Определение № 4605 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4586/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. И., чрез адв. К. С. от САК, срещу въззивно решение № 262944/13.09.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 10613/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 160120/25.07.2020 г. на СРС, 27 с-в, по гр.д. № 8139/2020 г., и е отхвърлен иска с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, предявен от Е. Д. И. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД [населено място], с ЕИК 1310013375 за признаване за установено, че касаторът не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумите от 6 220 лв.- главница; 866,65 лв.- договорна лихва за периода от 03.02.2011 г. до 05.12.2011 г.; 26,13 лв.- наказателна лихва за периода от 03.02.2011 г. до 05.12.2011 г. със законната лихва от 06.12.2011 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 142,26 лв. за държавна такса и 424,06 лв. за адвокатско възнаграждение, за които има издаден изпълнителен лист от 26.01.2012 г. по гр.д.№ 53710/2011 г. по описа на СРС, 31 с-в, издаден в полза на цедената „Обединена българска банка“ АД, вземанията по който са прехвърлени на цесионера - ответник по силата на договор за цесия от 31.01.2018 г. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси по отношение на които, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: 1. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/1980 г., извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 45/30.03.2017 г. по гр.д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV ГО и др.; 2. „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност, искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК изпълнително производство?“. Сочи се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: Решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 371/29.10.2015 г. по гр.д. № 1385/2012 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 285/06.10.2015 г. по гр.д. № 1953/2015 г. на ВКС, IV ГО; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си въз основа на доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и в зависимост?“. По този въпрос се сочи противоречие с: Решение № 149/15.10.2019 г. по гр.д. № 60078/2016 г. на ВКС, I ГО; Решение № 97/02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 151/30.07.2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ВКС, III ГО; и 4. „Длъжен ли е съдът да съобрази фактите от значение за спорното право, настъпили в рамките на исковия процес?“. По въпроса въззивното решение било в противоречие с: Решение № 149/15.10.2019 г. по т.д. № 60078/2016 г. на ВКС, I ТО и Решение № 209/02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г. на ВКС, I ТО. Ответникът по жалбата „ЕОС Матрикс“ ЕООД е депозирал отговор на касационната жалба в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че изпълнителното дело срещу касатора е било образувано на 05.03.2012 г. като давността е била прекъсвана многократно с предприемане на изпълнителни действия за налагане на запор, с извършени плащания и с изрично признание на дълга от длъжника. Последното изпълнително действие било извършено на 03.10.2014 г., а на 04.10.2016 г. настъпила перемпция по изпълнителното дело. Посочено е, че след 03.10.2014 г. давността е била прекъсната с молба от 03.07.2017 г. от взискателя, с която последният е поискал налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, както и с изпращането на запорни съобщения от ЧСИ на 27.07.2018 г. и на 06.11.2019 г. до работодатели на длъжника за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, и е направен извод, че до датата на предявяване на иска- 14.02.2020 г. 5 - годишният давностен срок не е изтекъл, поради което иска е неоснователен. Въззивният съд, позовавайки се на практика на ВКС: решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/20 г., ВКС, IV ГО; решение № 3/04.02.2022 г., по гр.д. № 1722/21 г., IV ГО и др. е приел, че настъпилата перемпция е ирелевантна, тъй като съдебният изпълнител не можел да откаже извършването на изпълнителния способ, тъй като дължал подчинение на намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата перемпция била, че съдебният изпълнител следвало да образува новото искане в ново изпълнително дело, тъй като старото било прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсвало давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело. Изложени са мотиви, че ако се приеме, че в случая е приложимо ППВС № 3/1980 г., преди приемането на ТР № ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с образуването на изпълнително дело погасителната давност се счита за прекъсната съгласно чл. 116, б „в" ЗЗД, а по силата на даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване, давността е спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство по силата на чл. 115, ал. 1, б. „ж" ЗЗД. Действието на това спиране било преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От тази дата до датата на предявяване на иска на 14.02.2020 г. не била изтекла 5-годишната погасителна давност, която била прекъсвана и с предприемане на съответните изпълнителни действия по налагане на запор. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият от поставените от касатора въпроси обуславя решението по делото, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно дадените с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК правни разрешения, с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изрично ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила, следователно до този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Посочено е, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. Прието е, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Поставеният от касатора втори въпрос, също обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. С Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС в т.3 прие, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Изложените решаващи изводи на въззивния съд са в съответствие с приетите постановки в тълкувателния акт, поради което не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Несъгласието на касатора с приетото за установено от въззивния съд и с крайния резултат по делото, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение относими към касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл.288 ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер три в изложението процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието или липсата на непогасено парично задължение на касатора към дружеството ответник. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият поставен въпрос е неотносим. Въпроса е изведен от становище на ищеца, поддържано в процеса, че към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд, процесните вземания са погасени по давност. В случая приетото от въззивния съд, след преценка на доказателствата по делото е, че след 03.10.2014 г. давността е прекъсната с молба от 03.07.2017 г. от взискателя, с която е поискал налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, както и с изпращането на запорни съобщения от ЧСИ на 27.07.2018 г. и на 06.11.2019 г. до работодатели на длъжника за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, като до датата на подаване на иска-14.02.2020 г. 5-годишният давностен срок не е изтекъл. Приетото от въззивния съд, че са ирелевантни фактите от значение за спорното право, настъпили в рамките на исковия процес, в случая не е довело до неправилен извод за неоснователност на иска, тъй като и към датата на приключване на съдебното дирене, след последното прекъсване на давността през м. 11.2019 г., 5-годишният давностен срок не е бил изтекъл. При този изхода на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалбата „ЕОС Матрикс“ ЕООД разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 150 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение