Определение № 3306 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4094/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6899/28.07.2023 г. на К. А. Г., подадена чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 232/23.06.2023 г. по в. гр.д. № 266/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Представлява ли неоснователно действие и подлежи ли на премахване в производството по чл. 109 ЗС строеж, находящ се в съсобствен към момента на предявяване на иска поземлен имот, ако същият е извършен по време, когато имотът е бил еднолична собственост на нейния наследодател, т.е. преди ищецът да е придобил право на собственост; 2. Когато в производството по чл. 109 ЗС съдът преценява законността на един строеж, следва ли да има съответствие между търсената защита и вида на нарушението, допустим ли е като способ за защита искът по чл. 109 ЗС срещу неоснователни действия, с които се засягат или застрашават други имуществени права; 3. При необоснованост на фактическите изводи поради необсъждане на гласни доказателства от първоинстанционния съд, въззивният съд длъжен ли е да събере доказателства служебно или по искане на страна, която сочи допуснато съществено процесуално нарушение на първоинстанционното решение; Ответникът по касация Р. Н. И., [населено място], не изразява становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 165/20.02.2023 г. по гр. д. № 1612/2022 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което е уважен предявеният от Р. Н. И. срещу К. А. Г. иск с правно основание чл. 109 ЗС и ответницата е осъдена да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на ищцата да упражнява правото й на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, находящ се на адрес: [населено място], [улица], с площ 1812 кв.м., като премахне незаконната сграда с идентификатор ****. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че Р. И., К. Г., И. И. и В. А. са съсобственици на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1407 кв.м., находящ се в [населено място], като с придобивния нотариален акт за дарение от 28.03.2018 г. е разпределено ползването на имота, съобразно притежаваните идеални части на съсобствениците. От назначената по делото техническа експертиза и от неоспорен нотариален акт за доброволна делба от 23.07.2021 г. се установява, че ищцата е собственик на съседен недвижим имот с идентификатор ***, с площ 1812 кв.м., в който попада по-голямата част от процесната сграда. В заключението на вещото лице е посочено, че за урегулирането на имота на ответницата се придават 170 кв.м. от имота на ищцата, но регулацията не е приложена и не са открити документи за уредени регулационни отношения между собствениците на процесните имоти. Не са събрани данни К. Г. да е заплатила на Р. Н. стойност на придаваемата част от нейния имот. За неоснователно е преценено възражението на К. Г., че ищцата не се легитимира като собственик на имот с идентификатор ***, доколкото по делото не са представени доказателства, че Р., респективно другият съделител И. И., не са били собственици на недвижимия имот, предмет на нотариалния акт за доброволна делба от 23.07.2021 г. По делото не са събрани и доказателства, че К. има вещни права върху собствения на Р. парцел с идентификатор ***, с площ от 1812 кв.м. В представена по делото скица от 06.04.2022 г. процесната сграда е отразена в имота на Р. И. с площ от 37 кв.м. От писмо от 30.07.2021 г. на община Пазарджик до страните по делото се установява, че процесната сграда попада в по-голямата си част в УПИ *, собственост на ищцата. Сградата е изпълнена без строителни книжа, в чужд имот и без учредено право на строеж, поради което е квалифицирана като „незаконен строеж“. Съставен е констативен акт, с който е започнато административно производство по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ за нейното премахване. Със Заповед от 18.08.2021 г. на кмета на община Пазарджик е разпоредено процесната постройка да бъде премахната, тъй като не представлява „търпим строеж“ по смисъла на ЗУТ. От приетата по делото експертиза въззивният съд е констатирал още, че процесната сграда е разположена така, че имотната граница между ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***, преминава през нея, като площ от 25,79 кв.м. попада в имота на ищцата. Новопостроената сграда от ответника не е нанесена в действащия регулационен план на [населено място], а за първи път през 2020 г. е заснета и отразена в кадастралната карта с идентификатор ****, с функционално предназначение – селскостопанска сграда, брой етажи 1, със застроена площ 37 кв.м. Установено е, че процесната постройка е долепена до стара полумасивна жилищна сграда, собственост на ответницата, построена в имот *, и я укрепва със стоманобетонна носеща конструкция. В съдебно заседание вещото лице е отбелязало, че двата покрива на старата сграда /в имот */ и на процесната сграда са свързани, като на процесната сграда е построен отделно, но при долепването ѝ двата покрива са съединени и керемидите са функционално свързани. Направено е уточнение, че при премахване на новата сграда няма необходимост от събаряне на покрива на старата сграда, тъй като всяка сграда си има отделна покривна конструкция, а впоследствие керемидите са съединени. Технически е възможно старата сграда да бъде укрепена преди да се събори новата сграда, като укрепването следва да се осъществи от вътрешната страна на ограждащите зидове на старата сграда, за да не се получат увреждания при премахването на новата. При тези фактически данни съдът е приел, че са налице неоснователни действия на К. Г., които създават пречки на Р. И. да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, тъй като процесната постройка, представляваща и „незаконен строеж“, навлиза в имота на ищцата с 25,79 кв.м. Премахването ѝ няма да доведе до повреди по старата сграда, тъй като тя може да бъде укрепена преди да се събори процесната. За неотносими са приети възраженията, че в процесната постройка живее майката на К., която е със 70 % увреждане съгласно решение на ТЕЛК, както и че съществуващата ограда не е материализирана върху имотната граница, а попада в имота на ищцата. Посочено е, че макар по КККР на [населено място] постройката да е отразена като собственост на ищцата, сградата е построена и се ползва от ответницата. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият, формулиран от касатора въпрос, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно разглеждане, тъй като е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Въпросът е свързан с твърдение, че към момента на построяване на процесната сградата, ищцата не е била собственик имота с идентификатор ***. Неотносим за решаващите изводи на въззивния съд е моментът на построяване на процесната постройка. В мотивите си той е приел, че тя попада извън обхвата на „търпим строеж по смисъла на ЗУТ, като представлява „незаконен строеж“, навлиза в имота на ищцата, с което я възпрепятства да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Както е в посочено в цитираната от касатора практика /решение № 60107 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 4143/2020 г., ВКС, I г.о./ - преценката дали сградата подлежи на премахване се извършва единствено с оглед допустимостта собственикът да търпи тази сграда като ограничение на правото му на собственост, повече от допустимото. Вторият въпрос от изложението към касационната жалба също не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото той не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора практика. В нея се приема, че в производство по чл. 109 ЗС и наведено твърдение за наличие на незаконен строеж, който възпрепятства пълноценното упражняване на правото на собственост на ищеца, съдът извършва преценка дали действително се касае за незаконен строеж и ако това е така, то дали този строеж създава на ищеца пречки при упражняване на правото му собственост по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/, като преценката е винаги конкретна. В случая въззивният съд е приел, че процесната постройка представлява незаконен строеж, а с оглед навлизането в имота на ищцата с 25,79 кв.м., то са налице неоснователни действия, с които се създават пречки на ищцата да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. При извършване на преценка за това дали събарянето на сградата няма да окаже влияние на конструкцията на по-старата сграда, съдът е направил извод въз основа на обясненията на вещото лице, че премахване на сградата няма да доведе до повреди по старата сграда. Прието е, че може да бъде укрепена от вътрешната страна преди нейното събаряне. Освен това е посочено, че това премахване няма засегне покрива на старата сграда, макар керемидите да са свързани, тъй като покривните конструкции са направени отделно. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния въпрос касаещ служебното допускане на доказателства от въззивния съд. Съгласно т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая по делото е изслушана СТЕ и са представени множество писмени доказателства, поради което визираните в посоченото тълкувателно решение предпоставки, при които въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, не са били налице. В случая въззивният съд не е допуснал повторна техническа експертиза с оглед това, че приетата пред първоинстанционния съд СТЕ не е оспорена от страните, а поставените от К. Г. въпроси във въззивната жалба към вещото лице имат отговор в приетото заключение. Следва да се посочи, че за съда не съществува задължение за служебно събиране гласни доказателствени средства, с оглед установяване на твърдените от страната факти. Съгласно т.3 от ТР № 1/2013, ОСГТК, ВКС, въззивният съдвъззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Посочената в тълкувателното решение хипотеза не е налице в случая, поради което и не може да се приеме, че е налице дадено от въззивния съд разрешение на процесуалноправния въпрос в противоречие с практиката на ВКС. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.