Определение № 3917 от 16.07.2026 г. на ВКС по д. № 2110/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. С. / поставена под ограничено запрещение, действаща със съгласието на попечителя си С. С./, чрез особения представител адв. О. Н., срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №733/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касаторката срещу Н. М. по чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата от 300 000 лв., като обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди в размер на неполучената пазарна цена на описания апартамент в [населено място] със застроена площ от 108,66 кв.м., продаден от ответника като пълномощник на Г. Г. с нот. акт №*/25.04.1997 г., н.д. №*/97 г. за сумата 1 051 788 неденоминирани лв., колкото е и данъчната оценка на имота, която сума пълномощникът на продавача е заявил, че е получил в брой.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на съдебния акт, в който са допуснати нарушения на правилата на формалната логика – въззивният съд не е дал отговор на въпроса по какъв начин неполучаването на продажната цена на имота не води до намаляване на имуществото на ищцата и не е изложил мотиви в тази насока. Освен това е подменил предмета на делото, разглеждайки спора като такъв за формалната легитимация и противопоставимост на собствеността, вместо като деликтен спор за обезщетяване на причинените имуществени вреди.

Касаторът намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните два правни въпроса:

1. Допустимо ли е съдът да приеме, че липсват доказателства за настъпили имуществени вреди, когато предмет на иска е неполучаването на продажната цена по извършена разпоредителна сделка и по делото е установено, че тази цена не е изплатена на ищцата / действителният носител на икономическия интерес/ само поради липсата на формална вещна легитимация на последната върху продадения имот? Касаторът намира, че този въпрос е разрешен в противоречие с р. по гр.д. №4250/21 г. на трето г.о. на ВКС.

2. Противопоставима ли е персоналната симулация в отношенията между действителния собственик и формалния титуляр на правото на собственост на третото лице – пълномощник, когато от събраните доказателства може да се направи извод, че последният е знаел или е могъл да знае за действителните отношения на страните? Касаторът намира, че по въпроса въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №4288/16 г. на четвърто г.о. на ВКС.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че не са налице елементите на деликтния състав на чл.45 ЗЗД – противоправно действие или бездействие, настъпили вреди и пряка причинна връзка между тях. Вината по чл.45, ал.2 ЗЗД се предполага до доказване на противното.

В случая според въззивния съд ищцата Ив.С. твърди, че описания недв. имот в София формално е придобит от Г. Г. с нот. акт от 10.04.95 г., но ищцата е негов действителен собственик. Р. като свидетел Г. Г. е заявила, че ищцата е действителен собственик на имота, а тя го придобила вместо нея, като уговорката им била да е негов формален собственик за година – две. Ответникът Н. М. действал като пълномощник на Г. Г. при продажбата на имота на трето лице с нот. акт от 25.04.97 г. Не е необходимо той да знае кой е действителният собственик на имота, тъй като спрямо третите лица такъв е косвеният представител. Не е установено деликтно поведение на пълномощника – отв. Н. М., който при разпоредителната сделка е действал в рамките на договора за мандат, сключен с Г. Г.. Нейно е задължението да предаде всичко получено по сделката на косвено представляваната. Пълномощникът не е страна в правоотношението с доверителката Ив. С., поради което и участието му в отчуждителната сделка, като пълномощник на косвения представител Г. Г. не е противоправно и увреждащо спрямо ищцата.

Въззивният съд при тези изводи за неоснователност на иска не е споделил изрично изложените от първата инстанция за пълнота на мотивите съображения за основателност на направеното от ответника възражение за давност – увреждащата за ищцата сделка е от 25.04.97 г., а искът е заведен повече от 25 години след това – на 18.08.22 г. или много след изтичане на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД.

При данните по делото не са налице сочените основания за допускане на обжалването: в мотивите на въззивния съд, макар и съдържащи съпоставка на деликта по чл.45 ЗЗД с косвеното представителство по чл.292, ал.2 ЗЗД, на което според АС сочат твърденията в исковата молба и подкрепящите ги показания на св. Г., е формиран ясен извод за неоснователност на иска по чл.45 ЗЗД поради неустановено деликтно поведение на ответника. Така не е налице подмяна в предмета на спора. Не противоречи на форманата логика и изводът на АС, че ищцата не е продавач по процесната продажба / такава е Г. Г., която е упълномощила ответника/, затова не може да търпи вреди от неполучаване на цената по договора.

Поставените два въпроса са от съществото на спора и са относими към преценката на доказателствата за посочените факти, каквато ВКС /като съд по правото/ не извършва в производството по чл.288 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В производството по допускане на касационното обжалване ВКС се произнася за наличието на основания за допускане на обжалването, но не и за касационните основания по чл.281,т.3 ГПК, на които всъщност се позовава с въпросите си касаторът. Затова тези въпроси не обосновават общото основание за допускане на обжалването, според посоченото в ТР №1/19.02.10 г.

Неотносими към решаващите изводи на въззивния съд са и посочените като практика към въпросите решения на ВКС. Р по гр.д. №4250/21 г. на трето г.о. е по въпросите за задълженията на съдебния изпълнител да направи проверка за собствеността на имота, върху който е насочено принудителното изпълнение. Р по гр.д.№4288/16 г. на четвърто г.о. на ВКС разяснява разликата между персоналната симулация по чл.26,ал.2, вр. с чл.17, ал.1 ЗЗД и косвеното представителство по чл.292, ал.2 ЗЗД и набляга върху необходимата за валидно скрито упълномощаване писмена форма по чл.292, ал.3 ЗЗД, за липсата на която по повод приетото в мотивите на въззивния съд по настоящото дело е възразил в отговора на жалбата и ответникът по нея.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.