Определение № 50899 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1254/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ч., чрез адв. И. К. против решение № 681/29.12.2021 г. по в.гр.д. № 1795/2021 г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 261046/03.08.2021 г. по гр.д. № 2915/2020 г. по описа на Районен съд Бургас, с което са отхвърлени предявените от касатора против Й. В. В. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от 20 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 13.08.2019 г. и иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за сумата от 20 000 лв., представляваща авансово платена продажна цена за закупуване на недвижим имот, продажбата на който не се е осъществила, ведно със законната лихва върху сумите от 15.06.2020 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващият извод на съда, че ищецът не е доказал наличието на сключен между страните договор за заем, както и наличието на фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, както и изводите му, че процесните суми са възстановени на ищеца от ответника с срок и при уговорените между тях условия. Излагат се доводи за допуснати нарушения на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК / необсъждане поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства от страна на въззивния съд/, както и на нормите на чл.172 ГПК /относно преценката на съда за достоверността на свидетелските показания/ и на чл.164, ал.1, т.3 ГПК /неправилно въззивният съд е приел, че е допустимо чрез свидетелски показания да се доказва факта на връщане на паричната сума/. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, в които да посочи исканията, доводите и възраженията на страните като разгледа всички представени по делото доказателства и да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните и отхвърля другите, както и да обсъди всички доводи на страните във връзка с техните твърдения; 2/ Може ли при постановяване на съдебното решение въззивният съд в мотивите да препраща към първоинстанционното решение; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество след като самостоятелно установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; 4/ Опорочен ли е съдебният акт, ако въззивното производство е повторение на първоинстанционното и следва ли на това основание същият да бъде отменен; и 5/ Допустимо ли е съгласно разпоредбите на ГПК доказването на договорни отношения със свидетелски показания и какво ограничения и изключения налага закона в тази насока по отношение на договори над определена стойност. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр.д. 1235/2012 г. на III г.о., по втори, трети и четвърти въпроси – в противоречие с постановките на ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., а по последния въпрос – в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 126 от 10.10.2018 г. по гр.д. № 4602/2017 г. на III г.о. и решение № 374 от 04.11.2014 г. по гр.д. № 2752/2014 г. на IV г.о. Насрещната страна Й. В. В., чрез адв. И. Т., е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.Претендират се разноски за касационното производство. За да потвърди решението на Районен съд Бургас, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните няма спор относно факта, че по силата на осъществени от ищеца два броя банкови преводи /първият на 19.10.2018 г. за 20 000 лв. с посочено основание „покупка на недвижим имот“, а вторият от 13.08.2019 г. за 20 000 лв. с посочено основание „паричен заем за погасяване на запор“/, ответникът е получил сума в общ размер на 40 000 лв., като в този смисъл са и представените по делото писмени доказателства и признанието на тези обстоятелства от ответника в отговора на исковата молба. Съдът е приел, че спорно по делото е основанието на извършените преводи на процесните суми, като с оглед разпределената между страните доказателствена тежест по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, е достигнал до извода, че ищецът не е установил твърдението си, че между страните е имало договорни отношения във връзка с придобиването на собствеността на недвижим имот, собственост на ответника. Посочил е, че по делото липсва каквото и да е било описание на недвижимия имот, както и доказателства, че страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. По отношение на иска по чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД съдът е приел, че ищецът, който носи доказателствената тежест за установяване, както на факта на предаването на сумата, така и на факта, че е предадена на основание договор за заем, не е установил последния. Въззивният съд изрично е посочил, че установяването на факта на предаване на сумата, не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание. В конкретния случай ответникът е възразил, че сумата е преведена на друго основание – уговорка между страните след банков превод на сумата от ищеца, ответникът да я изтегли от банковата си сметка и да я предаде на ръка на ищеца срещу заплащане на възнаграждение от 1 000 лв., като за установяване на тези уговорки между него и ответника, е ангажирал гласни доказателствени средства. Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания, установяващи възражението на ответника относно действителната уговорка за предаване на сумите, тъй като са непротиворечиви и се подкрепят и от приложените към отговора разписки за теглене на парични средства от „ОББ“ АД на 29.10.2018 г. и на 13 и 14.08.2019 г. За неоснователни са приети възраженията на въззивника-ищеца за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, вкл. и по отношение допустимостта на свидетелските показания на свидетелите, ангажирани от ответника с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. За да достигне до този извод, въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение 244/21.01.2020 г. по гр.д. № 983/2019 г., както и в цитираните в него решения на ВКС, според която ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не е приложимо когато спорът не е за наличие на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, т.е. когато е налице документ за предаване на сумата и спорът не е за наличието на договорно отношение, а за конкретните уговорките по договора между страните, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. При така изложените от въззивния съд изводи, обусловили решаващата му воля, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените процесуалноправни въпроси /с изключение на четвъртия, който е смислово неясен/ макар и да отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като начинът по който е процедирал въззивния съд и дадените от него разрешения, са съобразени изцяло със задължителната и казуална практика на ВКС, вкл. и с цитираната в изложението такава. Постановеното от въззивния съд решение съдържа мотиви, в които са обсъдени всички събрани по делото доказателства за правно релевантните за спора факти, възраженията и доводите на страните, както и оплакванията и доводите на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение. Не е налице и твърдяното противоречие с разрешенията по т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая, съдът е отговорил на доводите във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, като е извел свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания. По последния въпрос, свързан със забраната,установена в чл.164, ал.1, т.3 ГПК, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с практиката на ВКС, посочена по-горе в настоящото определение и на решение № 374 от 04.11.2014 г. по гр.д. № 2752/2014 г. на IV г.о., представено с касационната жалба. Следва да се отбележи, че другото посочено решение във връзка с допълнителния критерий по същия въпрос, е неотносимо към последния, тъй като с него е дадено разрешение на въпроса дали са допустими свидетелски показания за доказване на плащане на задължение, установено с писмен акт, между роднини по права линия, т.е. по приложението на чл.164, ал.1, т.4 ГПК. В конкретния случай съдът е приел, че доколкото са налице доказателства за предаване на сумата, но от страна на ищеца не е доказан факта, че е предадена въз основа на договор за заем, то искът за реално изпълнение е неоснователен. По отношение на възражението на ответната страна, че основанието за предаването на сумата е друго, съдът е приел, че същото е доказано с ангажираните от него гласни доказателствени средства, тъй като за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договора, както и каква е била действителната обща воля на страните, ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не намира приложение. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.