Определение № 1043 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2038/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение № 265 от 24.04.2023 г. по т.д. 167/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 1141 от 14.10.2022 г. по т.д. № 146/22 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от Национална агенция за приходите против “Пап тех” ЕООД - в несъстоятелност, кумулативното обективно съединени искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за признаване за установено по отношение на „Пап тех“ ЕООД – в несъстоятелност, че предявените и приети в производството по несъстоятелност на "Пап тех“ ЕООД - в несъстоятелност, публични вземания в общ размер на 146 359,50 лв., от които главници в размер на 105 323,59 лв. и лихва до 15.09.2021 г. в размер на 41 035,91 лв., както и лихвите до окончателното погасяване на главниците от 105 323,59 лв., са с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ, с оглед наложени запори по издадените от публичен изпълнител при ТД на НАП постановления за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190022-022- 0001224/17.01.2019 г., вписан в ЦРОЗ под № 2019050202446, с изх. № С190022-022-0010642/21.02.2019 г., вписан в ЦРОЗ под № 2020081202088, с изх. № С190022-022-0059750 /16.07.2019 г., вписан в ЦРОЗ под № 2020081202128, с изх. № С200022-022-0028313/20.05.2020 г., вписан в ЦРОЗ под № 2020091001594, и с изх. № С200022-023-0002097/02.07.2020 г., вписан в ЦРОЗ под № 2020091001634. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ е императивна и не може да бъде тълкувана стеснително. Сочи, че волята на законодателя е ясна и създава привилегия за кредитор, чиито вземания са обезпечени със запори, вписани по реда на ЗОЗ, да удовлетвори предпочтително вземанията си при разпределение на суми, получени от реализация на имущество, върху което са наложени обезпечителните мерки. Поддържа, че нормата е специална и изключва приложението на чл. 136 ЗЗД, като въвеждането на привилегията според него цели засилена защита на държавния интерес и гарантиране удовлетворяването на публичните вземания. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат изцяло уважени. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следния въпрос, който сочи като значим за предмета на делото: Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози, допустимо ли е стеснително тълкуване на императивна правна норма, даваща привилегия на удовлетворяване? Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, с което обосновава искането си решението да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация, „Пап тех“ ЕООД – в несъстоятелност, в предоставения срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Синдикът на „Пап тех“ ЕООД – в несъстоятелност, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че спорът е правен. Позовал се е на съществуващо в доктрината становище за корективно тълкуване на нормата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, което отрича привилегирования характер на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, по съображения, основани на тълкуването на чл. 12, ал. 2 ЗОЗ. Посочил е, че последица от вписването на запора е противопоставимостта на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество, а не привилегированото удовлетворяване на кредитора с вписан обезпечителен запор от стойността на запорираните вещи, доколкото в тази хипотеза, при принудително изпълнение, заложният кредитор има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. Подчертал е, че така възприетото тълкуване изхожда от целта на вписването на обезпечителните мерки по реда на ЗОЗ, което не е насочено към възникване на право на предпочтително удовлетворяване, а към разрешаване на конкуренцията между различните способи на принудително реализиране на заложното право, тъй като насочването на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК осуетява пристъпването към изпълнение от страна на заложния кредитор, ако то не е вписано от заложния кредитор преди това (арг. от чл. 32а от ЗОЗ). Изтъкнал е, че съобразно утвърдилата се съдебната практика, възприемана и от съставите на Върховен касационен съд, се налага извод, че след като от вписания по реда на ЗОЗ запор не произтича привилегия за удовлетворяване вземането на кредитора, в чиято полза е вписан, от него не възниква такова право на кредитора и в производството по несъстоятелност. Посочил е, че възприетият извод се подкрепя и от уредбата на обезпечителния запор в ГПК, от който произтича само качеството на обезпечения кредитор на присъединен взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението, както и задължение на съдебния изпълнител да запази припадащата му се от изпълнението сума и да му я предаде, след като представи изпълнителен лист (чл. 459 ГПК). Счел е, че последното кореспондира и с разпоредбите на чл. 217, ал. 1 и ал. 3 ДОПК и чл. 194, ал. 5 ДОПК, които също не регламентират привилегия на вземанията, обезпечени със запор, наложен от публичния изпълнител, както и от нормата на чл. 724 от ТЗ, която третира като привилегировани само заложният и ипотекарният кредитор, но не и кредиторът, в чиято полза е наложен обезпечителен запор. Допълнил е, с оглед наведените във въззивната жалба твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение, че вписването на процесните обезпечителни мерки, наложени по реда на ДОПК, е недопустимо. Изтъкнал е, че основание за вписването им е нормата на чл. 26, ал. 3, т. 11 от ДОПК (ДВ, бр. 108 от 2007 г., в сила от 19.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2008 г.), която предвижда, че в ЦРОЗ се вписва запорът, наложен по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, като с новелата на цитираната норма от ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г., е отпаднала възможността за вписване на наложените по реда на ДОПК обезпечителни запори. Посочил е, че в случая вписването на запорите е извършено след датата на влизане в сила на изменението на ДОПК, към която дата ЗОЗ не предвижда такава възможност, което обуславя и недопустимост на извършеното вписване. Изложил е допълнителен аргумент, че съгласно чл. 638, ал. 4 от ТЗ, наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността, както и е установена изрична забрана за налагане на обезпечителни мерки по реда на Гражданския процесуален кодекс или Данъчно-осигурителния процесуален кодекс върху имуществото на длъжника след откриване на производство по несъстоятелност. Посочил е, че практиката застъпва становището, че вписването на запор има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор (чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ), но той не променя качеството си на хирографарен такъв, а целта на вписването на обезпечителните мерки по реда на ЗОЗ не е да създаде право на предпочтително удовлетворяване, а на предимство при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество. Обобщил е, че взискателят, вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността (чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ). По тези съображения е намерил обжалваното първоинстанционно решение за неправилно и го е отменил, като вместо това е отхвърлил предявените от Националната агенция за приходите искове като неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило изхода на спора по предявените от касатора установителни искове с правна квалификация чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. Независимо от обуславящия характер на въпроса, касационно обжалване по същия не следва да бъде допуснато поради отсъствие на единственото поддържано от касатора допълнително основание за достъп до касационен контрол - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието не е надлежно заявено, доколкото според указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, то се формира от две кумулативни предпоставки - значение на разрешения с обжалваното въззивно решение правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че поставеният въпрос е от значение „за точното прилагане на закона“, излагайки доводи за неправилното му разрешаване от въззивния съд. Дори условно да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е въведено надлежно, извън доводите за неправилност на решаващите правни изводи на въззивния съд, в изложението липсват аргументи, относими към допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК със съдържанието, изяснено от ОСГТК на ВКС в т. 4 от цитираното тълкувателно решение. Касаторът не се позовава на нито една от разгледаните в т. 4 на тълкувателното решение хипотези, с които се свързва проявлението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - съществуваща по въпросите неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуваща съдебна практика, непълна, неточна или противоречива правна уредба на приложими към спорното правоотношение законови разпоредби, пораждаща необходимост от създаване на съдебна практика. По въпроса и е налице служебно известна на настоящия състав на съда практиката на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50112 от 15.03.2024 г. по т.д. 1602/2022г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която е даден отговор, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ следва да се тълкува корективно, като вземания, за които е наложена обезпечителна мярка „запор“, който е вписан в ЦРОЗ, не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване върху предмета на запора. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с цитираната практика на ВКС, последната не се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на разноски и такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение