Определение № 4996 от 19.10.2026 г. на ВКС по д. № 4282/2025 г.

Производството е по чл.288, вр.с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Застрахователна компания „Л. И.“ АД /ЗК/ срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново /АС/ по гр.д. №667/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение МБАЛ „Д-р Т. В.“ АД, [населено място] е осъдена да заплати на Ц. Б. на осн. чл.49 ЗЗД сумата от 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й, която е последица от предвидим и предотвратим болестен процес / тетанус/, а вредите са причинени от оказване на недостатъчна и некачествена медицинска помощ при получена на 14.08.21 г. травма на ръката, ведно със законната лихва и деловодните разноски. Касаторът като трето лице – помагач е осъден по предявения срещу него обратен иск да заплати на ответника по първоначалния иск – МБАЛ „Д-р Т. В.“ АД сумата от 80 000 лв. – застрахователно обезщетение по сключената застраховка на професионалната отговорност на лечебни заведения, хуманитарни лекари и медицински персонал, при условие, че присъдените суми бъдат изплатени от застрахованата болница на увреденото лице, ведно със законната лихва и деловодните разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в областта на медицинските деликти следните два въпроса: 1. Следва ли да се ангажира отговорността на лекаря за нарушения на добрата медицинска практика в частта „качество на медицинската помощ“, когато болестният проблем е отстранен и настъпилото усложнение не е вследствие на грешка на лекаря?; 2. Допустимо ли е ангажиране на деликтната отговорност на медицинското заведение, когато е извършена интервенция и е овладяно състоянието на пациента, но впоследствие е настъпило усложнение?. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че майката на ищцата М. М. / на 79 год./ паднала на 14.08.21 г. и получила тежка открита фрактура с разместване на дисталната трета на лявата предмишница. Откарана е в Спешното отделение в съответствие с цитираното правило от р. пети на Наредба №3/6.10.17 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“ на МЗ. Съгласно чл.81, ал.2, т.1 ЗЗ правото на достъп до медицинска помощ се осъществява при прилагане на принципите за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ. В случая пострадалата М. М. е бил с увредена ръка, направено е рентгеново изследване за установяване на естеството и степента на счупването, предприета е оперативна интервенция за закрито наместване на фрактурата без вътрешна фиксация на радиус и улна. Лекуващите лекари обаче са подценили и не са предприели необходимите действия във връзка с наличието на открита рана, представляваща също медицинска патология с повишен риск за здравето. Според р.ІІІ, т.2.2.4.4. от Медицинския стандарт по ортопедия и травматология откритата фрактура представлява спешно животозастрашаващо и застрашаващо крайника състояние, което изисква като основен принцип на поведение дезинфекция и поставяне на стерилна превръзка на раната. Вещите лица от назначената СМЕ потвърждават това правило при теренна травма и получена рана – изисква се задължително да се извърши щателно почистване с кислородна вода и йодосепт, които могат да повлияят на спорите на тетаничния клостридий, като всяка рана се третира като заразена. Необходимо е при пациенти с рани да се проследи имунизационния статус на пациента, възрастта му и конкретната ваксина, която да се постави, както и необходимостта от поставяне на човешки тетаничен имуноглобулин. Тези необходими дейности не са извършени в конкретния случай, налице е недоглеждане и недооценяване на състоянието на пациента с открита рана, която също представлява травматично увреждане и може да бъде източник на повишена опасност за здравето, а в случая и за живота на пациента. Повишеният риск от откритата рана не е отчетен от лекуващия лекар и екип, като с оглед на естеството на увреждането – тежка открита фрактура, според вещите лица от СМЕ, пациентката е следвало да се хоспитализира за няколко дни и освен задължителната обработка на раната и поставяне на ТАП, в лечението й е следвало да се включат и антибиотици. Като е неглижирал и подценил естеството на травматичното увреждане на пациентката и необходимо присъщите на този тип увреждане последващи действия, включително превантивните за предотвратяване на инфекциозни процеси и разболяване от тетанус, лекуващият лекар не е положил необходимата медицинска грижа и внимание, което би могло да предотврати разболяването на пациентката от тетанус. С това бездействие са нарушени принципите на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ при зачитане правата на пациента и поведението на лекуващия лекар следва да се квалифицира като противоправно – допуснато е недоглеждане и недооценяване на състоянието на пациента, в причинна връзка с което са настъпили вредоносните последици – разболяване от тетанус, довел до полиорганна недостатъчност и летален изход за пациента. Всичко това е причинило негативните субективни изживявания на ищцата – страдание, гняв, вина, че не е сторила достатъчно при състоянието на майка си, които подлежат на обезщетяване по иска с пр. осн. чл.49 ЗЗД, според установената им тежест, продължителност и интензивност. При така приетото от въззивния съд поставените от касатора въпроси са от фактическата страна на спора / а не са правни, според разясненото в т.1 от ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/ и не съответстват на приетото от въззивния съд. С подробни мотиви въззивният съд е приел, че оказаната на майката на ищцата медицинска помощ е недостатъчна и некачествена, защото не е оценено наличието на открита рана и следващата от това необходимост от дезинфекцирането й, хоспитализацията на пациента и включването в лечението му на изискуемите при това животозастрашаващо състояние лекарства и ваксини. Налице е непълно и недостатъчно лечение на раната още от първия момент на оказване на медицинска помощ, довело до инфекция и смърт на пострадалата, а не настъпило след овладяване на травмата и без вина на медиците усложнение в състоянието й, както твърди касаторът. Поради изложеното поставените от касатора въпроси не обосновават общото основание за допускане на обжалването. Не са обосновани и специфичните допълнителни предпоставки на посоченото основание, разяснени в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В това ТР е прието, че основанието по чл.280, ал.1,т.3 е различно от това по чл.281,т.3 ГПК/ на последното всъщност сочат въпросите на касатора/ и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двата вида основания. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.