Определение № 5393 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2024 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано по частна касационна жалба вх.№ 91512/10.10.2023 г. на И. Л. К., допълнена, уточнена и приподписана от адв. Д. В., срещу определение № 11308/27.09.2023 г. по ч.гр.д.№ 7660/2022 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава определение от 28.06.2022 г. по гр.д.№ 29589/2022 г. на Софийски районен съд, за прекратяване на делото, образувано по искова молба на И. Л. К. против „П.Дусман” ЕООД, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, за възстановяването му на работа при ответника на заеманата от него длъжност преди уволнението или по споразумение, на друга подходяща длъжност в дружеството. В частната касационна жалба се съдържа оплакване за неправилност на определението за прекратяване на производството и искане делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, но без да е формулиран конкретен правен въпрос. Отделно се твърди, че са налице всички предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение, както и решението на САС по предходното дело. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното определение подлежи на касационно обжалване, тъй като с него се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. За да потвърди определението за прекратяване на делото, въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че И. Л. К. вече е предявил искове за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност и за обезщетение поради незаконно уволнение. Софийският районен съд е отхвърлил иска за възстановяване на ищеца на предишната работа с влязло в сила решение по гр.д.№ 20686/2003 г., което обвърза двете спорещи страни по това дело - И. Л. К. и „П.Дусман” ЕООД. Според въззивния съд, след като е постановено решение по трудов спор, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда, съгласно чл.299, ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване според чл.274, ал.3 ГПК се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 и ал. 2 ГПК, които в случая не са налице: Съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, при липсата на поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда в обжалвания съдебен акт, липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая, частният жалбоподател не поставя относим към изхода на делото въпрос, а повтаря оплакванията си в частната касационна жалба и допълненията към нея, че въззивният съд е постановил нищожно и очевидно неправилно определение, което следва да бъде отменено. Тези доводи нямат отношение към решаващите изводи в обжалваното определение, че е недопустимо да бъде пререшаван възникнал правен спор, който е разрешен със сила на пресъдено нещо. Постановеното от въззивния съд определение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговите правомощия и компетентност. Както е изяснено в съдебната практика на ВКС, съдът е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно искане на страната по съответния процесуален ред, т.е. съдът е длъжен да се произнесе само въз основа на обстоятелствата, на които ищецът се позовава и ако констатира, че правният спор е между същите страни, на същото основание и за същото искане, но вече е приключил с влязло в сила решение, той е длъжен да прекрати делото. В случая се приема, че между същите страни има влязло в сила решение, с което е отхвърлен иска на ищеца за възстановяване на заеманата от него преди уволнението му длъжност. Според мотивите на определението, искът се основава на факти, които вече са установени със силата на пресъдено нещо, поради което правният спор не може да бъде пререшаван, а делото следва да бъде прекратено. Тези изводи са съобразени изцяло с материалния закон и не дават основание да се приеме, че определението е нищожно. Доводите за процесуална недопустимост на обжалвания съдебен акт също са несъстоятелни. Налице е постановено по надлежния ред опредление, което ясно изразява волята на съдебния състав за отхвърляне на доводите в частната жалба и потвърждаване на определението за прекратяване на делото от първоинстанционния съд, в съответствие с принципа на диспозитивното начало. Не е налице и поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка със служебното задължение на съда да определи сам правната квалификация на иска. Липсва явна необоснованост на мотивите, а постановеният съдебен акт съдържа конкретната преценка на съда относно приложимата правна норма, в рамките очертани от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. След като липсват нарушения на материалния и процесуалния закон, въз основа на които да се приеме, че се засягаща вида и обема на търсената от ищеца правна защита и съдействие, не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ на определението на въззивния съд. В тази връзка, оплакванията за пропуск на съда да се произнесе по целия спорен предмет и липсата на произнасяне по доводите за нищожност /направено в жалбата до Софийски градски съд/ не обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, тъй като нямат връзка с мотивите на съда за наличието на процесуална пречка при упражняване правото на иск от ищеца. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.