Определение № 60103 от 19.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1827/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. И. Р. като пълномощник на Н. Й. А., срещу въззивно определение № 86 от 22.01.2021 г. по ч.гр.д. № 1449/2020 г. на Окръжен съд-Благоевград. С него е потвърдено определение № 1385 от 28.07.2020 г. по гр.д. № 122/2019 г. на Районен съд-Сандански, с което е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното въззивно определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск по чл. 440 ГПК поради липса на правен интерес е неправилен и противоречи на разясненията, дадени в т.4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед това иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При насочване на изпълнението върху чужда вещ от ипотекарен кредитор искът по чл. 440 ГПК дава ли защита на трети лица, чието право е засегнато от изпълнението или третото лице трябва да предяви иск за това право. 2. Следва ли да се приеме, че е налице правен интерес от страна на третото лице да препятства изпълнението на парично притезание на взискателя в изпълнителния процес „да придобие имот, който ищецът като трето лице твърди, че е несъвместимо с притежаваното от него право върху този имот”. Поддържа също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,у за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищцата Н. А. не е трето лице за изпълнителния процес лице, поради което не е активно легитимирана да предявява иск по чл. 440 ГПК. Изводът е обоснован с това, че през 2013 г. ищцата е придобила правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на спора, чрез договор за покупко-продажба, сключен с длъжника по изпълнението „Давидов и Боев пропърти” ЕООД като продавач, след като същият през 2011 г. е учредил върху тях в полза на „Банка Пиреос България” АД договорна ипотека за обезпечаване коя да е част от вземанията на банката до размер 162 407 евро, произтичащи от отпуснат инвестиционен кредит. Като се е позовал на разясненията, дадени в т.2 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е посочил, че на основание чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият срещу длъжника изпълнителен лист има сила и срещу лицето, ипотекирало имота си за обезпечаване на задължението му, както и срещу неговия частен правоприемник за ипотекирания имот, поради което тези лица имат правното положение на длъжници, когато взискателят е насочил изпълнението си върху имота. Споделил е изложените от първоинстанционния съд съображения, че когато ищецът по иска по чл. 440 ГПК извежда своето право на собственост върху имота, върху който ипотекарен кредитор е насочил изпълнението, от разпоредителна сделка, сключена с длъжника след вписване на ипотеката, не е налице правен интерес от търсената с този иск защита, тъй като правото на кредитора да насочи изпълнението върху този имот не следва от правото на собственост на длъжника, а от учредената ипотека, която му дава право да удовлетвори обезпеченото вземане от цената на ипотекирания имот, независимо от придобиването му от последващ приобретател, и следователно уважаването на този иск не може да осуети провеждането на принудителното изпълнение. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не обосновават основание за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Те са предпоставени от тезата на жалбоподателката, че тя е трето лице в изпълнителния процес, която в съответствие с трайно установената практита на ВКС не е възприета от въззивния съд. Жалбоподателката е частен правоприемник на длъжника по изпълнението. Придобила е процесните имоти по силата на договор за покупко-продажба, сключен след вписване на ипотека върху тях. В тази хипотеза приобретателят не е трето лице и няма правен интерес от предявяване на иска по чл. 440 ГПК, защото съгласно чл. 173, ал.1 ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той, т.е. прехвърлянето на собствеността след учредяването на ипотеката не лишава ипотекарния кредитор от правото да насочи принудително изпълнение върху ипотекирания имот. В този смисъл определение № 189 от 28.09.2017 г. по ч.гр.д. № 3126/2017 г. на І г.о., определение № 348 от 12.05.2014 г. по ч.гр.д. № 1594/2014 г. на ІV г.о. и др. Предвид изложеното не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставените въпроси са намерили безпротиворечиво разрешение в практиката на ВКС в смисъла, изложен по- горе, и произнасянето по тях по настоящото дело не бил допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът