Определение № 3976 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4880/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №7428/25.08.2023г. на З. М. Х. срещу решение №275 от 19.07.2023г., постановено по гр. дело №20235200500299 по описа на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение №62/06.02.2023г. на Районен съд Пещера, постановено по гр. д. № 382/2022г., с което жалбоподателката е осъдена да заплати сумата от 4500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от детето Д. С. Б., ЕГН [ЕГН] и сумата от 2500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени от детето Е. С. Б., ЕГН [ЕГН], чрез техните родители и законни представители С. И. Б., ЕГН [ЕГН] и ДЕНКА Д. Б., ЕГН [ЕГН], причинени им в резултат на осъществено на 28.11.2021 година в [населено място] нападение от куче „К. корсо“, собственост на З. М. Ф. (Х.), ведно със законната лихва върху тези сума, считано от 28.11.2021 година до окончателното им изплащане и направените по делото разноски в размер на 1029 лева. Касаторката моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Счита, че недопустимо съдът е изградил своите изводи само въз основа на избрани от него доказателства, приети като единствено възможни за доказване основателността на исковата претенция, без да бъдат обсъдени възраженията на ответната страна. Твърди, че въззивният съд в противоречие с касационната практика, се е отклонил от задължението си да прецени всички правно – релевантни факти, установени след обсъждането на всички доказателства и доводи на страните. Моли да се приеме, че е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.3, пр. 3 ГПК. Твърди, че „очевидната неправилност“, съпътствала постановеното решение, се изразява в допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила, поради което се е стигнало и до явна необоснованост на същото. Счита, че от представените по делото доказателства се установява, че касаторката не е собственик на причинителя на вредите, поради което и неправилно е осъдена да заплати обезщетение. Игнорирането на определени доказателства или тяхното превратно тълкуване е форма на процесуално нарушение, тъй като се накърнява правото на равенство в процеса. Твърди се, че въззивната инстанция не е съобразила изложеното от свидетеля, че когато всички се развикали, синът на собственика Б. Ф. се е появил и извикал кучето. По изложените съображения моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване, след което да бъде отменено изцяло поради необосноваността му на осн. чл. 284, ал.1, т.4, респективно чл. 293 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси: „Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства за релевантните по делото обстоятелства без обсъждане на доводите на страните по тези обстоятелства в пълнота?“ Излага се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и последователна съдебна практика, съдържаща се в решение № 164/04.06.2014г. по [населено място] № 196/2014г. на ВКС, 3 ГО, и посочените в същото други решения. Счита, че е налице и второто основание за допускане до касационно обжалване, а именно по чл. 280, ал. 3 ГПК- „очевидна неправилност“, тъй като при постановяване на решението са допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила, довели до явна необоснованост на решението. Ответниците по жалбата –децата Д. С. Б. и Е. С., действащи чрез своите родители и законни представители С. И. Б. и ДЕНКА Д. Б., не са депозирали писмен отговор в предоставения и срок. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба против решението е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на едно от претендираните обезщетения е 7 000 лв. /, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. За да се произнесе по наличието на касационни основания, съдът съобрази следното: Производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 50 вр. Чл. 45 ЗЗД. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4500 лева за детето Д. С. Б. с ЕГН-[ЕГН] и в размер на 2500 лева, детето Е. С. Б. с ЕГН-[ЕГН], чрез техните родители и законни представители С. И. Б. и ДЕНКА Д. Б., въззивният съд е направил собствен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който е развил мотиви за частичната основателност на предявените искове. Приел е за установено от фактическа страна, че на процесната дата- 28.11.2021г. около 13.30-14.00 часа в [населено място], докато децата Д. Б. на 4 години и Е. Б. на 8 години си играели в двора на училище ОУ „Патриарх Е.“, били нападнати от куче, порода “К. корсо“- черно, мъжко, което било само, без повод и намордник, и без стопанин или лице, което да го надзирава. Кучето захапало малкото дете Д. Б., в резултат на което му били причинени разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и охлузвания, които му причинили временно разстройство на здравето неопасно за живота по смисъла на чл.130, ал.1 от НК. Установено е, че към месец ноември 2021 година за кучето е имало издаден паспорт, в който като собственик е вписана ответницата З. М. Ф., с адрес [населено място], [улица], която по това време е била в законен брак с лицето Б. И. Ф.. По делото липсват доказателства кучето да е имало друг стопанин към датата на инцидента. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че е осъществен фактическия състав на отговорността за вреди от вещи по чл. 50 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Презумпцията по чл. 45 ал. 2 от ЗЗД за виновно и противоправно бездействие на собственика на вещта не е оборена в съдебното производство. Данните по делото навеждат на извода, че причинените вреди са в пряка причинна връзка с бездействието на ответника, който не е положил “дължимата грижа” за предотвратяване нападението на децата от кучето. Намерил е, че в конкретния казус ответникът е нарушил общото правило “да не нанася другимо вреда“, а формата на вината е “несъзнавана небрежност” /не е предвиждал настъпването на вредите, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди/. Посочено е, че отговорността за вреди от животни по чл. 50 от ЗЗД е безвиновна, т.е. не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. В хипотеза като настоящата, когато животното е куче от агресивна порода, за което е установено, че и в други случаи е нападало деца отговорността на ответника е по-голяма, защото той е бил длъжен да постави животното при такива условия и да организира подходящ контрол така, че да не се допуснат евентуални инциденти, причинени от него. При неизпълнение на това задължение лицето, под чийто надзор е животното, носи отговорност за настъпилите вреди, които следва да обезщети. Отбелязано е също, че според практиката на ВКС каквато и грижа да е положил собственика, причинена ли е вреда от негова вещ, то той дължи обезщетение. Прието е, че причинените на децата вреди са в пряка причинна връзка с бездействието на ответника, който е оставил животното без надзор и свободно движещо се извън двора на неговата къща. Съобразявайки вида и характера на уврежданията на децата; степента, интензитета и продължителността на търпените от децата Д. Б. и Е. Б. болки и страдания; продължителността на възстановителния период; остатъчните последици за физическото и психично здраве на децата, въззивният съд е споделил извода на районния, че справедливият размер на обезщетението, който в най- голяма степен ще компенсира претърпените душевни и физически болки и страдания на децата е: за детето Д. сумата от 4500 лева, а за детето Е. Б. - сумата от 2500 лева. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения: Поставеният от касатора въпрос: „Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства за релевантните по делото обстоятелства без обсъждане на доводите на страните по тези обстоятелства в пълнота?“ е във връзка със съществените мотиви за изводите на съда, но не се установява наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото, е налице утвърдена непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Обжалваното решение напълно съответства на разясненията, съдържащи се в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, тъй като при самостоятелна преценка на събраните доказателства, въззивният съд е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Не е потвърдил фактическите и правните констатации на първата инстанция, а след като е извършил анализ на доказателствата, е изложил собствени мотиви, достигайки до свое собствено решение по отношение на иска. Следва да се отбележи, че съдът има задължение да обсъжда само релевантните за спора факти. Обстоятелството, наведено в касационната жалба, че според свидетелските показания синът Б. Ф. се появил и извикал кучето /след инцидента/ не се отразява върху решаващите мотиви на съда досежно наличието на основания за ангажиране на отговорността, предвид безспорно установеното нападение. Относно собственика на кучето, въззивният съд е развил съображения, обосновани на събраните по делото писмени доказателства. Доколкото съдът е обсъдил и се е произнесъл по всички своевременно заявени възражения на ответника, и при съобразяване на критериите за справедливост при определяне на обезщетението, то обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика, включително и с цитираното от касатора решение №164/04.06.2014г. по [населено място] № 196/2014г. на ВКС, 3 ГО. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, ответниците имат право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не присъжда разноски.