Определение № 50443 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1927/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 31/11.02.2022 г. по в. гр. д. № 446/2021 г. Смолянският окръжен съд е потвърдил решение № 53/08.10.2021 г. по гр. д. № 48/2021 г. на Районния съд - З., с което е признато за установено по отношение на Министерството на земеделието и храните, че С. В. У. и Е. А. У. са собственици в условията на съпружеска имуществена общност на имот с площ 444 кв. м., находящ се в м. „С.“, [община], представляващ част от ПИ с идентификатор ............с обща площ 623 701 кв. м. по КК и КР на [населено място], при съседи: на югоизток и северозапад - сухи дерета, на юг - път Мадан-З., и на север - гора, въз основа на покупко-продажба от 01.07.1968 г. и давностно владение от 1968 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска с искане за отмяна на обжалвания акт като постановен при основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и жалбата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

По делото е установено, че с частен писмен договор от 01.07.1968 г. ищецът С. В. У. /С. И. У. според декларация за идентичност на имената/ е закупил по време на брака си с ищцата Е. А. У. една нива в местността „С.“, разделена от шосето на две части, при граници: на изток и запад - дере, на север - келешова чука и на юг - река. Продавачът С. И. К. се е легитимирал също с частен писмен договор от 18.02.1941 г., в който имотът е описан като нива от около един и половина декара, находяща се в землището на [населено място], при граници: от две страни- дере, келешова чука и път.

Предмет на предявения положителен установителен иск за собственост по настоящото дело е частта от нивата, находяща се над пътя.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на вещото лице по техническата експертиза спорният имот е ограден с материализирани граници - каменен зид, дървени и метални колове, има посадени овошки, в каквато насока са и показанията на разпитаните по делото свидетели, и имотът не представлява гора, от което е заключил, че същият не попада в обхвата на Закона за горите /отм./. Имотът е част от картата на възстановената собственост, но това според съда не е основание да се приеме, че подлежи на възстановяване по реда на ЗВСВГЗГФ, още повече, че е в непосредствена близост до града и никога не е бил гора, към момента на покупката е представлявал ливада, а и видно от представените по делото скици съседните му имоти не са част от държавния горски фонд, а са на физически лица. Не е установено имотът да е включван в ТКЗС или в държавния горски фонд, нито да е отчуждаван, което да обуслови промяна на произхода му в държавен и начина на трайно ползване. Записването му в кадастралната карта и кадастралните регистри като горска територия /част от ПИ с идентификатор .............../ и актуването му с акт № ............./11.12.2019 г. за частна държавна собственост с трайно предназначение на територията: горска, и начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, може да се предполага, че е извършено поради непосочен собственик. Съдът е посочил, че без да има правопораждащо действие, актът за държавна собственост единствено констатира собствеността на държавата, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, докато в случая посочените в акта разпоредби на чл. 68, ал. 1, чл. 70, ал. 1 ЗДС и чл. 103 ППЗДС касаят административната процедура по неговото издаване, а разпоредбата на чл. 104, ал. 1 и 2 /без посочване на конкретна точка/ е общото основание за съставяне на акт за държавна собственост, поради което актът в случая не е доказателство, че имотът е държавна гора.

С оглед на така установените по делото данни въззивният съд е заключил, че не съществуват ограничения за придобиването на собствеността върху спорния имот по давност и направеният от първоинстанционния съд правен извод в този смисъл е законосъобразен. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения иск, като е посочил, че незаявяването на спорния имот за възстановяване по специалния ред, установен в ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ, не е пречка за установяване на собствеността в общото исково производство, още повече, че по делото е безспорно установено, че имотът не е включван в ТКЗС /1959 г./ и в държавния горски фонд /1948 г./.

В касационната жалба се поддържа оплакване за наличие на основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 ГПК, тъй като с въззивното решение, с което първоинстанционното решение е потвърдено, съдът се е произнесъл по непредявен иск, при данните по делото, че ищците не са се ползвали от специалния ред по ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ за възстановяване на земи, гори и земи от горския фонд. А след като това е така, то не можело да се иска и допуска възстановяване на собствеността по реда на чл. 124 ГПК, тъй като такова решение би било недопустимо поради правилото, че специалният закон дерогира общия.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо като постановено по недопустим иск. В мотивите към решението е прието, че спорният имот е съставлявал земеделска земя /нива, ливада/, но не е бил обобществяван - не е включван в ТКЗС, не е бил и гора и не е включван в държавния горски фонд. А щом като не е бил отнет фактически или юридически, имотът не следва да бъде заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или ЗВСВГЗГФ и не съществува правна пречка собствеността върху него да бъде установена в исково производство чрез иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК. Ето защо и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК не е налице.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси, които твърди, че са разрешени при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Приложим ли е чл. 79 ЗС в конкретния случай;

2. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните, от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения.

По първия въпрос според касатора въззивното решение противоречи на ТР № 3/2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС. Посочва, че вещно право върху недвижим имот - частна държавна собственост, не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение, тъй като течението на срока е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока - 31.05.2006 г., с пар. 1 от ДР на ЗДЗС за определен период от време, удължен до 31.12.2022 г.

Този въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК - поставен е в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, в което е прието, че имотът не е държавна собственост, поради което не съществуват нормативни пречки за придобиване на собствеността чрез оригинерния придобивен способ, на който ищците са се позовали, с начало на владението от 01.07.1968 г. Този правен извод е в пълно съответствие с практиката на ВКС, която приема, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ /напр. решение № 380/04.08.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г., решение № 341/04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г., двете на I-во г. о., решениие № 427/21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на II-ро г. о., решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на I-во г. о., решение № 197/10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., на I-во г. о. - на последното решение се е позовал и първоинстанционният съд/. Изводът се налага от целта на закона: да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение на земеделските земи. Затова на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван - например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ /отм./, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. По отношение на имотите, които не са били реално отнети и са продължили да бъдат във владение на лицата, които са упражнявали фактическата власт върху тях, забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност не се прилага, съответно за тях не се прилага спирането на давността с пар. 1, ал. 1 от ЗДЗС /обявена за противоконституционна с решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС - ДВ, бр. 18/2022 г./. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. Аналогично е разрешението и по отношение приложението на ЗВСВГЗГФ.

По втория въпрос касаторът се позовава на трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12, 235, ал. 2 и 236, ал. 2 ГПК, илюстрирана с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на IV-то г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II-ро т. о., и решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на II-ро т. о.

За да се допусне касационно обжалване по този въпрос, е необходимо въззивният съд да не е обсъдил представени по делото необходими, относими и допустими доказателства, относими, допустими и своевременно въведени твърдения, възражения и доводи на страните, които, ако бяха обсъдени, биха могли да доведат до резултат, различен от постановения в обжалваното решение. В разглеждания случай въззивният съд в пълно съответствие със съдебната практика, включително и с цитираната от касатора, е обсъдил доказателствата във връзка с произхода и характера на спорния имот, приложимия към спорното правоотношение материален закон, при обсъждане на въведените от насрещните страни доводи и възражения, въз основа на което е формирал фактически и правни изводи по поставения за разрешаване правен спор. Отделно от това както в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така и в касационната жалба касаторът не е посочил кои доказателства, твърдения, възражения и доводи от значение за изхода на спора са останали необсъдени в мотивите към обжалваното решение. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос не е налице.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:

1. Може ли да се приеме, че с предварителен договор се придобива собственост на имот без да е сключен реален последващ договор, тъй като представеният по делото първоначален договор е от 18.02.1941 г. и е записано, че е предварителен;

2. Не се ли явяват специални закони ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ по отношение на чл. 124 ГПК, тъй като г-н и г-жа У. са имали сключен договор, с който да се легитимират като собственици към момента на началото на реституцията, но не са се ползвали от специалния ред за възстановяване на процесните земи, гори и земи от горския фонд /т. е. да го заявят по надлежния ред пред съответната поземлена комисия/;

3. Може ли, след като имотът е реално необособен недвижим имот, не е отразен според експертизата на вещото лице в регулационните планове от 1939, 1959 и 1982 г., не е отразен с граници и планоснимачни номера, не фигурира в разписните книги към плановете, съответно не е бил на юридическо или физическо лице, което да може да извърши още повече сделка като продажба, която да легитимира г-н и г-жа У. за собственици по давностно владение.

Първият въпрос не съответства на мотивите към въззивното решение, в които на предварителния договор не е придадено правно значение на придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС, а същият е разгледан като начало на установеното от ищците давностно владение, което е било явно, непрекъснато и необезпокоявано, и като момент, от който тече давностният срок като способ по чл. 79 ЗС за придобиване на собственост, който срок в случая надхвърля значително необходимите за придобиването на собствеността десет години. Въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване.

Същото съображение е относимо и към втория въпрос, тъй като специалните закони, уреждащи възстановяването на собствеността върху земеделските земи /чл. 10 ЗСПЗЗ/ и върху горите и земите от горския фонд /чл. 2 ЗВСВГЗГФ/, в случая са неприложими по съображенията, изложени при обсъждане на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

Третият въпрос, макар и зададен неясно, съдържа питането дали недвижим имот, който не е обособен като самостоятелна вещ /т. е. като вещ, която е разграничена от другите вещи/ може да бъде предмет на иск за защита на вещни права. Действително, трайната съдебна практика на ВКС приема, че реалното съществуване на определена вещ е предпоставка за съществуването на каквото и да е вещно право върху нея, защото без обект, към който да са насочени, е невъзможно възникването и упражняването на вещни права. Собствеността като вещно право винаги се свързва с реалното съществуване на конкретна вещ като обект, по отношение на който субектът на правото влиза в правоотношения с други лица. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че спорният имот не е отразен в регулационните планове от 1939, 1959 и 1982 г., не е отразен с граници и планоснимачни номера, не фигурира в разписните книги към плановете, но същевременно с помощта на вещото лице по техническата експертиза обектът на предявената от ищците вещна претенция е индивидуализиран и изобразен графично на изготвената за целта скица към заключението. Ето защо изводът, който се налага, е, че описаният в исковата молба имот съществува реално, т. е. като отделна, самостоятелна вещ, която може да бъде предмет на иск за собственост, поради което и предпоставките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия въпрос не са налице.

На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение не са налице, а и касаторът не е посочил в какво според него се изразява очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт /само се е позовал на практика на ВКС, в която е изяснена същността на основанието за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“ - определение № 145/22.03.2019 г. по ч. т. д. № 414/2019 г. на I-во т. о., определение № 157/13.03.2019 г. по т. д. № 2315/2018 г. на II-ро т. о., и определение № 722/27.12.2018 г. по ч. т. д. № 691/2018 г. на II-ро т. о./.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Е. У. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие от 12.05.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.