Определение № 395 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 251/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. С. чрез адв.Г. С. срещу решение №.263823/10.06.21 по г.д.№.4251/19 на СГС, ІІ Д състав - с което е потвърдено решение №.525500/5.11.18 по г.д.№.81189/17 на СРС, ГО, 77с., за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, че Т. С. дължи на Б. Б. 10000лв. невърнат паричен заем по договор от 15.04.14, сключен между В. В. К. като заемодател и Т. С. като заемател, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 28.10.16, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението 4.09.17 до окончателното заплащане-за която сума е издадена заповед за изпълнение от 11.09.17 по ч.г.д.№.61167/17 на СРС, 77с., със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Б. Л. Б. оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, в това число чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, че по делото е безспорно, че съгласно договор за заем от 15.04.14 В. К. е дал в заем на ответника Т. С. 10000лв. с уговорка да ги върне на посочения падеж /7 дни от получаването – до 22.04.2014г. включително/, задължението за връщане не е било изпълнено и вземането е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия /от 28.10.16/. Ответникът е бил уведомен за цесията - на 31.05.17 чрез Телепоща и на 28.10.16 чрез връчване на копие от исковата молба и приложенията, част от които са договора за цесия и уведомлението за нея /което обстоятелство само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че е налице съобщаване на цесията на длъжника в съответствие с чл.99 ал.3 пр.1 ЗЗД и задължителната практика на ВКС (реш.№.123/24.06.09 по т.д.№.12/09, ІІ ТО), и следва да бъде отчетено на основание чл.235 ГПК/- и с това прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника. От правна страна е отразено, че ответникът не оспорва нито сключването на договор за заем, нито предаването на сумата; не твърди и да я е върнал. Доколкото се възразява, че няма редовно уведомяване за цесията, е посочено, че такова е налице – установено е с представеното в заповедното производство /л.13/ писмо по Телепоща - на което ответникът собственоръчно е отбелязал, че е уведомен за договора за цесия на 31.05.17. От друга страна, дори да липсва уведомяване преди завеждането на исковата молба, Т.С. следва да се счита за уведомен с връчване на препис от нея с приложенията за отговор съгласно чл.131 ГПК – в случая лично на 18.01.18. Същевременно изложеното в жалбата относно залог на картини е ирелевантно за настоящото производство. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число преповтаряйки съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не трябва да се допуска. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивната инстанция е провела четири съдебни заседания, за които касаторът е бил редовно призован и на които е могъл да се яви лично - първото заседание /18.12.19/ е било отложено по искане на пълномощника му поради ангажираност на същия с друго дело и поради твърдяна невъзможност на жалбоподателя да се яви лично – като не са представени доказателства в предоставения срок за наличието на сочената пречка за явяване на Т.С.; вторият път /17.06.20/ отлагането е разпоредено поради отказ на адвокат Г. С. от защита на клиента – като е дадена възможност на последния да организира защитата си и се яви в следващото съдебно заседание, за което отново е призован лично; третото заседание /29.01.21/ е отложено с оглед представено медицинско направление от датата на заседанието за рехабилитация на дясна раменна става на ответника /в молбата за отлагане се твърди, че страната иска да участва лично и да прави искания – без такива да се сочат и конкретизират и без да са представени в предоставения срок впоследствие допълнителни доказателства за невъзможността за явяване /впоследствие отново не се заявяват конкретни искания/; насрещната страна е заявила искане отлагането да е за по-близка дата, тъй като вече повече от година не може да се даде ход на делото; съдът е определил следващото заседание за краен срок, в който ход на делото ще бъде даден/; в четвъртото съдебно заседание /12.03.21/ касаторът отново е представил медицинско направление от датата на заседанието за рехабилитация на дясна раменна става и не се е явил. Видно от изложеното, всички отлагания са били по причина на Т.С. или адвоката му и именно с цел да се даде възможност на ответника да организира защитата си и се яви лично – но той не го е направил. Същевременно съдът е длъжен да следи за и да обезпечи нормалното развитие на делото - без ненужно забавяне и без толериране на злоупотреба с права – с оглед осигуряване и на другата страна на право на достъп до съд за защита на правата й и на съдебен процес в разумен срок. С оглед изхода на спора на Б. Б. се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 830лв. платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,