Определение № 60517 от 15.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1964/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ООД и Д. С. Д. срещу решение № 55/12.02.2020г. по в.т.д. № 427/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 – ти търговски състав, с което е потвърдено решение № 204/17.04.2019г. по т.д. №25/2018г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XX състав, в частта, с която е признато за установено, че касационните жалбоподатели дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД сумата от 33 333,36 лв. - главница по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс № 1 и Анекс № 2 от 02.08.2016г., сумата от 1 364 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва по договора за кредит за периода от 10.04.2017г. до 15.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК – 31.10.2017г. до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. № 17229/2017г. на ПРС. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд не е съобразил инкорпорираната във въззивната жалба молба по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Наред с това се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат за неправилен извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за нищожност на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК. В тази връзка поддържат, че съдът има задължение да провери валидността и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение. Излагат съображения, че исковите претенции за главница и договорна лихва не са доказани по размер. Считат, че съдът неправилно е кредитирал приетите по делото експертизи, тъй като последните не кореспондират със събраните по делото доказателства. Поддържат, че не са доказани счетоводното отразяване на дълга по кредита и редовността на счетоводните записвания по процесния дълг. Излагат съображения, че клаузите на т.21, б. „а“ и „б“ от Договор за кредит от 29.09.2015г., преповторени в т.8, б. „а“ и „б“ от Анекс №2/02.08.2016г., са нищожни като накърняващи добрите нрави. В тази връзка поддържат, че сумите, платени въз основа на нищожна клауза, са недължимо начислени и събрани от банката. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 и предл.3 от ГПК за достъп до касация. Сочат като обуславящи въпросите: 1/ В съдебното исково производство по предявен иск по чл.422 вр. чл.415 от ГПК извършва ли се проверка относно валидността и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение на парично задължение, във връзка с която е предявен искът?; 2/ Обстоятелството че длъжникът не е заявил възражение в подадената частна жалба по чл.419 от ГПК относно липсата на законов реквизит в заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена въз основа на документ, преклудира ли възможността му да заяви това възражение в последвалото исково производство по чл.422 вр. чл.415 от ГПК по предявен установителен иск във връзка с издадената въпросна заповед за изпълнение?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и обусловеност, както и да обсъди и да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение? 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди съдебното заключение/ експертизата с всички останали доказателства по делото, независимо дали същото е било оспорено?; 5/ В производството по чл.422, ал.1 вр. чл.415 от ГПК задължен ли е ищецът – кредитор, носител на процесното вземане по договор за кредит, да докаже счетоводното отразяване и правилността на счетоводни записвания досежно това вземане?; 6/ Разпоредбата на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД приложима ли е спрямо клаузи в договора относно уговарянето на неустойка за допусната забава от страна на кредитополучателя?; 7/ Изключва ли преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави обстоятелството, че същата е уговорена като размер при сключването на договора?; 8/ Кои са критериите, въз основа на които съдът следва да обяви клауза /договорка/ за нищожна поради накърняване на добрите нрави?; 9/Съставлява ли критерий при извършване преценката за нищожност, досежно накърняване на добрите нрави, поведението на заемополучателя през срока на действие на договора, в смисъл дали същият редовно обслужва кредита си? Считат, че първият и вторият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърдят, че третият и четвъртият въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 7/1965г., ППВС №1//1985г., решение №161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение №51/14.03.2016г. по гр.д. № 4621/2015г. на ВКС, III г.о., решение №222/27.03.2018г. по т.д. №505/2017г. на ВКС, II т.о., решение №248/07.01.2020г. по гр.д. №4193/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №95/21.01.2020г. по гр.д. №3579/2018г. на ВКС, II г.о., като по четвъртия въпрос изрично сочат решение № 196/03.08.2012г. по гр.д. № 1417/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 224/07.01.2019г. по гр.д. № 612/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 241/23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о. и решение № 248/16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г. на ВКС, III г.о. Поддържат, че петият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 10/19.07.2016г. по т.д. № 3386/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 2/20.01.2011г. по гр.д. № 478/2010г. на ВКС, III г.о., решение №187/24.01.2013г. по т.д. № 436/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 62/25.06.2009г. по т.д. №546/2008г. на ВКС, II т.о., както и че е от значение за развитието на правото. Твърдят, че шести, седми, осми и девети въпроси са разрешени в противоречие с т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Касационните жалбоподатели излагат съображения и за наличие на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 от ГПК, поради недопустимост, съответно поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между „Банка ДСК“ АД и кредитополучателя „Зелено Бъдеще“ АД е сключен договор за банков кредит в размер на 50 000 лв.; кредитът е целеви – предоставен е за оборотни средства под формата на револвираща кредитна линия с погасителен план; договорът е изменен с Анекс №1 и Анекс №2, двата от 02.08.2016г.; по силата на два договора за поръчителство от 02.08.2016г. „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. са поели задължението да отговарят солидарно с главния длъжник при неизпълнение на задълженията му по договора за кредит. Като се е позовал на чл.22, б. „б“ от Договора и на заключението на съдебно – икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че са налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането - кредитополучателят е преустановил плащанията по договора на 31.03.2017г., когато е извършено последното плащане, като към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК за периода 10.04.2017г. - 10.09.2017г. не е погасил шест погасителни вноски по главницата в общ размер от 12 500 лв. и шест погасителни вноски за лихвите. По спорния въпрос относно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост апелативният съд, отчитайки отправеното до кредитополучателя уведомление от 12.09.2017г., е приел, че Банката ясно и недвусмислено е изразила волята си, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Счел е, че не е необходимо точният размер на главницата да е посочен, като е изтъкнал, че това е въпрос на елементарна справка, която длъжникът може да направи без особено затруднение, както и че законът не предвижда задължение за банката да посочи размера на задължението, каквото задължение е налице по отношение на извлечението от счетоводните книги /чл.60, ал.2 от ЗКИ/. Изложил е съображения, че същественото за уведомлението е банката да отправи ясно и недвусмислено волеизявление, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Като е съобразил, че изпратеното от банката уведомление е получено на 14.09.2017г. лично от представляващия „Зелено Бъдеще“ АД - С. Х., въззивният съд е приел, че същото е получено от длъжника преди датата, на която банката е подала заявлението по чл.417 от ГПК – 31.10.2017г. С оглед на това, е заключил, че предсрочната изискуемост е настъпила на 15.09.2017г., към който момент не са били погасени шест погасителни вноски по главница и шест вноски по договорни лихви. Позовавайки се на Тълкувателно решение №8/02.04.2019г. по тълк.д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е изтъкнал, че предявеният от банката иск ще бъде уважен, дори и ако се приеме, че уведомлението трябва да съдържа точния размер на непогасената главница. Изложил е съображения, че след изтичане на крайния срок за погасяване на вземането, последното става изцяло изискуемо към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, като в тази връзка е посочил, че съдебното дирене пред въззивната инстанция е приключило на 09.10.2019г., а съгласно т.1 от Анекс № 2 срокът за погасяване на кредита, предоставен като револвираща кредитна линия, се продължава до 10.08.2018г. Позовавайки се на неоспореното заключение на съдебно – икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че непогасената главница към 15.09.2017г. е в размер на 33 333,36 лв., а възнаградителната лихва за периода от 10.04.2017г. до 15.09.2017г., определена съгласно уговорения в чл.3 от Анекс № 2 лихвен процент, е в размер на 1 364 лв. Апелативният съд е приел за неоснователно възражението на касационните жалбоподатели за прихващане на насрещното им вземане в общ размер на сумата от 1 450 лв., представляваща платени наказателни лихви по Договор за кредит от 29.05.2015г., изменен с Анекс № 1 и Анекс №2, двата от 02.08.2016г., въз основа на нищожни договорни клаузи, от които сумата от 680 лв. – платена лихва по чл.21, б. „а“ от Договора и сумата от 770 лв. – платена лихва по чл.21, б. „б“ от Договора. Приел е, че в клаузата на чл.21, б. „а“ от Договора е предвидено заплащането на неустойка по чл.92 от ЗЗД, която е мораторна по характер, тъй като е за допусната забава от страна на кредитополучателя. Посочил е, че кредитополучателят е допуснал продължителна забава за период от 180 дни и е приел, че е допустимо предвидените в т.21 от договора наказателни лихви да се уговорят в по – висок размер от размера на действително претърпените вреди от забавата. Изтъкнал е, че това не прави неустоечната клауза нищожна – към момента на сключване на договора страните са предвидили такъв размер на неустойката за забава, който да стимулира кредитополучателя да погасява в срок погасителните вноски. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че клаузата на т.21 от договора не накърнява добрите нрави, поради което е валидна и извършените от длъжника плащания са направени на валидно правно основание. Апелативният съд е приел за неоснователно оплакването, че заповедта за незабавно изпълнение е невалидна поради липсата на задължителен реквизит – чл.412, т.7 от ГПК. Изложил е съображения, че в рамките на производството по иска по чл.422 от ГПК се установява съществуването на едно вземане, т.е. на едно материално право, като възраженията, които могат да се направят пред въззивния съд са изчерпателно посочени в чл.423 от ГПК, а заповедта и разпореждането за незабавно изпълнение могат да се обжалват в производството по чл.419 от ГПК. С оглед на това е изтъкнал, че в производството по чл.419 от ГПК частният жалбоподател е следвало да изчерпи всичките си възражения относно законосъобразността на заповедта по чл.417 от ГПК. По отношение на оплакването, че банката не е доказала редовността на счетоводните записвания по задължението, произтичащо от договора за кредит, апелативният съд е констатирал, че вземането по процесния дълг е прехвърлено по счетоводна сметка 444 „Вземания по съдебни спорове“, подсметка 444031 „Вземания по съдебни спорове в левове по кредити за оборотни средства на МПС“, с дата на прехвърляне – 31.10.2017г. Предвид това, че на тази дата Банката е подала заявление по чл.417, т.2 от ГПК и е представила извлечение от счетоводната сметка с точния размер на дълга, въззивният съд е приел, че пропускът й да отрази сумите в документа „оборотна ведомост към 31.12.2017г.“ не означава, че съдебно предявеното вземане е погасено, като е изтъкнал, че последното плащане по дълга е осъществено на 31.03.2017г. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал още, че счетоводното отразяване на вземането е вторично и дори при счетоводните записвания да има непълноти, те не се отразяват на съществуването на спорното вземане като материално право. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите два поставени от касаторите въпроса са обуславящи за изхода на производството, доколкото въззивният съд е отказал да извърши проверка за валидност на издадената заповед за изпълнение, въпреки твърденията на касаторите за липса на задължителен реквизит в същата. В тази връзка е изложил съображения, че в рамките на производството по установителния иск по чл.422 от ГПК се установява съществуването на едно вземане, т.е. на едно материално право, като възраженията, които могат да се направят пред въззивния съд са изчерпателно посочени в чл.423 от ГПК, а разпореждането за незабавно изпълнение може да се обжалва в производството по чл.419 от ГПК. Поради това е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по тези правни въпроси, които могат да бъдат обобщени като въпрос относно задължението на съда в производството по предявен иск по чл.422 вр. чл.415 от ГПК да извършва проверка относно валидността на издадената заповед за изпълнение на парично задължение, във връзка с която е предявен искът. По така обобщения процесуалноправен въпрос е налице и практика на ВКС, обективирана в решение №81 от 20.07.2015г. по т.д.№1823/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Поради това по този въпрос е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка за съответствието му с практиката на ВКС. Трети и четвърти въпрос в изложението по чл.280, ал.1 от ГПК са свързани с доводите на касаторите, че въззивният съд е кредитирал приетите по делото основно и допълнително заключения на съдебно - счетоводната експертиза, без да обсъди техните възражения, че експертизите не кореспондират на събрания по делото доказателствен материал. По своята същност това са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК, респективно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Последователно ВКС приема в практиката си, вкл. в задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010г., че значимият правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК не може да се отнася до правилността на преценката на доказателствата по делото, в какъвто контекст са поставени трети и четвърти въпрос, чрез които се оспорва обосноваността на фактическите констатации на Софийски апелативен съд. Наред с това следва да се отбележи,че въззивният съд е обсъдил основното и допълнителното заключения на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза, като ги е възприел за съответстващи на останалия доказателствен материал. Съпоставил е констатациите на вещото лице с представените по делото писмени доказателства - договор за кредит и анексите към него, като е преценил,че възнаградителната лихва е определена от вещото лице в съответствие с уговореното от страните, а именно чл.3 от анекс №2 към договора за банков кредит. Обсъдил е възраженията на касаторите – ответници по иска, като е преценил съдържанието на представения от ищеца в изпълнение на задължението по чл. от ГПК документ „оборотна ведомост“ към 31.12.2017г. Становището на съда за основателност на иска е формирано въз основа на анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност. По този начин съдът е съобразил постоянната практиката на ВКС, формирана с постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение №58 от 13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. №378/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 57 от 06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и други, в които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. При наличие на постоянна практика по посочените въпроси, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Петият въпрос относно доказателствената сила на записванията в счетоводните книги също отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото е значим за изхода на спора, но касаторите не са обосновали допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Както е изтъкнал и въззивният съд, в рамките на производството по предявения иск по чл.422 от ГПК се установява съществуването на едно вземане, т.е. на едно материално право, което може да се извърши с всички допустими доказателства, като редовността на счетоводните записвания на ищеца е от значение, когато същият се позовава на тях. В решение № 169/31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №347/27.02.2019г. по т.д. №687/2018г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а трябва да бъде установена и с оглед останалите доказателства. Съгласно чл.182 от ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Тези книги не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация, поради което доказателствената им сила се преценява с оглед всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. Същото разрешение е дадено и в цитираните от касаторите решения. В случая въззивният съд е съобразил изцяло цитираната практика на ВКС, като е съобразил доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги на ищеца въз основа на всички данни по делото, включително представените от банката документи -оборотни ведомости към 31.12.2016г. и 31.12.2017г. По този начин решаващият състав е процедирал в съотвествие с цитираната практика на ВКС, а правилността на изводите му не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Следва да се отбележи също, че оспорване на констатациите на допълнителното заключение на счетоводната експертиза, изготвена въз основа на счетоводните записвания на банката - ищец не е било направено от пълномощника на касаторите в съдебното заседание, в което е прието заключението на експертизата. Първият, вторият и четвъртият въпрос в раздел пети от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с предмета на спора, доколкото въззивният съд е намерил за неоснователни направените от касаторите – ответници по иска възражения за нищожност на уговорените в чл.21 от договора за кредит наказателни лихви, с характер на неустойка, поради противоречието им с добрите нрави. Въпросите обаче не са обуславящи за изхода на спора, доколкото не съответстват на възприетата от съда теза. Въззивният съд не е отрекъл възможността неустойка за забава, уговорена в договор за кредит, да бъде обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, нито е приел, че уговарянето на неустойката като размер при сключването на договора изключва преценката за нейната нищожност. Поведението на длъжника през срока на действие на договора не е обсъдено от съда като самостоятелен критерий за преценката за валидност на неустойката. Посочвайки, че страните са уговорили такъв размер на неустойката за забава, който да стимулира кредитополучателя да погасява в срок дължимите вноски, съдът е посочил, че въпреки това кредитополучателят е изпаднал в забава с продължителност 180 дни. Формулираният от касаторите въпрос относно критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави е обусловил изхода на спора, като същият е поставен с оглед извършена от съда преценка за валидност на клауза, предвиждаща наказателна лихва за забава в изплащането на погасителните вноски по главницата или по лихвите, която съставлява неустойка за забавено изпълнение. По този въпрос са дадени задължителни разяснения в Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Поради това по поставения материалноправен въпрос е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка за съответствието му с практиката на ВКС. По доводите за наличие на основание по чл.280 ал.2 предл.2 от ГПК – недопустимост на обжалваното въззивно решение, съдът ще се произнесе с решението по същество на спора, доколкото соченият от касаторите порок касае решението само в частта за разноските. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторите са обосновали очевидната неправилност единствено с несъгласието си с правните изводи на въззивния съд, в една част резултат от преценката на конкретните доказателства, а в друга част - последица от тълкуване на конкретни договорни клаузи. Изложените твърдения за очевидна неправилност на правните изводи на въззивния съд съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, съответно не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По тези съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: относно задължението на съда в производството по предявен иск по реда на чл.422 вр. чл.415 от ГПК да извършва проверка относно валидността на издадената заповед за изпълнение на парично задължение; относно критериите за установяване дали договорна клауза за неустойка накърнява добрите нрави. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 693,94 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд