Определение № 6 от 06.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1948/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Солекс Инвестмънт“ ЕООД /н./ срещу определение № 1699/30.07.2020 г. по в. ч. д. № 2434/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1783/24.04.2020 г. по т. д. № 2265/2019 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение поради нарушение на съдопроизводствените правила. Заявява, че предметът на т. д. № 1514/2018 г. и т. д. № 2265/2009 г. на Софийски градски съд не се припокриват, тъй като по т. д. № 1514/2018 г. съдът е приел, че е сезиран с един иск по чл. 96 ЗЗД, а по т. д. № 2265/2019 г. съдът е разглеждал евентуално съединени искове за обезщетение и неоснователно обогатяване. Излагайки съображения, че субективният и обективният идентитет между две дела се преценява във всеки конкретен случай в зависимост от предмета на делото, очертан с основанието и петитума на исковата молба, жалбоподателят отрича наличието на обективен идентитет между т. д. № 2265/2019 г. и т. д. № 1514/2018 г.

Като релевантни за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните въпроси, а именно:

1. „Представлява ли необсъждането на всички доказателства по делото нарушение на принципите на равенство и състезателност в гражданския процес?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвените от него мотиви на въззивния съдебен акт?“

Касаторът излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд. Според него по първия въпрос обжалваното определение е постановено в противоречие с решение № 422/18.07.1997 г. по гр. д. № 250/1997 г. на 5 членен състав на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 189/14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на IV ГО, решение от 16.09.2004 г. по гр. д. № 660/2003 г. на IV ГО, определение № 689/26.06.2009 г. по гр. д. № 391/2009 г. на III ГО и определение № 1082/29.09.2009 г. по гр. д. № 938/2009 г. на I ГО. По втория въпрос се сочи отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV ГО, решение № 990/24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г., решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ГО, решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II ГО и решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II ТО. Направено е искане за отмяна на атакуваното определение и като очевидно неправилно.

Ответниците по частната касационна жалба Министерство на отбраната на Република България и ИА „Военни клубове и военно – почивно дело“ с подадените отговори оспорват наличие на посочените предпоставки за допускане на въззивното определение до касация. Отделно заявяват, че същото е законосъобразно постановено. От Министерство на отбраната на Република България е формулирано искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на „Солекс Инвестмънт“ ЕООД /н./ срещу постановено от първоинстанционния съд определение за прекратяване на производството поради наличие на друго висящо дело със същия предмет и страни пред друг състав на СГС. Въззивната инстанция е възприела изводите на първостепенния съд за недопустимост на исковото производство, с оглед посочения от Апелативен съд София решаващ мотив, че исковите молби, по които са образувани т. д. № 2265/2019 г. и т. д. № 1514/2018 г., са напълно идентични по съдържание. Като неоснователни са преценени твърденията в частната въззивна жалба, че съдебните състави са дали различна правна квалификация на претенциите, съответно единият от съставите е възприел, че е сезиран с един иск, а не с няколко обективно съединени искове при условията на евентуалност.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по отношение на атакуваното въззивно определение.

Соченото основание за директен достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, разяснено в безпротиворечивата практика на ВКС, не се установява. Въззивният съд не е приложил нито отменена, нито несъществуваща разпоредба, нито такава в нейния обратен смисъл, или допуснал драстично нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, извън приложното поле, очертано от разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Отделно от това, следва да бъде посочено, че касаторът не е обосновал твърдението си за наличие на очевидна неправилност. Липсват каквито и да е доводи какво нарушение според жалбоподателя е довело до този тежък порок на атакуваното въззивно определение.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

И двата въпроса, формулирани от жалбоподателя, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са предпоставени от неправилната му теза, че предметът на делото се определя от дадената от първоинстанционния съд правната квалификация на заявените в исковата молба твърдения и изведеното въз основа на тях искане. Необходимо е да бъде изтъкнато, че жалбоподателят си противоречи в своите твърдения, въз основа на които изгражда доводите си за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необходимостта атакуваният акт да бъде касиран. От една страна твърди, че дадената от съда правна квалификация определя предмета на делото, а веднага след това заявява, че предметът на делото е този, „очертан с основанието и петитума на исковата молба“. Няма как да бъде споделено виждането, че правната квалификация на заявеното от ищеца искане, дадена от първостепенния съда, очертава предмета на делото, тъй като е възможно тя да не кореспондира на заявеното от ищеца. Поради тази причина процесуалният закон предвижда актовете му да подлежат на инстанционен контрол. Вярно е обратното, че предметът на делото е твърдяното от ищеца спорно материално право, чието съдържание се разкрива от изложените в исковата молба фактически твърдения, и отправеното до съда искане за защита на това право, обективирано в петитума на исковата молба. Съдът е длъжен да подведе твърденията под конкретна правна норма, тоест да даде правна квалификация на иска, но това му процесуално задължение е винаги следствие на заявеното от ищеца. За да потвърди прекратителното определение, за въззивния съд е било достатъчно да прецени съдържанието на исковите молби, по които са образувани двете търговски дела – т. д. № 1514/2018 г. и по – късно заведеното 2265/2019 г. Необходимост от изследване на „доказателства по делото“/„доказателствен материал“ не е съществувала дотолкова, доколкото и двете инстанции не са стигнали до разглеждане на заявения от ищеца спор по същество, в рамките на който да се развие състезателност.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС