Определение № 5047 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3795/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Благоевград, против решение № 312 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 387/2025 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 101 от 19.02.2025 г. по гр. д. № 1361/2024 г. по описа на Районен съд - Благоевград. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Д. И. В. против Община Благоевград положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на правото му на собственост на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ. Б., местност „Б.“, с площ 3 765 кв. м, трайно предназначение на територията – земеделска, и начин на трайно ползване - нива.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК). Твърди, че въззивният съд е обсъдил изолирано събраните доказателства и така е стигнал до необосновани изводи, че е налице упражняване на владение върху имот в граници и площ на процесния. Според касатора осъществяваната от ищеца фактическа власт е държане и липса на демонстрирано владение спрямо действителния собственик - общината, а и поддържа, че не е изтекъл необходимият давностен срок и не са съобразени ограниченията за придобиване по давност на имоти – общинска собственост. Иска отмяна на въззивното решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът се позовава във връзка с изложените оплаквания на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди подробно всички събрани в хода на процеса доказателства в съответствие с правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК;

2. Длъжна ли е въззивната инстанция да обоснове извършената преценка относно кредитиране на част от събраните доказателства и некредитирането на друга част;

3. С оглед наличие на нормативно установени забрани за придобиване по давност на земите от общински поземлен фонд, в това число и тази, регламентирана в чл. 7, ал. 1, пр. 2 ЗОбС, налице ли е възможност за придобиването им по давност;

4. Съпоставяйки разпоредбата на чл. 86 ЗС през 1996 г. и тази на чл. 7, ал. 1 ЗОбС, действаща по същото време, кой е началният момент, от който придобивната давност по отношение на имоти – частна общинска собственост, започва да тече – юни 1996 г. или ноември 1999 г.;

5. Съпоставяйки разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и тази на чл. 7, ал. 1 ЗОбС, коя императивна правна норма следва да се приложи и кой е началният момент, от който придобивната давност по отношение на имоти – частна общинска собственост, започва да тече – ноември 1999 г. или ноември 1997 г.;

6. За да се приеме, че даден имот е бил държавен, респективно общински, задължително ли е същият да бъде в окрупнен блок или е достатъчно, че е част от АПК и е раздаван за лично ползване;

7. Може ли да се прехвърлят елементите на владение върху част от имот, която част е присъединена по-късно във времето към процесния и не е съществувала, като площ от имота, към началния момент на започване на владението, и

8. Когато става въпрос за установено държане на имота, съдът длъжен ли е да изясни как държането се трансформира във владение и да мотивира изводите си чрез доказателства, събрани по делото.

Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 618 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 4328/2023 г. на ВКС, IV г. о., решение № 210 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 4866/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, II г. о., ТР № 8/2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 196 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 2495/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 212 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 1493/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 203 от 18.10.2016 г. по гр. д. № 1703/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 118 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 4115/2018 г. на ВКС, II г. о., ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 596 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о. Спрямо останалите въпроси поддържа специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Навежда също и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение като основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.

Ответникът по касационната жалба Д. И. В. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Исковото производство, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявен от Д. И. В. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК против Община Благоевград. Искът е за установяване, че ищецът е собственик на основание давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС на нива с площ от 3 765 кв. м и с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], местност „Б.“. Претенцията е обоснована с твърдения на ищеца, че баща му И. В., починал на 22.08.2020 г., е притежавал недвижими имоти в [населено място], за някои от които нямал документ за собственост, като процесната нива е сред тези имоти. Поддържа, че бащата е владял имота от 1985 г., а след смъртта му го владее самият той, като е упражнявал фактическа власт без прекъсване до настоящия момент. Предприел е действия по снабдяване с документ за собственост на имота и на 09.04.2024 г. е подал до Община Благоевград молба-декларация за извършване на обстоятелствена проверка. Девет дни по-късно Община Благоевград е съставила за имота акт за частна общинска собственост № 13250 от 18.04.2024 г. и издала удостоверение, че имотът е общинска собственост.

Предявеният иск е оспорен от ответника Община Благоевград в срока по чл. 131 ГПК. Той поддържа, че процесният имот е общинска собственост на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, за което е съставен горепосоченият акт, включително и въз основа на протокол № 1 от 10.05.2012 г. на комисия по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, какъвто е съставен и на 25.07.2008 г. Ответникът оспорва ищецът да е осъществявал фактическа власт върху имота, като поддържа, че дори такава да е била осъществявана, имотът не може да бъде придобит по давност поради законовите пречки по чл. 86 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е придобил собствеността върху процесния имот по давност, основана на владението, което е осъществявал след смъртта на баща му, владял имота от 1985 г. Съдът е приел, че основният спорен въпрос по делото е дали процесният имот е от категорията на тези, за които съществува законова забрана за придобиване по давност, и дали за периода на владение има интервал, в който такава забрана е действала. Въззивният съд е формирал извод, че имотът попада в обхвата на земите по чл. 19 ЗСПЗЗ. Той се е позовал както на заключението на съдебно-техническата експертиза, според което имотът е земеделска земя на АПК, но не е в окрупнен блок на ТКЗС, ДЗС или АПК, тъй като е в дере и не може да се обработва машинно, така и на заявения начален момент на владение по отношение процесния имот от наследодателя на ищеца - 1985 г., когато имотите са обобществени, като то е осъществено с образуването на ТКСЗ през 1957 г. Съдът е изложил, че когато реституционното производство е надлежно образувано, давност не тече до приключването му с валиден административен акт, а ако не е инициирано в сроковете по ЗСПЗЗ, имотът става общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и за него давност не тече за срока на действие на мораториума за придобиване на частна общинска собственост по § 1 ЗДЗС.

Давността е могла да започне да тече в полза на ищеца най-рано с влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ на 22.11.1997 г. Давностният срок е спрял да тече на 31.05.2006 г. по силата на мораториума, въведен с § 1 ЗДЗС, като с последвалите удължавания на мораториума давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, е била спряна до 31.12.2022 г. Съдът е съобразил и Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд. По отношение на процесния имот давност е могла да тече през следните периоди: от 22.11.1997 г. до 31.05.2006 г. (8 години, 6 месеца и 9 дни), от 01.01.2018 г. до 18.01.2018 г. включително (18 дни) и след 08.03.2022 г., когато решението на Конституционния съд е влязло в сила. За периода от 08.03.2022 г. до 18.04.2024 г. (датата на съставяне на акта за общинска собственост), до 23.05.2024 г. (датата на подаване на исковата молба) и до приключване на устните състезания е изтекъл срок, по-дълъг от две години. Съдът е приел, че общият период на давностното владение, осъществявано от бащата на ищеца и от самия ищец, е над 10 години. Владението е установено от експертното заключение и от гласните доказателства и се е изразявало в използване на имота като зеленчукова и овощна градина и пчелин. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че искът за собственост е основателен, и е потвърдил първоинстанционното решение.

С оглед на тези мотиви на въззивния съд обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, с цел преценка дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд за изтичане на необходимия срок на давностно владение за придобиване на собствеността, при съобразяване на предвидените нормативни ограничения, в хипотеза като настоящата, когато е прието, че имотът е в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, т. е. е станал общинска собственост на това основание.

Тъй като обжалваното въззивно решение се допуска до касационен контрол, жалбоподателят дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 12.78 евро (с левова равностойност 25 лева) - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.