението въпрос- за приложението на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определянето на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА на процесуалните представители на ответниците Ж. Д. Д. и К. К. Н., не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него и той не е от значение за изхода на делото. Видно от подадената от КОНПИ молба до първоинстанционния съд с вх. №25960/25.10.2023г., с която е започнало производството по чл.248 от ГПК, със същата е поискано намаляване на присъденото в полза на адв. Ф. адвокатско възнаграждение до размера от 4414,27 лв., който размер жалбоподателят е посочил, че представлява минималният размер по Наредба №1 от 09.07.2004г. в редакцията й към 15.09.2021г. /датата на сключване на първия договор за правна защита и съдействие между ответника К. К. Н. и адв. Ф./. Същото искане е било направено до КОНПИ и в частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, подадена до Апелативен съд- В., по която е било постановено обжалваното в настоящото производство определение. Нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд, жалбоподателят е правил искане за определяне на адв. Ф. на адвокатско възнаграждение в по- нисък размер от 4414,27 лв. При това положение в съответствие с диспозитивното начало в процеса въззивният съд не е имал основание да определи адвокатско възнаграждение на адв. Ф. в друг размер, по- нисък от поискания от жалбоподателя и под минималния съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. С обжалваното определение искането на КОНПИ е било напълно удовлетворено, като въззивният съд е намалил присъденото на адв. Ф. възнаграждение даже в повече от поисканото- до размера от 4082,05 лв. При постановяване на определението въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по въпроса дали може да определи адвокатското възнаграждение, без да се съобразява с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като не е бил сезиран с такова искане. Предвид горното няма основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, поставен в изложението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV- то г. о.,