Определение № 54 от 09.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 760/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. А. И. и „Диагонал Дивелопмънт“ ЕООД против решение № 2868 от 20.12.2019г. по в.т.д. № 3870 / 2019г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 887/10.05.2019г. по т.д. № 442 / 2019г. на Софийски градски съд, за признаване за установено по реда на чл. 422, ал.1 ГПК по субективно кумулативно съединени искове на „Юробанк България“ АД (правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД) с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени срещу настоящите касатори, че същите като съдлъжници дължат солидарно на банката по договор за издаване на банкова гаранция и кредит под условие № 006/03.02.2009г. и анекси към него сумата 150 000 евро – представляващи част от дължима главница, цялата в размер на 348 476,31 евро, ведно със законната лихва върху сумата от 150 000 евро за периода от датата на заявлението по чл. 417 ГПК - 29.03.2017г. до окончателното погасяване на задължението, която сума и лихва са включени в издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 889/2017г. на Районен съд – Лом. Касаторите атакуват въззивното решение като недопустимо и неправилно. Излагат становище, че въззивният съд не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, и не е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. В частност посочва, че не е обсъдено релевираното възражение, че погасителната давност не спира да тече по време на съдебния процес по установяване на вземането, ако кредиторът е можел да действа в рамките на висящото изпълнително производство и не е сторил това. Ответникът по жалбата, „Юробанк България“ АД, в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 03.02.2009г. между ищеца и „Ариескомерс“ ООД в качеството на кредитополучател е сключен договор за банков кредит за 450 000 евро, ответникът Я. И. е подписал договора като поръчител, а с анекс № 2 от 08.10.2010г. ответниците Я. И. и „Диагонал дивелопмент“ ЕООД се съгласяват да отговарят солидарно като встъпили в дълга на кредитополучателя. Към договора са сключени последващи анекси до номер 9А, всички подписани от ответниците, с които са разсрочвани дължимите суми, а с анекс 5 е определен и нов погасителен план по договора за кредит, който е действал до края на договора, доколкото страните са се споразумели с анекс № 9А, че планът по анекс № 9 не е влязъл в сила. Безспорно по делото, а и от заключението на ССЕ се установява, че усвоената главница по кредита е в общ размер на 431 394,33 евро, извършените плащания за погасяване на главницата са 31 421,01 евро, извършено е и погасяване чрез възлагане в собственост на имот за сумата 51 497,01 евро, като дължимият размер на главницата по кредита към датата на изготвяне на заключението е 348 476,31 евро, като след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение плащания не са извършвани. Посочено е, че с клаузата на чл.19 от договора за кредит е предвидено правото на банката в случай на неизпълнение, на което и да е задължение на кредитополучателя за заплащане на дължимите по договора погасителни вноски, да обяви кредита за предсрочно изискуем. С оглед на това е прието, че доколкото на 20.09.2011г. е извършено последното плащане по договора, след тази дата за ищеца е възникнало потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Кредиторът е изпратил писмени изявления до кредитополучателя и солидарните длъжници, като ясно е изразил волята си, че упражнява правата си по чл.19 от договора, по която причина е поканил длъжниците да заплатят пълната дължима по договора предвид обявената предсрочна изискуемост главница от 300 989,61 евро. Писмените уведомления са връчени на кредитополучателя с нотариална покана на 03.10.2012г., от която дата тече указаният в поканата 7-дневен срок за плащане на падежираните вноски, след изтичането на който и предвид неплащането кредитът се явява обявен за предсрочно изискуем на 10.10.2012г. Предвид поетия дълг от солидарните длъжници - да отговарят за изпълнението на задълженията на кредитополучателя, както последния и солидарно с него, последната дата е приета и за дата на настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и по отношение на тях, независимо от връчването на уведомления на същите на различни дати, в частност на ответниците – на 18.09.2012г., в който е смисъл е и даденото разрешение с решение № 225 от 03.08.2016г. по т.д. № 3696/2014г. на I т.о. на ВКС. С оглед на това, че заявлението, иницииращо настоящото производство, е подадено в съда на 29.03.2017г., е счетено, че преди тази дата банката – заявител надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Прието е за неоснователно възражението на касаторите за погасяване на дълга по давност. Изложени са съображения, че съгласно чл.114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като по погасителния план към анекс № 5 главницата по кредита е дължима на месечни вноски с точно определен срок в полза на длъжниците за плащане на всяка една от тях, като от съответната дата дължимата вноска става изискуема и за нея започва да тече давностен срок. След обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на 10.10.2012г., е започнала да тече давност и за целия остатък от главницата по кредита. Съобразено е, че според безпротиворечивата и трайна съдебна практика, давностният срок за дължимата главница по договор за банков кредит е пет години, на основание чл.110 ЗЗД. Възприето е становището на жалбоподателите, че развилите се предходно заповедно и исково производства по отношение на част от главницата от 30 000 евро, която не е предмет на настоящото дело, нямат никакво значение за течението на давностния срок по отношение на главницата от 150 000 евро, претендирана в настоящото производство - Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тълк .д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Като е взел предвид, че съобразно чл.116, б. „б“ ЗЗД, давността се прекъсва с предявяването на иск, според чл.15, ал.1, б. „ж“ ЗЗД, давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането и съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК, решаващият състав е направил извод, че давностният срок за процесните вземания е прекъснат с подаването на заявлението за заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в съда на 29.03.2017г. и не е текъл след тази дата, поради което погасени по давност са вземания с падеж преди 29.03.2012г. по действащия погасителен план или за сумата 60 000 евро. Въз основа на гореизложеното въззивната инстанция е приела, че в полза на кредитора съществува вземане от 288 476,31 евро (348 476,31 евро – 60 000 евро), и доколкото съдът е сезиран с искане за установяване на вземане в по-малък размер от 150 000 евро,е счел предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове за изцяло основателни. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, като включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда, поради което сe че те са от значение за изхода на спора: „1/ Ако изпълнителното производство не бъде спряно на основание чл.420 ГПК и кредиторът /ищецът/ има възможност да извършва активни действия по защита на своите права в това производство, дали тогава погасителната давност трябва да се счита спряна по време на висящия съдебен процес на основание чл.115, ал.1, б. “ж“ ЗЗД?; 2/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него факти, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля и без да прецени тяхната взаимна логическа връзка?”. Касаторите се позоват на наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 217/09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на І г.о. на ВКС, решение № 388/17.10.2011г. по гр.д.№ 1975/2010г. по ІV г.о. на ВКС, както и ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Касаторите са се позовали на евентуална недопустимост на решението, без да сочат основания за това, като при извършената служебна проверка ВКС не констатира такава да е налице. Въпросът, дали погасителната давност спира течението си по време на съдебния процес по установяване на вземането, ако кредиторът е можел да действа в рамките на висящо изпълнително производство и не е сторил това, не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като в конкретния случай не е обусловил изхода на спора. Във въззивната си жалба касаторите не са навели подобни доводи, поради което по първи въпрос няма и произнасяне на въззивната инстанция. Последната се е позовала на нормата на чл.422, ал.1 ГПК, според която искът за съществуване на вземането се смята за предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповедта по чл. 417 ГПК, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК, от който момент е прието, че спира течението на давността на основание чл.115, ал.1, б. “ж“ ЗЗД, като във връзка с тези мотиви на съда няма поставен от жалбоподателите въпрос. По отношение на процесуалноправния въпрос също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, който е поставен във връзка с твърдението за непроизнасяне от страна на апелативния съд по първия материалноправен въпрос и несъобразяване на доказателствата за поведението на кредитора по изпълнително дело. Както вече беше посочено, във въззивната жалба не са наведени доводи спирането на течението на давността да е предпоставено от активността на кредитора в изпълнителното производство, поради което такива не са обсъждани от решаващия състав. Задължение на въззивната инстанция е да обсъди само тези доказателства по делото, които са относими за изхода на спора, но не и доказателствата, свързани с възражения, невключени в предмета на въззивното производство. В случая относимите за прекъсването и спирането на течението на давността са доказателствата за завеждане на съдебния процес относно вземането - висящото исково производство, при съобразяване на началния момент, от който по силата на закона се счита заведен искът, въз основа на които е постановено и атакуваното решение. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касация, като безпредметно е обсъждането на сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд