Определение № 1894 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 828/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. И. Б. срещу решение № 144 от 05.02.2026 г. по гр. д. № 3417/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260445 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 8677/2020 г. по описа на СГС в частта, с която е отхвърлен искът му срещу ответника „Дженерали застраховане” АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдения размер от 45 000 лв. до предявения размер от 70 000 лв. – претендирано обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.04.2020 г., и съответно са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че при установената по делото фактическата обстановка въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и е постановил съдебния си акт в отклонение от разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено и несъответно на общественото разбиране за справедливост. Изтъква, че в обжалваното решение изцяло липсва мотивна част и не е ясно кои факти и обстоятелства въззивният съд е намерил за решаващи при определяне размера на дължимото обезщетение за търпените от ищеца увреди, болки и страдания. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен за разликата над присъдения размер от 45 000 лв. до претендирания от 70 000 лв. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос, който сочи като значим за предмета на делото: „Относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и в частност относно задължението на съда за мотивиране на оценъчния си извод за определяне на справедлив размер на обезщетението.“ Ответникът по касация, „Дженерали застраховане“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че по делото се установяват предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на имуществената отговорност на ответното застрахователно дружество. По спорният въпрос за размера на дължимото обезщетение се е позовал на нормата на чл. 52 ЗЗД и счел, че обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съобразил е задължителните разяснения, дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, и подчертал, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. Изтъкнал е, че въз основа на тези критерии и обстоятелства следва да се прецени обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания. Намерил е, че от представената по делото медицинска документация и събраното заключение по съдебно - медицинска експертиза се установява, че на ищеца в резултата на процесното ПТП са причинени следните телесни увреждания: счупване на лява бедрена кост - закрито; счупване на вътрешния /медиален/ малеолус - ляв глезен, и разкъсна рана на брадичката срединно-дясно. Приел е, че от събраните две епикризи от УМБАЛ „Царица Й. — ИСУЛ“ ЕАД и от показанията на свидетеля И. П. Б. се установява, че са предприети действия за лечение на ищеца - извършени са две оперативни интервенции, като на 17.02.2021 г. ищецът отново е хоспитализиран в лечебното заведение и е извършена нова операция - отстранен е фиксационният метал от левия глезен. Съобразил е, че най-интензивни са били болките непосредствено след получаване на травмите, след оперативната интервенция, в първите 1 – 1,5 месеца, в началото на раздвижването, както и в първите 10-14 дни след втората операция по отстраняване на фиксационния метал от левия глезен. Отчел е, че при първата операция е било извършено наместване и метална фиксация по повод на счупването на тялото на лява бедрена кост/ заключващ бедрен пирон с четири винта/ и кръвно наместване и метална фиксация по повод счупване на вътрешния малеолус-ляв глезен/, 2 бр. канюлирани титаниеви винта; проведена е била медикаментозна терапия; ищецът е изписан с подобрение и с предписание за продължение на лечението в домашни амбулаторни условия с препоръки да не натоварва оперирания си крайник два месеца, да ползва патерици, да продължи антикоагулантна терапия общо 30 дни, да се правят периодични превръзки, сваляне на конци на 14 -ия следоперативен ден, последваща рехабилитация; на 17.02.2021 г. ищецът е бил отново хоспитализиран и опериран за отстраняване на имплантираните уреди-тибия фибула, отстранен фиксационен метал от левия глезен. Въззивният съд е подчертал, че не са възникнали усложнения при лечението и в бъдеще при интензивни натоварвания пострадалият може да се оплаква от известен дискомфорт и болка в местата на увредите. При преценка на търпените от ищеца болки и страдания въззивният съд е кредитирал и събраните по делото гласни доказателства при разпита на свидетеля И. П. Б., баща на ищеца, като е приел, че от същите се установява, че ищецът не е бил в състояние да се обслужва сам; не можел да става в следствие на операциите, които му били направени; оплаквал се от болки в крака, болки в корема, както и от раната на лицето, която била зашита и искал повече обезболяващи; притеснявал се много от това, че не можел да става, включително за обслужване на ежедневните си нужди; при изписването все още бил в лежащо положение, което наложило да го превозят с частна линейка, защото все още не можел да седи; вкъщи още около два месеца бил в почти постоянно легнало положение, след което започнали работа с рехабилитатор, за да се раздвижва и да го вдига от леглото; постоянно се оплаквал от болки на местата, където са операциите; постепенно започнал да става и сяда, и правел упражнения, за да не му отслабнат мускулите; започнал да се движи с патерици и с тях бил около два месеца и половина-три; оплаквал се от болки в глезена и се наложило да извадят винтовете с последваща операция, защото му пречели; към датата на ПТП ищецът бил ученик, последна година; преди пътния инцидент бил футболист, а след инцидента му било забранено да спортува и при смяна на времето има болки. Предвид гореустановените факти по делото и като е съобразил, че към настъпване на ПТП ищецът е бил на 18 години, че е претърпял две операции, имал е нужда от чужда помощ за обслужването си, настъпила е промяна в активния му начин на спортуващ, провел е рехабилитация, използвал е помощни средства за придвижване, както и че не са настъпили трайни увреждания и последици, като единствено при интензивно натоварване е възможно изпитване на болки, въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение за търпените от ищеца в резултата на процесното ПТП болки и страдания е в размер на сумата 45 000 лв. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 70 000 лв. е счел иска за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен в тази част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Поставеният от касатора въпрос касае извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл е обуславящ, но по отношение на него не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице задължителна съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Постановление № 4/1968 г., поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е 45 000 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалия, с периода на лечението му и пълното му възстановяване, взел е предвид и момента на настъпване на процесните увреди, както и възрастта на пострадалия. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход право на разноски има ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 150 евро, която ще му бъде присъдена с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение