Определение № 168 от 30.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1282/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. С. от [населено място] против решение № 40 от 03.12.2019 г. по в. т. д. № 682/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 732 от 26.07.2019г. по т. д. № 983/2018 г. в обжалваните негови части, с които предявените от „Банка Пиреос България” АД, [населено място] (преобразувана чрез вливане в „Юробанк България“ АД) срещу касаторката искове с правно основание чл. 430 ТЗ са уважени за следните суми, произтичащи от договор за ипотечен кредит № 3027/R/2006 от 24.11.2006г.: 129 669.32 евро – главница; 18 090.73 евро – възнаградителна лихва за периода от 24.08.2015 г. до 24.06.2018 г; 3 404.72 евро – наказателна лихва за периода от 24.08.2015 г. до 24.06.2018 г; 1792.09 евро – годишни такси за периода от 24.08.2015 г. до 24.06.2018 г.; 1 024.94 лв. – такси за нотариални покани и за подновяване на ипотеката. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Основното оплакване е срещу извода, че процесните вземания за главница и лихви по сключения между страните договор за кредит не са погасени по давност. Според касаторката, съдът неправилно е преценил, че предсрочната изискуемост на вземанията е настъпила с получаване на препис от исковата молба, а не на 24.06.2012 г., т. е. на датата на последното извършено плащане по кредита, което е установено със сила на пресъдено нещо в предходното производство между страните, като не е отчел обстоятелството, че в продължение на близо 7 години банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с бланкетно поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1. и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При наличието на клауза в процесния договор за кредит за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, а и след като правото на банката за това не е било упражнено в срок от 5 години, т. е. в пределите на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, настъпва ли погасителен ефект при неспазването на уговорения момент/датата на уведомяване и кой е моментът, от който погасителната давност започва да тече; 2. При направено възражение за погасителна давност по чл. 110 ЗЗД вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД и произнасяне по същото в предходно исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, допустимо ли е разглеждане на този въпрос между същите страни и на същото основание в последващо исково производство, образувано по осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД; 3. Допустимо ли е съдът при постановяване на решението си да възприеме, че „предвидената договорна клауза, явяваща се предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, а именно непогасяване в срок на някоя от вноските съгласно погасителния план, е установено със сила на пресъдено нещо в предходно исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а в същото време при обсъждане на възражение за давност да се позове на друга дата – депозиране на исковата молба от ищеца“. Освен това, отново бланкетно, касаторката заявява и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, като в подкрепа на същите не излага съображения. Ответникът по касация – „Юробанк България“ АД, [населено място] – в депозирания на 23.07.2020 г. отговор на касационната жалба заявява становище само по основателността на касационната жалба, но не и по допускане на касационното обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: С договор за кредит № 3027/R/2006 от 24.11.2006 г., обезпечен с ипотека, „Банка Пиреос България” АД е предоставила на М. К. С. банков кредит в размер на 170 000 евро, който е следвало да бъде погасен чрез 234 месечни анюитетни вноски с краен срок на издължаване 24.11.20136 г., като в договора е предвидено начисляването на възнаградителна и наказателна лихва при определени условия и размер, както и заплащането на такса за управление на кредита и в случай на предсрочно погасяване; С анекс №1 от 31.01.2012 г. и анекс №2 от 30.05.2012 г. страните са постигнали съгласие относно размера на просрочените задължения до този момент, както и за отлагане на изпълнението; С решение по т. д. №2000/2015 г. на Варненски окръжен съд, по предявен иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, е прието за установено, че ответницата дължи на банката конкретно посочени суми за главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва и годишни такси по процесния договор за кредит, за които суми е издадена заповед № 5229 от 21.08.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 10212/2015 г.; По отношение на вземането за главница това решение е влязло в сила, като с постановеното от Върховен касационен съд решение по т. д. №1556/2017 г. на Първо търговско отделение същото е отменено частично само по отношение вземането за възнаградителна лихва и е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, което производство е приключило с отхвърляне на тази претенция за разликата от 31 183.77 евро до 38 465.85 евро. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната негова част, с която са уважени предявените от банката искове с правно основание чл. 430 ГПК, въззивният съд е счел, че от заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза размерът на дължимите по кредита суми за главница, за възнаградителна и наказателна лихва и за такси е безспорно установен, като при определяне размера на дължимите възнаградителни лихви е съобразил решението на ВКС, с което е прието наличието на нищожни клаузи в договора от 24.11.2006г. относно изменението на компонента „надбавка“ по чл. 14, ал. 2 от същия във връзка с чл.2.2, ал.5 от ОУ. Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на ответницата по исковете за погасяване на претендираните вземания по давност. С оглед уговорената в чл. 27 от договора за кредит предпоставка за обявяването му за предсрочно изискуем – непогасяване в срок на някоя от вноските съгласно погасителния план, както и съобразявайки задължителните указания в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които предсрочната изискуемост се счита настъпила на датата, на която волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, въззивният съд е приел, че в случая предсрочната изискуемост е настъпила на датата 26.07.2018 г. Взел е предвид, че първата непогасена вноска е от датата 24.06.2012 г. – факт, установен както от заключението на вещото лице, така и с влязлото в сила решение между страните, но, че изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е направено едва с исковата молба по настоящото дело и че то е достигнало до ответницата с получаването на преписа от същата. Поради това, е направил извод, че претенциите за главница за периода от 24.06.2012 г. до 24.06.2017 г. и за лихви за периода от 24.06.2012 г. до 24.06.2015 г. не са погасени по давност. Като непогасени по давност е преценил и претенциите за вноските с настъпил падеж, чието плащане се претендира в настоящото производство, включващи главница и възнаградителна лихва, дължими след 24.08.2015 г., тъй като към датата на предявяване на исковете – 25.06.2018 г. – не е изтекла нито общата петгодишна давност, нито специалната тригодишна давност. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, по отношение на поставените от касаторката въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По-конкретно: Въпрос № 1 съдържа твърдението, че в процесния договор за кредит е налична клауза „за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита“. Това твърдение обаче не се подкрепя от доказателствата по делото – визираната от касаторката клауза на чл. 27 от договора за кредит съдържа единствено предпоставките, при които възниква правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, но не и уговорка за това, кога да бъде упражнено същото. Липсва и обсъждане на подобна клауза в мотивите на въззивното решение. Въпрос № 2 е изцяло относим към правилността на обжалвания акт. При произнасянето по възражението за изтекла погасителна давност решаващият състав е взел предвид влязлото в сила решение между страните, като е посочил изрично кои от заявените от ответницата възражения са обхванати от силата на пресъдено нещо – преценка, чиято правилност може да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол, доколкото не касае допустимостта на акта. Следва да се отбележи също, че въпросът не отчита, че предмет на двете производства – предходното и настоящото – са различни вземания на банката по процесния кредит, поради което възражението за погасителна давност за вземанията, предявени в новото производство, не е обхванато от силата на пресъдено нещо. По съображения, че е относим към правилността на въззивното решение, като ирелевантен за допускане на касационното обжалване следва да бъде определен и въпрос № 3. Освен това, този въпрос е основан на грешното схващане на страната, че настъпването на падежа на непогасената вноска съвпада с настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, от което произтича и твърдението й, че със сила на пресъдено нещо следва да се счита установен и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. Освен поради отсъствие на общата предпоставка, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради недоказаност на поддържаните по отношение на тях основания – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е подкрепено с конкретна практика на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено само бланкетно – с посочване на правната норма, без изобщо да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки. По същите съображения не подлежат на обсъждане и формално поддържаните от касаторката основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство не може да бъде уважено поради липса на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК