Определение № 50173 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3202/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. З., чрез адв. С. Б. против решение № 352 от 15.03.2022 г. по в.гр.д. № 1157/2021 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение № 261657/09.12.2020 г. по гр.д. № 11 168/2019 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от касатора против „Фаст Форуард“ ЕООД иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 07.04.2019 г. за покупко-продажба на два недвижими имота: 1/поземлен имот с идентификатор ... съгласно заповед за одобрение на КККР № РД-18-27/03.04.2012 г. на изп.директор на АГКК, с площ от 1 167,00 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] 2/ магазин № 2, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..., съгласно заповед за одобрение на КККР № РД-18-68/02.12.2010 г. на изп.директор на АГКК, находяща се в [населено място], [улица], вх.1. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.301 ТЗ и чл.42, ал.2 ЗЗД и поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила - неразпределена между страните доказателствена тежест за установяване момента на узнаване на сключена без представителна власт сделка от ЮЛ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните процесуалноправно въпроси: 1/ Как се разпределя доказателствената тежест при наличие на оспорване от ЮЛ, че частен диспозитивен документ, изходящ от същото ЮЛ, е бил антидатиран от негов бивш законен представител; 2/ Може ли доказателствената тежест да бъде променена, ако ЮЛ междувременно е сменило законния си представител; 3/ Датата на частен документ, подписан от бивш законен представител на ЮЛ представлява ли част от реквизитите на документа, които определят неговото авторство по смисъла на чл.193, ал.3 ГПК; Поддържа се, че към настоящия момент по въпросите, свързани със спорове относно антидатирани документи от бивши законни представители на ЮЛ, съществува практика на ВКС /посочена в изложението/, но тя е неясна и се прилага неправилно от долните съдилища, което положение е вредно за търговския оборот, тъй като води до недопустимо изкривяване на баланса в търговските отношения. Според касатора отговорите на въпросите ще допринесат за развитие на правото относно приложението на чл.181 вр. чл.193, ал.3 ГПК при въведени твърдения в процеса за антидатирани документи от бивши органни представители, като се разясни, че въпросът за авторството на документи, изходящи от ЮЛ, е двукомпонентен и зависи не само от това кой е подписал документа, но и дали е подписан по време на мандата на законния представител. Повдигнат е и процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивния съд при направено възражение за неправилно разпределена доказателствена тежест, да даде указания на страната относно възможността да предприеме съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които тя е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и зазените указания, като се поддържа, че по този въпрос е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Насрещната страна - „Фаст Форуард“ ЕООД, чрез адв. К. Т. в отговора на жалбата заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се и неоснователност на доводите за неправилност на решението. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че представения от ищцата предварителен договор от 07.01.2019 г. е подписан за обещателя „Фаст Форуард“ ЕООД от управителя на дружеството до 15.05.2019 г. – Л. Файс, като ответното дружество е възразило, че договорът е антидатиран – подписан от Л. Файс към момент, в който тя не е имала представителна спрямо дружеството власт. Съдът е посочил, че договорът има характер на частен диспозитивен документ и при оспорване на неговото съдържание, част от което е и датата на сключването му, не се открива производство по чл.193 ГПК, като доказателствената тежест за установяване верността на съдържанието, съответно достоверността на датата, пада върху страната, която се ползва от документа. Изложени са съображения, че ответното дружество, което е страна по предварителния договор, няма характер на „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК и тази разпоредба не намира приложение в случая. Въззивният съд е съобразил, че ищцата се е домогвала да докаже, че подписалата договора Л. Файс не е прехвърлила дружествените си дялове – обстоятелство което обаче е извън спорния предмет. Липсата на ангажирани от ищцата доказателства, оборващи възражението на ответника, че договорът е антидатиран, предпоставя той да бъде разглеждан като такъв, сключен от лице с отпаднала представителна власт. С оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ, сключените от търговеца договори пораждат действие и са валидни, дори да не са подписани от надлежно упълномощени лица, ако търговецът не се е противопоставил веднага след узнаването. Приел е, че в доказателствената тежест на ищцата е да установи, че е поканила дружеството да сключат окончателен договор в момент, предхождащ предявяването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, както и че неявяването на представител на обещателя пред нотариуса за сключване на окончателен договор, не е съпътствано с доказателства, че дружеството, в лицето на неговия законен представител, е било поканено да се яви на съответната дата. При тези данни съдът е приел, че няма данни за узнаване на предварителния договор от ответника в момент, предхождащ връчването на исковата молба, а с отговора се възразява срещу действието на договора, което обосновава извод за липса на валидно сключен предварителен договор, който да е годен да бъде обявен за окончателен. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите три въпроса, повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са свързани най-общо с доказателствената тежест при оспорване от юридическо лице, че частен диспозитивен документ, изходящ от негов законен представител, е бил антидатиран и дали датата на частния документ представлява част от реквизитите на документа, които определят неговото авторство по смисъла на чл.193, ал.3 ГПК, по които въпроси е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна. Според тази практика съгласно чл.193 ГПК страната, на която документът се противопоставя, може да разруши неговата доказателствена сила, като оспори неговата истинност /автентичност и вярност/. Когато документът е диспозитивен /какъвто е и процесния предварителен договор, на който се позовава и от който черпи права ищцата/, т.е. при който изобщо не възниква въпросът за верността на материализираното с него удостоверително изявление поради естеството на изявлението, да се оспори неговата истинност значи да се заяви, че той е неавтентичен, като това е единствения път за защита срещу формалната му доказателствена сила, независимо от това, дали той е официален, или частен. Когато документът е свидетелстващ, да се оспори неговата истинност значи: или да се заяви, че той е неавтентичен, т.е. да се отрече формалната му доказателствена сила или да се заяви, че той е неверен – тогава оспорващият отрича материалната му доказателствена сила, като твърди, че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Оспорването на верността на документа като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на документа влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, т.е. при диспозитивни документи, както и при частни свидетелстващи документи защитата срещу тяхната материална доказателствена сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа по реда на чл.193 ГПК. На следващо място следва да се посочи, че в съдебната практика на ВКС /вкл. и цитираната от касатора/ няма противоречие и по въпроса, че формалната доказателствена сила на частния документ се отнася единствено до авторството на документа и не обхваща други данни, за които той свидетелства и по-специално тя не обхваща датата и мястото на съставянето му, така както са посочени в него, т.е. те могат да бъдат антидатирани. Именно с оглед на тази опасност и за да защити правата на третите лица, чл.181 ГПК постановява, че на тях посочената в документа дата е непротивопоставима. Като действителна /достоверна дата/ на документа се счита спрямо тези лица денят, след който издаването на документа е безсъмнено. „Трети лица“ по разума на посочената разпоредба са само тези неучастващи в съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите на документа и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Ответното дружество, на което се противопоставя документ, съставен с участието на органния му представител, не е „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК, включително когато се касае за договори, сключени в обикновена писмена форма. В случая на него му се противопоставя предварителен договор, носещ подпис на негов органен представител, който документ има характер на частен диспозитивен документ, който се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, но не доказва нито фактите, които са предмет на направените изявления, нито датата и мястото на съставянето му. Именно поради липсата на обвързваща материална доказателствена сила на този документ, ако удостоверените в него факти, вкл. и датата на съставянето му, бъдат оспорени, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Конкретно за настоящата хипотеза – сключен писмен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от представител на юридическо лице и оспорване на датата, на която е сключен и съответно разполагал ли е в случая представителят с правомощия, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. Поради липса на сочената допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Повдигнатият от касатора в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отговорът на въпроса длъжен ли е въззивния съд при направено възражение за неправилно разпределена доказателствена тежест, да даде указания на страната относно възможността да предприеме съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които тя е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, е положителен при условие, че така наведеното оплакване във въззивната жалба е основателно. Съгласно с т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при направено във въззивната жалба обосновано оплакване за неточен или непълен доклад на делото, въззивната инстанция има задължение да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по чл.146 ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС по този въпрос, тъй като той е разгледал оплакването за непълен и неточен доклад на делото, но е намерил същото за неоснователно. Обосновката на поставения процесуалноправен въпрос е свързана с несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че доказателствената тежест за установяване достоверността на датата на сключване на предварителния договор, пада върху страната, която се ползва от документа и в този смисъл оплакването във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е необосновано, т.е. въпросът на касатора е свързан с доводите му за неправилно разпределена между страните доказателствена тежест, които доводи имат отношение към неправилността на решението, а неправилността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед гореизложеното, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на насрещната страна следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, които са в размер на 4000,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.