Определение № 4878 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1079/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №1479/19.01.2024г. на Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу решение №1423/07.12.2023г. по в. гр. д. №2670/2021г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №277/02.07.2021г. по гр.д. №965/2020г. на Благоевградски окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което предявеният от А. И. Л. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 200 000 лв.-обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от смъртта на сина му Х. А. Л., настъпила в резултат на пътно-транспортното произшествие, реализирано на 13.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от деня на деликта до окончателното й плащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в законна сила в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата от 50 000 лв., представляваща разликата над сумата от 200 000 лв. до пълния претендиран размер от 250 000 лв., ведно със законната лихва от 13.12.2016г. Касаторът счита решението за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд неправилно е преценил доказателствата и доводите по делото, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи, като е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане съгласно чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД. Счита, че въззивният съд не е отчел релевираните от ответника аргументи по повдигнатите възражения за съизвършителство от делинквента – майката на починалото дете и водач на автомобила, както и за липсата на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно поведение и настъпилите вреди. Излагат се оплаквания и относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който касаторът намира за прекомерно завишен. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място се твърди очевидна неправилност на решението – основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. Касаторът счита, че възприетото от съда, че на моста е следвало да бъде поставена ограничителна система за пътища от вида „предпазна ограда“ е очевидно неправилно и не съответства на събраните по делото доказателства.

На следващо място касаторът е поставил следните въпроси, с които обосновава приложението на касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. "Следва ли съдът да приеме, че опасната зона е от II-ра до IV-та степен, поради което на мостовото съоръжение според съда е следвало да има поставена ограничителна система за пътища от вида „предпазна ограда“, изградена до външния ръб на платното за движение, със степен за задържане Н1 /стр. 10 на решението/ след като типа на предназначеното съоръжение е определен в „Технически правила за приложение на ограничителни системи за пътища по Републиканската пътна мрежа“ на Агенция „Пътна инфраструктура“ от 2010г., точка 3.5.1. Предпазни огради /стр. 27/, подточка 3.5.1.1. Степен на задържане таблица 7 /стр. 28/, в която за мостове при опасност от II-ра до IV-та степен и при V доп < 50 км/ч., е определено изграждането на парапет за пешеходци? ";

2. "Следва ли съдът да приеме за установено, че към 13.12.2016г. пътното движение не е било регулирано чрез знак „В26“ – „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“ – конкретно до 50 км/ч., с оглед на което е следвало да бъде приложена ограничителна система – предпазна ограда?“ като се твърди, че само при ограничаване скоростта на движение на ППС в района на моста до 50 км/ч. е допустимо да бъде изпълнен парапет за пешеходци, след като въпросът за максимално допустимата скорост на моста не е бил изследван по делото и не е категорично установен, и съдът го е възприел само логически.

3. "Следва ли съдът да се произнесе по възражение за съизвършителство, след като съизвършителство е било заявено от АПИ с писмения отговор и в тежест на АПИ е било възложено доказването на съизвършителството?";

4. "Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение /чл. 52 от ЗЗД/ за неимуществени вреди, въззивният съд неправилно е определил обезщетение в размер от 200 000 лв. на А. Л.. ".

Касаторът твърди, че съдът е разрешил въпросите в противоречие с практиката на ВС и ВКС, изразена в ПП №4/1968г. на ВС и решение №96/25.11.2020г. по т. д. №1881/2019г. на ВКС, II т.о. Поддържа и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответникът по касация – А. И. Л., чрез адв. А. В., с подадения отговор на касационната жалба изразява становище за неоснователност на същата и липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба против решението е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от А. И. Л. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата от 250 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от смъртта на детето му Х. А. Л., претърпени в резултат на пътен инцидент, настъпил на 13.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта до окончателното й плащане.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила на 14.02.2018г. Присъда №486 от 29.01.2018г., постановена по н.о.х.д. №654/2017г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, Х. Й. Д. е призната за виновна в това, че на 13.12.2016г. около 09,10 часа като правоспособен водач, категория „В“, при управление на собствен лек автомобил марка „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС], движейки се в района на мост „М.“ в посока от [населено място] за [населено място], е нарушила правилата за движение в ЗДвП, и като участник в движението не е съобразила своето поведение с пътен знак Б6 „Премини ако пътят е свободен!“, като е преминала през стеснен участък на пътя-мост „М.“, по който е бил навлязъл л.а.м. „А. Р. 156“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. Х. Г.; при избиране на скоростта на движение от 69,5 км/ч като водач на ППС не е спазила задължението да се съобрази с конкретните условия на видимост /опасен завой надясно/, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие и като водач е нарушила задължението да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението на влязъл в стеснен участък на пътя; не е спазила задължението да намали скоростта си или да спре, за да пропусне насрещно движещото се ППС л.а.м. „А. Р. 156“ с рег. [рег.номер на МПС], поради наличието на стеснение на платното за движение, тъй като разминаването не е могло да се извърши безопасно, в резултат на което е допуснала пътно-транспортно произшествие и по непредпазливост причинила смъртта на Х. А. Л. и средна телесна повреда на Т. А. Л., и двамата пътници в л.а.м. „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС].

Установено е, че ищецът А. И. Л. е баща на починалия Х. А. Л., а водачката на лекия автомобил „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС] -Х. Й. Д. е негова майка.

От приобщените по делото писмени доказателства - писмо изх. №24-00-132 от 18.04.2017г. на Агенция „Пътна инфраструктура“, Областно пътно управление Б., въззивният съд е приел за установено, че към датата на инцидента 13.12.2016г. на път ІІІ-109 „/Кресна-Кулата/-М.“-участък-мост „М.“ на изхода на [населено място] има поставени пътен знак Б5 и Б6 за сигнализиране на стеснен участък, както следва: непосредствено преди мост „М.“ в посока [населено място] има поставен пътен знак Б6 „Премини, ако пътя е свободен“, а пред мост „М.“ в посока изход [населено място] има поставен знак Б5 „Пропусни насрещно движещите се пътни превозни средства“. В посока на движение вход за [населено място] има поставен пътен знак А1 „Опасен завой надясно“ сигнализиращ крива, в която не е осигурено разстояние за видимост. Хоризонталната маркировка от км 11.400 до км 11.434 е М1 „Единична непрекъсната линия“ за двете посоки на движение.

От събраните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че поради реализирано предходно пътно-транспортно произшествие на дата 12.09.2016г., оградата на моста в ляво, в посока [населено място] е била разрушена и временно била поставена сигнална лента на мястото на парапета. Приел е, че към датата на процесния пътен инцидент от 13.12.2016г. други действия с цел обезопасяване на въпросния участък не били предприети, както и че не се установява наличието на поставени ограничителни знаци за скорост и в двете посоки на движение преди моста.

От заключението на СТЕ, изготвено от инж. И., въззивният съд е приел, че пътният инцидент се е случил на пътен мост над река М. на път ІІІ109, при км 11+420. Мостът е със стоманено-бетонова конструкция, плочогредова, с ширина на платното 4,90 м, едно платно без тротоарни блокове и с дължина 36,20 м. Движението е еднопосочно. Ситуационното му положение е в права, хоризонтално без напречен наклон. Преди моста в посока М. има крива с десен завой, а в посока С. крива също с десен завой. Пътят е третокласен според класификацията на републиканската пътна мрежа. Въззивният съд е приел, че след произшествието и към датата на изготвяне на заключението – 28.10.2020г., е направен ремонт на моста, като е сменен старият парапет с нов със степен на задържане H1, поставени са и ограничителни знаци за скорост от двете страни пред моста с ограничение до 40 км/ч.

Въззивният съд е приел за безспорен механизма на настъпване на произшествието, а именно: на 13.12.2016г. около 09,15 часа водач на лек автомобил А. Р. го управлява в посока от [населено място] към АМ „С.“ в условия на ясно време, суха асфалтова настилка и наличен десен завой преди моста. В същото това време, при същите условия, но в обратната посока към [населено място], пътувала водачката на лек автомобил Фолксваген, в който на предна дясна седалка върху която имало поставено детско столче, е пътувало и пострадалото бебе Х.. Когато лек автомобил А. Р. се намирал на 26 метра от мястото на удара, в района непосредствено след началото на мост „М.“ на км 11+500, къс и прав участък от пътя, водачът му го управлявал със скорост от порядъка на 52,9 км/ч. В същия момент, от насрещната страна, водачката на лек автомобил Фолксваген голф го управлявала със скорост от 73,9 км/ч., като се е намирала на около 39 м от мястото на удара. В този момент водачът на лек автомобил А. Р. предприема ефективни действия за спиране с максимално закъснение и рисково отклоняване на автомобила в посока надясно. След като изминава разстояние от 5,88 метра и скоростта на автомобила е достигнала до около 36,4 км, лек автомобил А. Р. е ударен в преден ляв габарит от предния ляв габарит на Фолксваген голф, движещ се със скорост от 73,9 км/ч. В следствие от този удар настъпват деформации в предните брони, калници и предното окачване в лявата половина, като също са се отворили предните въздушни възглавници и в двата автомобила. Задната част на лек автомобил А. Р. се е отклонила надясно, което е довело до разделянето на двата автомобила, и лек автомобил Фолксваген е продължил движението си в посока напред и наляво с тежко увредено предно окачване отляво с блокирана предна лява гума. При това движение е достигнал до ръба на моста като продължил движението си по зададената траектория вследствие от което предната лява гума пропада. Постъпателното движение на автомобила в посока извън моста, и последователното излизане на предната дясна и задна лява гуми, значително е ускорило страничното завъртане на купето наляво. След преминаването на задна лява гума, скоростта на лек автомобил Фолксваген е достигнала до около 23,1 км/ч, с която автомобилът е излязъл извън обхвата на моста, и под въздействието на гравитационната сила и бързо завъртайки се с тавана надолу, лек автомобил Фолксваген се е насочил към речното корито под моста. След достигане на речното корито, първо настъпват последователно много силни удари на предния капак и предната част от тавана. От удара на л.а.м. „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС] върху настилката на речното корито, бебето Х. е паднало от столчето на предната седалка върху вътрешната повърхност от тавана на купето, следствие от което са настъпилите описани тежки травматични увреждания по главата, крайниците, тялото и други. При първия удар, отварянето на въздушната възглавница е блокирало движението на детското столче върху седалката и е погасилозначително инерционната сила, възникнала при удара между двата автомобила, но след падането на лекия автомобил върху тавана на купето в речното корито, достигнатата стойност на силата при удар в повърхността е била с максимална стойност. Според вещите лица, ударът на лекия автомобил в речното корито, най-вероятно е причинил тежките травми на бебето, които са били установени след аутопсията.

Въззивният съд е приел също, че предната дясна седалка на Фолксвагена няма заводска система „ISOFIX“ за фиксиране към седалката, и детското столче е било без основа предназначена за фиксиране към седалките на автомобила. Липсват и технически данни детското столче да е било закрепено към предната седалка, като най-вероятно е било поставено свободно върху предната дясна седалка, поради което и от техническа гладна точка, бебето Х. е било без поставен предпазен колан. Детското столче е било предназначено за транспорт на деца в седящо положение, не и за транспорт на кърмачета на възраст 6 месеца. В о.с.з. на 18.05.2021г. вещите лица изрично са заявили, че кошчето е трябвало да бъде на задната седалка и фиксирано, при което е нямало да се стигне до падането и удара в тавана от вътрешната страна. Считат още, че черепно-мозъчната травма, която е основна причина за смъртта е нямало да настъпи, ако детето е било фиксирано с двата колана - и на самото столче, и за пътника.

Въззивният съд е приел, че според заключението на СТЕ, изготвено от в.л. инж. Г., мостът „М.“ е следвало да бъде обезопасен с ограничителна система със степен на задържане минимум H1, която система следва да задържи тежкотоварен автомобил без ремарке с тегло 10 000 кг и скорост 70 км/ч, поради което тази система би следвало да задържи и лек автомобил Фолксваген при удар със скорост около 20 км/ч.

От показанията на св. Г. Л. - сестра на ищеца, съдът е приел за установено, че ищецът Л. и Х. Д. от съвместното им съжителство имат родени две деца. Според свидетелката, когато ищецът Л. разбрал за инцидента, изпаднал в шок и станал неадекватен, не можел да обясни нищо, постоянно плачел. След произшествието синът на ищеца- Х. бил много зле, останал седмици в болница, а баща му бил до последно там. След инцидента ищецът не давал нищо да се пипне и премести от стаята на Х.. След смъртта му, пропушил и оттогава не бил същият.

С оглед заключението на допуснатата СТЕ, съдът е счел, че при липсата на регистрирана концентрация на ПТП в участъка на моста „М.“, опасната зона следва да се оцени от ІІ-ра до ІV-та степен. От заключението е приел, че макар и да е следвало, скоростта на движение не е била ограничена чрез вертикална сигнализация под допустимите за този клас пътища 90 км/ч, предвид което максимално допустимата скорост е по-малка от 100 км/ч. Предвид изложеното и при съобразяване на приложимите Технически правила за приложение на ограничителни системи за пътищата по републиканската пътна мрежа /редакция 2010г./ - изисквани степени на задържане при мостове и предпазни стени, на процесното мостово съоръжение следва да е приложена ограничителна система за пътища от вида „предпазна ограда“, изградена до външния ръб на платното за движение със степен на задържане H1, като е направил обосновано предположение, че предпазна ограда с посочената степен на задържане, би задържала в рамките на пътя процесното МПС.

От заключението на комплексната СМЕ и САТЕ, въззивният съд е приел, че при така доказания механизъм на настъпване на произшествието, в случай, че по периферията на моста е била поставена предпазната ограда със степен на задържане Н1, то достигайки до ръба на моста, лекият автомобил би се ударил в оградата с предната си лява част със скорост около 17,5 км/ч, като след първоначалния удар оградата би задържала автомобила, при което би поела част от кинетичната енергия на автомобила и не би се стигнало до падане от моста. Лекият автомобил би се отклонил вдясно спрямо посоката си на движение и най-вероятно би спрял в рамките на няколко метра. Ако колата не се е преобърнала през парапета, а се е ударила в него, при нефиксирано дете на 6 месеца в столче, съобразно скоростта на превозното средство 17,5 км/ч, при удара в парапета, тялото би политнало в посоката на удара и с голяма доза сигурност би имало съприкосновение с части от интериора на автомобила, но последствията по-скоро биха били слабо изразени травматични увреждания, от които не се очаква да настъпи смъртен изход.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на Агенция „Пътна инфраструктура“. Съдът е изложил, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. Инцидентът е настъпил на пътен мост над река М. на път ІІІ-109, който е част от републиканската пътна мрежа, като на осн. чл. 19, ал.1, т.1 и ал.4 от Закона за пътищата, републиканските пътища се управляват от Агенция "Пътна инфраструктура", която следва да организира защитата на пътищата, включително на пътните съоръжения и на принадлежностите на пътя, и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища.

Въззивният съд е приел също, че към датата на произшествието - 13.12.2016г., процесният мост не е бил снабден със защитно съоръжение, тъй като няколко месеца по-рано, на 12.09.2016г. товарен автомобил ДАФ се е блъснал в оградата на моста в лявата му част и я е разрушил. Доколкото процесното произшествие е настъпило на място с определена опасна зона от ІІ-ра до ІV-та степен, то на мостовото съоръжение е следвало да има поставена ограничителна система за пътища от вида „предпазна ограда“, изградена до външния ръб на платното за движение, със степен на задържане Н1. Според въззивния съд към 13.12.2016г. пътното движение не е било регулирано чрез знак „В26“ – „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“- конкретно до 50 км/ч, с оглед на което е следвало да бъде приложена ограничителна система - предпазна ограда. Посочва се, че само при ограничаване скоростта на движение на ППС в района на моста до 50 км/ч, е допустимо да бъде изпълнен само парапет за пешеходци. Предвид изложеното е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение, че на процесния мост е следвало да бъде поставен само „парапет за пешеходци“.

Въззивният съд е приел за доказано бездействието на служителите на ответника да отремонтират своевременно и да поставят на процесния мост „предпазна ограда“, изградена до външния ръб на платното за движение, със степен на задържане Н1, или да въведат със съответните пътни знаци ограничаване скоростта на движение на ППС в района на моста до 50 км/ч и да изпълнят само парапет за пешеходци. Прието е за доказано и наличието на пряка причинно-следствена връзка между това бездействие и реализираното пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на шестмесечния син на ищеца, както и че леталният изход не би настъпил, дори и при нефиксиране на детето в столче, в случай че е имало поставен предпазен парапет на процесния мост. При гореизложените съображения, въззивният съд е приел, че предявеният иск е доказан в своето основание и следва да бъде уважен.

В мотивите си, съдът е обсъдил релевираното от ответника възражение за съизвършителство от делинквента - майката на починалото дете и степента на съпричиняване. Съобразявайки задължителния характер на влязлата в сила присъда на наказателния съд на основание чл. 300 ГПК, съдът е приел за установено, че смъртта на детето е настъпила в пряка причинна връзка от деликтните действия, както на водача на лек автомобил „Фолксваген голф“- негова майка, така и от противоправното бездействие на служителите на ответника, от което са настъпили преки и непосредствени неимуществени вреди за ищеца, което обуславя солидарната отговорност на делинквента и ответника като съизвършители съгласно чл. 53 ЗЗД. Изложил е съображения, че за съда не съществува задължението да определи степента на съпричиняването, тъй като тя има значение само във вътрешните отношения между солидарните длъжници /чл. 122, ал. 1 ЗЗД/, поради което ответникът не следва да бъде осъждан само съответно на неговия принос, а той отговаря пред ищеца изцяло и в пълен размер. Въззивният съд е посочил, че според съдебната практика, установената в чл. 53 ЗЗД отговорност на причинителите на вредата е солидарна, т.е. всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им, поради което е приел за неоснователно релевираното възражение.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства. Позовал се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според която следва да се отчетат реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, интензитета на болките и страданията и тяхната продължителност.

При определяне на размера, въззивният съд е взел предвид, че към момента на настъпване на произшествието синът на ищеца е бил само на 6 месеца, а към деня на смъртта си - 25.02.2017 г. на 8 месеца, отчел е и обстоятелството, че детето Х. след произшествието е пролежало в болница два месеца и 12 дни, в който период неговият баща е бил до него и е живял с притесненията и надеждите синът му да се възстанови, с очаквания отново да бъде с детето си, които не са се сбъднали. Съобразено е, че безспорно неочакваната смърт на осеммесечно дете, представлява изключителна ненавременна загуба и особено силен стресов фактор, причинил огромни болки и страдания на ищеца, които безспорно ще продължат до края на живота му, макар и с по-малък интензитет. Приел е за установено, че научавайки за пътния инцидент, ищецът изпаднал в шок, станал неадекватен, не можел да обясни нищо и плачел, не давал нищо да се пипне и премести от стаята на Х., не давал да се преместят памперсите му, не позволявал да се пипа шишето, с което бил нахранен сутринта преди инцидента, а след неговата смърт пропушил. Съдът е посочил, че така установените обстоятелства по делото безспорно сочат на една много тежка психотравма за бащата, преживял детето си и загубил го едва на осеммесечна възраст. Съобразявайки конкретните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в т. ч. възрастта на починалото бебе, обстоятелството, че ищецът понася много тежко неговата загуба, както и икономическата конюнктура в страната към 2016г., съдът е присъдил обезщетение в размер на 200 000 лв., което е счел за справедливо и, че ще репарира болките и страданията, които несъмнено бащата търпи и към настоящия момент и ще търпи и за в бъдеще. Посочил е, че този размер съответства и на съдебната практика по аналогични случаи, и по-точно решение №50039/25.05.2023г., постановено по гр.д.№ 2062/2022г. на ВКС, с което е определено обезщетение на майката Х. Й. Д. в размер на 230 000 лв. от същото събитие, намалено съобразно приетия принос от нейна страна. Като основателна е уважена и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъдената главница на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от датата на деликта до окончателното изплащане на присъдената главница.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Същото е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените от касатора четири въпроса не предполагат даването на принципни отговори, а са свързани с установената конкретна фактическа обстановка, както и с обсъждането и преценката на събрания по делото доказателствен материал. Всъщност поставените въпроси по своята същност представляват общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, на които може да бъде отговорено ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване и в производството по чл. 290 ГПК, а не в настоящата фаза по селектиране на касационната жалба. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, дори когато са формулирани във въпросителна форма не представляват материалноправни или процесуалноправни въпроси, а могат да се квалифицират само като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Отделно от това, следва да се посочи, че касаторът не е посочил никаква съдебна пратка, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивния съд по първите три въпроса.

По четвъртия въпрос, поставен във връзка с размера на присъденото обезщетение следва да се посочи, че не се констатира противоречие с посоченото в изложението ПП №4/1968 и решения, постановени на осн. чл. 290 ГПК. Напротив, въззивният съд е преценил обстоятелствата, които обуславят вредите и определянето на обезщетение в съответствие с правилното приложение на законовоустановения критерий за справедливост в съответствие с приетото от съда с ППВС № 4/1968г. Според разясненията, съдържащи се в посоченото постановление, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая, съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид всички релевантни обстоятелства. Т. е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии.

По изложените съображения така формулираните въпроси не мотивират наличието на поддържаните от касатора основания за допустимостта на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Твърденията на касатора относно това основание са във връзка с изложените от въззивния съд мотиви, че вредоносният резултат е можело да бъде предотвратен, ако е бил изграден пешеходен парапет или предпазна ограда за задържане на превозното средство, докато според определението в Техническите правила за приложение на ограничителни системи за пътища по Републиканската пътна мрежа, парапета за пешеходци не служи за задържане на превозни средства, както и неправилно възприемане на двете съдебно-технически експертизи. Техническите правила, на които се позовава касаторът-ответник не са нормативен акт, а вътрешноведомствен акт, утвърден от председателя на УС на агенцията. Твърдяното превратно прилагане на тези правила, както и неправилно възприемане на заключенията на техническите експертизи не е видно от мотивите на въззивното решение, поради което и доводите не могат да бъдат съотнесени към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не се констатира и твърдяната от касатора недопустимост на решението – основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Изложеното в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението за съпричиняване на въззивника АПИ, което води до недопустимост на решението не може да бъде споделено. В мотивите си, въззивният съд е разгледал възражението за съпричиняване, като е развил съображения, че не е длъжен да определя степента на съпричиняването, тъй като тя има значение само във вътрешните отношения на солидарните длъжници съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Следва да се отбележи, че доколкото ищецът не е участвал в причиняването на ПТП, то той няма никакъв принос за настъпването на вредоносния резултат. Евентуалното съпричиняване от майката на детето не може да бъде съобразено при определяне на имуществените вреди, които той лично е претърпял и в настоящото производство претендира само от ответника „Агенция „Пътна инфраструктура“.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на пълномощника на ответника по жалбата- адв. А. В., който го представлява безплатно, следва да се присъди адвокатско възнаграждение за представителството пред ВКС в размер на 6500 лв., дължимо на осн. чл. 38 от Закона за адвокатурата, определено от съда съобразно указаната адвокатска защита, изразяваща се в изготвянето на писмен отговор.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,