Определение № 5608 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 445/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. А. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 359 от 24.10.2024 г. по в. гр. д. № 459/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта по иска с правна квалификация чл. 109 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 612 от 14.05.2024 г. по гр. д. № 3177/2022 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „Напоителни системи“ ЕАД искове за осъждане на ответника да премахне притежаваните от него сграда с идентификатор **** с площ 45 кв. м и сграда с идентификатор **** с площ 4 кв. м, разположени в поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Септември, местност „К.“, с площ на имота от 4697 кв. м, с трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - изоставена орна земя от пета категория. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът в първоинстанционното производство В. А. С. се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор ***, без сградите в него, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 62/21.11.2019 г. В имота са изградени две сгради - сграда с идентификатор **** със застроена площ от 45 кв. м, на един етаж, представляваща друг вид сграда за обитаване, както и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 4 кв. м, на един етаж, с предназначение - сграда за битови услуги. Собственик на процесните сгради е ответното дружество съгласно нотариален акт за собственост върху имот придобит по давностно владение № 122/23.08.2019 г. На 19.08.2019 г. ответникът е сключил договор с „АР Спасови“ ЕООД, по силата на който е отдал под наем за временно и възмездно ползване /за срок от 10 години/ водостопанско съоръжение в качеството му на рибностопански обект, стопанисвано от „Напоителни системи“ ЕАД, клон Тополница – Пазарджик, представляващ Язовир „Виноградец“ с площ от 113,258 дка, изграден в поземлен имот с идентификатор ***, /съседен и с обща граница с поземления имот, собственост на ищеца/, с начин на трайно ползване-язовир, в землището на [населено място], за извършване на рибностопанска дейност. От заключението на приетата съдебно-техническа експертиза и представените писмени доказателства е установено, че сградата с идентификатор **** представлява съоръжение „кантон към язовир Виноградец“, а по-малката сграда с идентификатор **** е външна тоалетна, която обслужва кантона. В констативно - съобразителната част на заключението експертът, позовавайки се на §16 ал.1 ПР на ЗУТ, е посочил, че търпими строежи са такива, които са построени до 07.04.1984 г., били са допустими по действащите ПУП и по правилата или нормативи, действащи към времето на построяването им или по действащия в момента ЗУТ, както е съобразил и §127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ предвиждащ, че търпими строежи са такива, които са построени до 31.03.2001 г., били са допустими по правилата и нормативите, действащи към времето на построяването им или по ЗУТ. В настоящия случай процесните сгради са построени преди 1987 г. /заведени като актив през 1965 г./, с което първото условие на §16 е изпълнено. Предвид обаче на другата констатация, че за територията, в които са построени процесните сгради - земеделска земя в землището на [населено място], не са изработвани и одобрявани ПУП, следва, че сградите не биха могли да бъдат допустими по такива планове. Преди 1965 г., когато са построени сградите, са действали ЗПИНМ, ППЗПИНМ и строителни правила и норми, като разпоредбите на § 103, ал. 1 СПН за изграждане на населени места, допускат извън строителните граници, но не по-близо от 500 м за селата /в случая разстоянието е 15 536 м/, изграждането на постройки по охрана на язовири. Вещото лице е отчело и разпоредбите на чл. 12, ал. 3 ЗУТ и чл. 45 от Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /ПНУОВТУЗ/, допускащи строителство извън населените места, като е заключило, че в случая обектите са свързани с предназначението на земята - земеделска територия, върху която е изграден язовир, както и че постройките са в непосредствена близост до язовира или на брега на язовира, който обслужват. Съобразно посочените разпоредби вещото лице е приело, че процесните сгради, изцяло разположени в поземления имот с идентификатор ***, са изградени да обслужват язовира, като вероятно са изградени, когато е започнало строителството му, но точни данни за това и строителни книжа няма. Предвид на тези констатации експертът еднозначно е заключил, че процесните сгради не са търпими по смисъла на §16, ал. 1 ПР на ЗУТ, които изискват наличие на ПУП, но са търпими по смисъла на чл. 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че обслужващата функция на двете сгради, собственост на ответника, по отношение на язовира е факт с правно значение, който успешно се противопоставя на правото на собственост на ищеца, който е придобил поземления имот без тези постройки, които са търпими строежи по смисъла на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД ЗУТ. В качеството им на търпими строежи, дори да са построени без строителни книжа, същите имат по закон статут, който им позволява да могат да са налични, да съществуват и да са без законова забрана да се ползват, както и да се използват по предназначението им от собственика, без това да представлява неоснователно действие по смисъла по чл. 109 ЗС, което да бъде санкционирано от закона с премахването на обекта поради неоснователното му пречене на собственика на поземления имот, в който са изградени и заварени от него, да упражнява правото си на собственост. В случая, предвид установения по делото статут на постройките като търпими строежи, същите не могат да се квалифицират и да попадат в категорията на неоснователни действия, извършвани от ответника, чрез които неоснователно на ищеца да се ограничава правото му на собственост. Касае се за законно предвидени тежести върху имота на ищеца, с които той се е съгласил още от момента на придобиване на правото на собственост върху този имот, и че същите по своя характер, естество и предназначение не могат да имат характеристиките на неоснователно пречене на ищеца да упражнява правото си на собственост. Правото на собственост на ищеца върху поземления имот, в който двете сгради са построени, се разпростира върху незастроена част на закупения имот, след като застроената част е търпим строеж и следователно тя може да съществува в този си вид самостоятелно и необезпокоявано от собственика на поземления имот, като последният не може да се позовава на извършваното чрез тези сгради неоснователно действие върху правото му на собственост, защото това му право не се разпростира успешно и по отношение на тези сгради. В заключение съдът е приел, че исковата претенция за премахването на сградите като незаконен, но в същност търпим строеж, собственост на ответника, и намиращи се в имота на ищеца, е неоснователна. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: За правното значение в производството по иск по чл. 109 ЗС на обстоятелството дали един строеж е със статут на търпимост. Ответникът по жалбата „Напоителни системи“ ЕАД,гр. София е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на поставения въпрос следва да се посочи, че в практиката на ВКС (решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 1081/2011 г., I г. о., решение № 401 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 2770/2008 г., II г. о. и решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г., І г. о.) е застъпено становището, че в производството по иск с правно основание чл. 109 ЗС удостоверението за търпимост не е безусловно основание за запазване на търпимия строеж, съответно за отхвърляне на негаторния иск. Същото установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище на обществения интерес, но когато такъв строеж засяга правата на трети лица, същите могат да претендират неговото премахване по реда на чл. 109 ЗС. Посочените в закона критерии, при които един строеж се счита търпим и не подлежи на премахване, са изцяло на плоскостта на съответствието на строежа с изискванията на строителните правила и норми към момента на изграждането му или с разпоредбите на ЗУТ, но същите са неотносими към вещноправните последици от незаконното строителство. В случая, въззивният съд не е приел, че обстоятелството, че процесните сгради са търпим строеж по смисъла на чл. 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ, е безусловно основание за запазването им, съответно за отхвърляне на негаторния иск. Освен по съображения за търпимост на строежа, въззивният съд е направил и друг извод, на който е отдал решаващо значение, за да приеме, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен – обслужващата функция на двете сгради по отношение на язовира, с който притежаваният от ищеца поземлен имот граничи, и че правото му на собственост се разпростира само върху незастроената негова част, което изключва втората предпоставка за уважаване на иска – неоснователно поведение от страна на ответника върху собствения на ищеца недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че още към момента на придобиване на собствеността на поземления имот от ищеца е била налице яснота относно обема на вещното право, което той придобива, доколкото към този момент ответното дружество вече се е било снабдило с констативен нотариален акт за сградите. С оглед на казаното поставеният въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение, респ. не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,