Определение № 50315 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1939/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2936/11.02.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 6659/25.03.2022 година, подадена от А. Ж. Г., двете против решение № 133/03.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2667/2021 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 264 233/25.06.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 800/2021 година при което като краен резултат Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на А. Ж. Г. сумата от 10 000.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение, по което Г. бил оправдан, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.10.2018 година до окончателното плащане, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че данните по делото не обосновават извода за това, че наказателното производство е продължило в неразумен срок. Сочи се, че не са обсъдени всички доводи на Прокуратурата и всички факти от значение за определяне на размера на обезщетението, а последното не било съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Г.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Г. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А. Ж. Г. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба А. Ж. Г. е подал отговор на същата с вх. № 6660/25.03.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 133/03.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2667/2021 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от А. Ж. Г. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 10 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А. Ж. Г. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 09.02.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2936/11.02.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. А. Ж. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.02.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6659/25.03.2022 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че по делото нямало спор, че А. Ж. Г. бил обвиняем, като по-късно бил оправдан за повдигнатите обвинение, като страните не спорели за срока на наказателното преследване, етапите през които то било преминало в инстанциите, както и за периода от времето, в което по отношение на Г. била приложена мярката за неотклонение „задържане под стража“. Нямало спор, че в редица медии-печатни и електронни, случаят бил отразен, като името на Г. било няколкократно посочвано като обвиняем и подсъдим. По делото бил разпитан като свидетел Б. М. М., който разказвал, че с Г. били приятели от много години, като основно се познавали от мачовете на ЦСКА. Сочел, че разбрал за случилото се с ищеца в [населено място], като той не бил присъствал на организирания там турнир от местен фен клуб. Първоначално Г. му съобщил, че била станала грешка и след като бил задържан го пуснали, но после отново бил задържан. Свидетелят често посещавал Г. в ареста в [населено място], като заедно с майка му и съпругата му, а понякога и сина на ищеца (на около 6 години) пътували до там. Г. не изглеждал добре психически, бил отчаян, притеснявал се да не бъде осъден невинен. Свидетелят разказвал, че по принцип Г. работел като охранител, но точно в този момент бил регистриран в бюрото по труда. В тази връзка възникнали трудности, тъй като той не можел да ходи да се разписва, трябвало майка му да го прави, като за това се изготвило пълномощно. Такова трябвало и за да се уреждат наемните отношения във връзка с общинското жилище, което се ползвало от Г.. Понастоящем ищецът отново работел като охранител, но според показанията имало период, в който не можел да си намери работа след като бил пуснат от ареста, включително и поради необходимостта да се явява през 2 седмици на дела, които често били насрочвани. Свидетелят разказвал, че близките на А. Ж. Г. (жена му и майка му) тежко понасяли събитията, плачели. След наказателното производство Г. се променил като човек-станал по-затворен, по-мнителен, вече го било страх почти от всичко, като първата година-две било „най-тегаво“, той отказвал да излиза като казвал, че трябва да обръща внимание на сина си. Според съставът на Софийския апелативен съд при така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагали следните правни изводи: Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъдело оправдано. От данните по делото се установявало, че срещу А. Ж. Г. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпления, за част от които (средните телесни повреди на няколко лица) се предвиждало наказание лишаване от свобода до шест години. Нямало спор, че Г. бил признат за невиновен с влязла в сила оправдателна присъда, поради което в случая се касаело до „незаконно обвинение в извършване на престъпление“. Не се спорело, че наказателното производство срещу А. Ж. Г. било продължило около четири години и четири месеца, като този времеви интервал включвал досъдебното производство и две инстанции на съдебното такова. Вярно било, че второинстанционното разглеждане на делото било по инициатива на Прокуратурата на Република България поради подаден от нея протест. Във връзка с това трябвало да се приеме, че се касаело до период от време, което надхвърлял приетия за обичаен срок (от приблизително три години), в който следвало да приключи наказателното преследване. Вярно било, че от данните по делото било видно, че обвинението е било за съвкупност от престъпления и е било насочено срещу няколко обвиняеми, но по своето естество не се касаело до нетипично и извънредно усложнена престъпна дейност, която да изисквала необичайна продължителност на наказателния процес. При всички налични данни, и като се съобразяла практиката на ВКС, според която фактът на незаконното обвинение бил достатъчен да индицира, че подсъдимият бил претърпял вреди, рефлектиращи върху неговите чест и достойнство, следвало да се приеме, че при всички положения Г. бил търпял негативни преживявания, имал и опасения, че може да бъде осъден, изпитвал бил притеснения от обвинението и други. Безспорно А. Ж. Г. бил претърпял негативни вреди от незаконното обвинение-както се установявало от показанията на свидетеля М., той се притеснявал, че ще бъде осъден, макар и да бил невинен, че се променил като човек след наказателния процес, че се затворил и ограничил контактите си, че се страхувал от почти всичко. Безспорно следвало да се държи сметка, че във връзка с незаконното обвинение Г. бил прекарал сравнително продължителен период от време при прилагана на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Това несъмнено било ограничило основните му права на свободно придвижване и личният му живот бил подложен на необичайни и нетипични рестрикции. Установявало се, че това било създало притеснения на Г. и с оглед организацията при изпълнение на административните му задължения, касаещи регистрацията му в бюрото по труда, както и тези по изпълнение на наемните му задължения спрямо общината. Нямало данни обаче да били настъпили трайни негативни последици от неизпълнение на посочените ангажименти-нямало данни за налагане на някакви административни санкции, от една страна, а от друга-понастоящем се установявало, че Г. упражнявал трудовата си дейност като охранител без ограничения, а договорът му за наем нямало данни да бил преустановен като последица. По възражението, касаещо медийното отразяване на случая, следвало да се приложи практиката на съдилищата, според която отговорността на Прокуратурата на Република България не можела да бъде изолирана при широк медиен отзвук. Разгласяването в средствата за масова информация и интернет на наказателното преследване не следвало да бъде изключено от групата основания, обуславящи отговорността на прокуратурата. Ако се установяло наличие на вреди на доброто име и авторитет на Г., то в случая се касаело до пряка последица от действията на Прокуратурата на Република България. В конкретния случай можело да се приеме, че отразяването на процеса, воден срещу А. Ж. Г. било способствало за неговия дискомфорт в обществото и му било причинил неудобство и негативни емоции, които обаче не се характеризирали с висока степен на интензивност. Въззивният съд не споделял тезата на Прокуратурата на Република България, че отговорността й следвало да бъде ограничена, тъй като мярката за неотклонение не била отменена от съда, и поради това именно последният следвало да носи отговорност. От значение в случая било обстоятелството, че обвинението е било поддържано непрекъснато от ответника по иска (включително и за инициирането на инстанционен контрол), в това число и относно претенциите за прилагане на мерките за процесуална принуди и за неотклонение. В този смисъл Прокуратурата на Република България следвало да носи отговорност на общо основание за произтеклите вреди. При съобразяване на посочените доводи, въззивният съд приемал, че определената от първоинстанционният съд като обезщетение сума следвало да бъде завишена на 10 000.00 лева. За този си извод съставът на Софийския апелативен съд отчитал продължителността на наказателното преследване, дългият период от време (повече от половин година), в което ищецът бил лишен от възможност да се придвижва свободно и да упражнява правата си без ограничение, отражението, което задържането му под стража било дало в отношенията му с близките, трудностите и напрежението при общуването с тях, негативните последици като притеснение, опасения от осъждане, ограничаване на социалните контакти и други. Въззивният съд съобразявал, че по делото нямало данни А. Ж. Г. да имал предходни осъждания, които можели да снижат степента на психо-травматично възприемане на негативните събития. В същото време въззивният съдебен състав отчитал установените по делото факти, че Г. понастоящем работел и то при запазване на вида дейност от преди производството (охранител), нямало данни да бил променил драстично ежедневието си, нито отношенията му с обкръжението да са били повлияни до степен на тежка социална изолация и неприемане. Не се установявало още какво точно било т. нар. „добро име в обществото“ за Г., нито в какъв конкретно аспект мнението за него в социален план било променено към отрицателно. Нямало данни семейството му да се било отдръпнало от него поради наказателното производство. Затова съставът на Софийския апелативен съд приемал, че обезщетение в размер на общо 10 000.00 лева е напълно годно да обезщети търпените от А. Ж. Г. негативни вреди в ограничения им и очертан по-горе обем. Размерът на обезщетението бил съобразен с принципа на справедливост в чл. 52 от ЗЗД и практиката на съдилищата. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 162/22.10.2019 година, постановено по гр. д. № 609/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 176/13.10.2016 година, постановено по гр. д. № 964/2016 година, решение № 108/13.08.2018 година, постановено по гр. д. № 3053/2017 година и решение № 205/06.11.2019 година, постановено по гр. д. № 863/2019 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Ж. Г. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това задължен ли е въззивният съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ и по специално следва ли да изведе в съвкупност или само поотделно въз основа на кои фактори се определя по-високия, респективно по-ниския интензитет на увреждането. Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои от претендираните от Е. Х. М. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на М.. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от М. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. Ж. Г. правен въпрос по своето съдържание се припокрива с първия от въпросите поставен в изложението на Прокуратурата на Република България, поради което казаното по този въпрос важи и за този поставен от Г.. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 133/03.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2667/2021 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 2936/11.02.2022 година и от А. Ж. Г. касационна жалба с вх. № 6659/25.03.2022 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение