Определение № 1940 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1312/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. Д. Д., А. С. К., Н. Г. С., Женя Р. Т. и Х. В. Х., всички от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 141 от 08.08.2022 г. по в. гр. д. № 204/2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260031 от 22.03.2022 г., постановено по т. д. № 669/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С последното са отхвърлени исковете на касаторите срещу „Банка ДСК“ ЕАД за установяване по отношение на ответника, че ищците не дължат вземанията, предмет на изп. дело № 20138010400035 по описа на ЧСИ Т. Д., рег. № 801 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Бургас (а след прекратяването му в хода на процеса – предмет на изп. дело № 20208010400500 по описа на същия ЧСИ), в размер общо на 235 511.96 лв. – равностойност на 134 106.21 щ. д., поради погасяването им по давност, на основание чл. 439 ГПК. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, като необосновано и в противоречие с доказателствата по делото е приел, че с писмения отговор на искова молба по друго заведено от банката дело касаторите са признали процесното задължение към кредитора и така погасителната давност относно вземането била прекъсната. Релевира се допуснато от съда нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК, с оглед неотчитане на бездействието на кредитора по събиране на вземането му след подаването на исковата молба по настоящото дело (т. е. считано от 12.12.2019 г. до 15.12.2020 г., когато изп. д. № 35/2013 г. е прекратено и е образувано новото изп. д. № 500/2020 г.), доколкото според касаторите давността тече и след предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК. Излагат се доводи и за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, поради несъобразяване с указанията по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. По подробни съображения се моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените отрицателни установителни искове да бъдат уважени, с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. При наличие на две или повече различни задължения към един и същ кредитор, произтичащи от различни основания, достатъчно ли е общото изявление на длъжника, че има непогасени задължения към този кредитор, или той следва да посочи изрично кое от тях признава, с оглед прилагане на последиците по чл. 116, б. „а“ ЗЗД?; 2. До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?; 3. Следва ли съдът при иск по чл. 439 ГПК служебно да съобрази и зачете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК срока, изтекъл след завеждане на исковата молба, през който давността за вземането, предмет на иска, е продължила да тече поради бездействие на взискателя?; 4. Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС? и 5. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал и следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните и длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства? Касаторите сочат наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове на ВКС, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тьлк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 105 от 05.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 2; решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 269 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, III г. о. и решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 4 и решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 5. По въпроси № 1 и № 3, а в условията на евентуалност - и по отношение на останалите въпроси, се твърди наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед липсата на съдебна практика на ВКС. Касаторите излагат доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение – самостоятелно основание за достъп до касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява подробно становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноските, сторени за защитата й пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с производството по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. На първо място, с постановеното Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изяснено е, че за вземанията, предмет на такива висящи дела, давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. С оглед горното, задължителните указания в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, свързани с преустановяване приложението на ППВС № 3/1980 г. досежно спиране течението на погасителната давност в изпълнителния процес, имат действие след датата 26.06.2015 г., вкл. по висящите към този момент изпълнителни производства. От така даденото от ОСГТК на ВКС разрешение на въпроса, идентичен с поставения от касаторите въпрос № 4, е видно, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения по чл. 290 ГПК предхождат постановяването на тълкувателното решение. Крайният извод на съда за неоснователност на исковете се намира в съответствие с тази задължителна съдебна практика, доколкото от 26.06.2015 г. до предявяване на исковата молба по настоящото дело общият давностен срок не е изтекъл. Поради това без значение за изхода на спора са формулираните първи и втори въпрос относно реда и способите за прекъсването на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, макар доводите на страните в тази връзка да са били подробно обсъдени от въззивния съд. За пълнота на изложението и доколкото решаващите мотиви на апелативния съд са основани именно на установеното прекъсване на погасителната давност следва да се посочи, че първият формулиран въпрос не кореспондира с обективираната в решението воля на съда, а вторият въпрос е решен в съответствие с Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – дали съдът при иск по чл. 439 ГПК следва служебно да съобрази и зачете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК давностния срок, изтекъл след завеждане на исковата молба, също не може да обуслови искания достъп до касационен контрол. Това е така, тъй като за погасяването на вземания по давност не е достатъчно изтичането на определен период от време - факт, който безспорно може да бъде съобразен от съда, но е необходимо и в този период кредиторът да е бездействал. Бездействието на кредитора представлява обстоятелство от значение за иска, което следва да се въведе в предмета на спора в съответните преклузивни срокове по ГПК. Ето защо при предявен от длъжника установителен иск за недължимост на вземането на кредитора поради погасяването му по давност, както е в случая, и при задължението на съда да се произнесе в рамките на спорния предмет, с който е надлежно сезиран, моментът, към който следва да се преценява основателността на иска, е предявяването на исковата молба. В този смисъл са и изложените подробни съображения на въззивния съд. Извън горното следва да се посочи, че обжалваното решение съответства на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, според която разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД намира приложение и в случаите на предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземането. Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт по същество е принципно значим за всяко въззивно решение. В случая обаче необсъждането на доказателства във връзка с твърдените други задължения на касаторите към банката е изцяло свързано с мотивите на съда относно прекъсването на давността, което настоящият съдебен състав счита за ирелевантно за изхода от спора. Освен това изводът на въззивния съд, че погасителната давност е била прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ГПК през м. януари 2016 г., е формиран с оглед конкретното признание на касаторите за налични задължения към банката, предмет на изпълнителното дело при ЧСИ Т. Д., т. е. изводът не се основава на липсата изобщо на други вземания на банката спрямо касаторите, чието установяване е било пренебрегнато от съда, а единствено на липсата на вземания, за събирането на които е било образувано изпълнително производство. Предвид това в случая не се установява и противоречие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС, тъй като според същата задълженията на съда при мотивиране на решението му касаят обсъждането и преценката на онези допустими и относими към предмета на спора доказателства, които действително имат значение за разрешаването му. С оглед изложеното, а и предвид липсата на надлежно обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установяват кумулативно изискуемите общи и допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, доколкото същата се мотивира от касаторите именно с грубо противоречие между изводите на съда и необсъдените от него доказателства. Освен че такова противоречие липсва, следва да се посочи, че самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК изисква неправилността на въззивното решение да произтича пряко от съдържанието на съдебния акт, а не да се дължи на несъответствие между изводите на съда и доказателствата по делото. При съобразяване на горното съставът на Върховния касационен съд не констатира при постановяване на обжалваното решение да е допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика или превратно прилагане на закона от страна на въззивния съд, което да попада в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения касационната жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. При този изход на делото в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му в настоящата инстанция разноски, а именно надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 12 663.44 лв., съгласно договор за правна помощ от 25.07.2023 г. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение