Определение № 1721 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 499/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Столична Община, представлявана от кмета Ф., чрез процесуалния представител юрисконсулт С. против въззивно решение № 1264 от 26.10.2022г. по в.гр.д. № 571 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266836 от 6.12.2021г. по гр.д. № 2769/2021г. на СГС като е осъдена да заплати на Ж. И. П. сумата от 72 266.59лв., обезщетение за периода 1.07.2017г.- 1.03.2021г. за лишаване от право на ползване на собствената 1/7ид.ч.от недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, с площ от 3 832 кв.м.,м.“*. *– ІІІ част“, [населено място], ведно със законната лихва, считано от 1.03.2021г., като е отхвърлен иска до претендираните 83 891.72лв. и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ж. И. П.,чрез процесуалният представител адвокат С., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие № 24 от 8.12.2022г., в т.ІІІ от който е посочено, че сумата е платена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск поради наличие на предпоставките за уважаването му: Ищцата, в качеството си на наследник на И. Ш. е собственик на 1/7 ид.ч.от имот пл.№ 170, с площ от 3 832кв.м., попадащ в кв.* по плана на [населено място], м.“*. *“. Имотът е бил възстановен по реституция. Безспорно е и обстоятелството, че имотът се ползва от ответника през процесния период. Същият попада в раздел „Устройствени зони, отредени за озеленяване“, зона градски паркове и градини с максимална плътност на застрояване 1%, кинт-0.06, максимална озеленена площ – 85%. По този план възможността за реализиране на строеж е до 38.32кв.м. и обща разгърната застроена площ до 229.92кв.м., а строежите могат да са с предназначение, свързано единствено с отдих и парк. Със заключение на приета по делото експертиза е определен размер на обезщетение съобразно статута и предназначението на имота и при съобразяване на наемните цени, при които Столична община договаря ползване на територии от парка за разполагане на преместваеми обекти за 229.92 кв.м. х 52.08 лв./кв.м. /или 11 974.23лв.на месец/. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1, ГПК по въпрос, касаещ критериите, които формират съдържанието на понятието „неоснователно обогатяване“ по смисъла на чл.59 ЗЗД и по-специално: 1. Как следва да се прилага принципа за неоснователно обогатяване при определяне на дължимото обезщетение и следва ли то да съответства на всички установени факти и 2. При определяне на обезщетението следва ли да се вземе пред вид периода, за който се претендира? Позовава се на противоречие на въззивния акт с т.5 от Постановление № 1 от 28.05.1978г. на Пленума на ВС, като счита, че не е налице връзка между обедняването и обогатяването, доколкото процесният имот е празен имот, залесен в по-голямата си част, намиращ се на територията на публичен парк, от който имот Столична община не получава доходи в резултат на осъществявана търговска дейност. Твърди противоречие и с приетото в решение по гр.д.№ 13/2013г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 6541/2013г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 6205/2007г.на І г.о., т.д.№ 1015/2011г.на ІІ т.о. Настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото те не са решени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Съгласно същата /вж.напр. решения по гр.д.№ 1411/2010г.на ІV г.о., по гр.д.№ 652/2011г., т.д.№ 1158/2010г.на ІІ т.о. и разбира се ППВС №1/79/, лицето което държи без правно основание чужда вещ, винаги съгласно чл.59 ал.1 ЗЗД, дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил. Правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била използвана и дали са получавани от това приходи. Обедняването на ищеца се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които той би получил, ако имаше възможност да отдава имота под наем, като обедняването на собственика и обогатяването на ползващия се от вещта се определя от една и съща сума - средномесеченият пазарен наем за този вид имоти, при отчитане на обема, характера и предназначението на имота и произтичащите от това ограничения за ползването му /видно от мотивите наемът е изчислен съобразно възможжната разгърната застроена площ от 229.92кв.м./ Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на лицето дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Цитираните от касатора решения освен, че не са в противоречие с приетото от въззивния съд, още и не обосновават специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което – съгласно т.2 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – за да е налице следва поставеният от касатора въпрос да е разрешен в противоречие с вече дадено разрешение по идентичен въпрос. В случаите по гр.д. № 13/2013г.на ІІІ г.о. и гр.д.№ 6541/2013г.на ІІІ г.о., както и в настоящия въззивен акт е прието, че обогатяването, макар и оценимо в пари, е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице, но и когато се спестяват на обогатения някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Решението по т.д.№ 1015/2011г.на ІІ т.о., доколкото е постановено по различен въпрос /относно прилагане критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съгласно ППВС № 4/1968г./ е ирелевантно, както и това по гр.д.№ 6205/2007г.на І г.о., което не съставлява задължителна практика. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК