Определение № 920 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4551/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 22149/21.10.2022 г., допълнена с касационна жалба вх. № 23226/03.11.2022 г., подадена от В. П. М., чрез процесуалния представител адв. Н. А. от ВАК, срещу решение № 1211 от 10.10.2022 г. по в. гр. д. № 322/2022 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, VІІ състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 25 от 30.07.2021 г. по гр. д. № 465/2021 г. на Видинския окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора срещу „Кредибул” АД, с правоприемник „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, исковете с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 32 000 лв. и имуществени вреди в размер на 5000 лева, причинени от непозволено увреждане.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „ Длъжен ли е съдът съгласно чл. 236 ГПК в решението си да обсъди, като посочи защо приема за основателни или ги отхвърля направените доводи и възражения на страните против първоинстанционното решение”. Според касатора произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, І г.о. Поддържа, че с въззивната жалба е направено оплакване във връзка с доклада по делото и приложението на чл. 146 ГПК, тъй като първата инстанция не му е указала за кои твърдени от него факти не сочи доказателства. Счита, че с оглед направеното оплакване във въззивната жалба и след като въззивната инстанция също не е дала указания за кои твърдени факти не се сочат доказателства, които да бъдат събрани по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, то е допуснала съществено процесуално нарушение.

2. „Длъжен ли е съдът да постанови решение за заплащане на обезщетение при причинено непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД”. Поддържа, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 8/24.02.2021 г. по гр.д.№ 913/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 182/26.01.2021 г. по гр.д.№ 573/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт И. Н., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта по иска за имуществени вреди с цена 5000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по този иск е необжалваемо, поради което и касационната жалба срещу него следва да бъде оставена без разглеждане.

В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

В. М. П. е предявил срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди с твърдението, че е претърпял вредите по причина извършени от ответника действия по образувано срещу него изпълнително дело след настъпила преклузия по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди, че е осъден от „Кредибул“АД за сумата от 1337.76лв. по потребителски кредит, както и законната лихва върху тази сума, считано от 18.07.2008г. до окончателното изпащане на сумата, адвокатско възнаграждение и арбитражна такса (което осъждане счита за неправомерно), за което вземане е било образувано изп.д.№36/2009г. на ЧСИ Г. Б.. Твърди, че по изпълнителното дело не са били извършвани никакви действия, докато през 2017г. по това дело не била конституирана като взискател „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по чиято молба ЧСИ наложил запор върху негова банкова сметка в „ОББ“ АД по договор за дългосрочен депозит, както и върху банкова сметка, по която получава пенсията си, като на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането е било цедирано от „Кредибул“ АД. За да бъдат освободени от запор несеквестируемите му вземания твърди, че се наложило да ходи до [населено място] и [населено място] пеша, тъй като нямал средства и се връщал отново пеша до [населено място], където живее, гладен и бос. Твърди, че от това получил коксартроза на бедрените стави и на гърба, от което и досега страда, както и други заболявания. Писал до „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, че са минали 10 години и те му отговорили с писмо от 13.12.2018г., че няма да получава и да дава по договора за потребителски кредит поради изтекла давност. Счита, че е налице неправомерно поведение на служители на ответника, които са поискали извършване на действия по изпълнителното дело въпреки разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като данни, че изпълнителното дело е било образувано през 2009г. и по него не са били извършвани действия се съдържат в делото.

В писмен отговор ответникът оспорва така предявения иск с твърдението, че изпълнителното дело е било образувано преди постановяването на ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и от съществено значение е въпросът от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване по приложението на правната норма.

В проведеното по делото открито съдебно заседание на 27.04.2021г. първоинстанционният съд е посочил, че изготвя доклад по чл. 146 ГПК, като е посочил, че спорните права произтичат от водено съдебно производство, в което е прието за установено, че ищецът дължи на „Кредибул“ АД сума във връзка с неизплатен кредит, като ищецът твърди, че от това производство за него са произтекли вреди от психически тормоз и претендира неимуществени и имуществени вреди. Указано е на страните, че следва да докажат твърдените от тях обстоятелства.

В уточнението към подадената лично от В. М. П. въззивна жалба назначеният за негов процесуален представител по реда на чл. 26, ал. 2 от Закона за правната помощ адвокат (адв.Н. А. К. от АК-Видин) е изложено оплакване, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК като е разпределил доказателствената тежест формално и не е указал на жалбоподателя за кои от твърдените от него факти в исковата молба не сочи доказателства.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че „Кредибул“ АД е образувал изпълнително дело №36/2009 г. по описа на ЧСИ Б. с район на действие ОС-Враца въз основа на изпълнителен лист от 07.11.2008 г., с длъжник В. М. П., за сумата 1337,76 лева - главница, ведно със законната лихва върху главницата от 18.07.2008 г. и сумата от 247,46 лева разноски. ЧСИ е изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжника П., която е редовно връчена на 02.02.2009 г. На 09.01.2013 г. по изпълнителното дело е конституиран като взискател „Агенция за събиране на вземания” ЕАД на мястото на „Кредибул” АД на основание сключен между тях договор за цесия от 25.10.2012 г., за който длъжникът е уведомен. С молба от 04.06.2013 г., взискателят е поискал ЧСИ да извърши опис на секвестируемото движимо имущество на длъжника. Констатирано е, че с решение № 366 от 11.07.2017 г. по гр. д. № 1241/2017 г. на РС-Враца е отхвърлен иска на П. срещу ЧСИ Б. по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, във вр. с чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева. С решение от 04.11.2019 г. по гр.д. № 148/2019 г. на Окръжен съд-Монтана е прекратено производството по иска за неимуществени вреди против ЧСИ Б., като последният е осъден да заплати на ищеца сумата от 965 лева, представляваща неправомерно събрана сума, чрез наложен запор върху сметка на ищеца в „ОББ” АД след настъпило по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК прекратяване на производството по ИД № 36/2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.01.2019 г. до окончателното издължаване на сумата, както и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД в размер на 188,44 лева за периода от 24.01.2017 г. до 08.01.2019 г. Посочено е, че по делото не са ангажирани други доказателства от ищеца.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че П. не е доказал наличието на елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Изложени са мотиви, че отговорността възниква за лицето, което е възложило работата другиму - когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата и когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, в който случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Посочено е, че отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа и същата не възниква, когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа. Изложени са мотиви, че единственият елемент от фактическия състав, който не следва да се доказва от ищеца, е вината, тъй като за нея е формулирана презумпция за съществуването й (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) и тя следва да се оборва от ответника. Формиран е решаващ правен извод, че ищецът не е доказал нито настъпили вреди, нито противоправно поведение на натоварено от ответното дружество лице, нито причинно-следствената връзка между противоправно поведение и настъпилите вреди. По отношение на направеното пред въззивната инстанция оплакване на П. за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и указване на доказателствената тежест, е прието че видно от протокола от съдебното заседание на 27.04.2021 г., състав на окръжния съд е докладвал правния спор и е указал, че ищецът следва да докаже твърдените от него факти и обстоятелства като процесуалният представител на ищеца П. в първата инстанция адвокат П. е заявил в зала, че няма възражения по доклада и е направил доказателствено искане да се изиска ИД № 36/2009 г. на ЧСИ, което е уважено. Посочено е, че пред въззивната инстанция също не са направени доказателствени искания по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК.

При така установените по делото факти и съображенията, които въззивният съд е изложил по приложението на правната норма, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която като източник на облигационни отношения непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни елементи са: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната. За да се реализира тази отговорност е необходимо установяване на вреда, както и на причинна връзка между вредата и противоправното поведение на служителя на дружеството-ответник, а също и вина, която се предполага по правилото на чл. 45, ал. 2 ЗЗД (Решение №103/25.07.2019г. по гр.д.№2700/2018г. на III г.о. на ВКС). В настоящия случай е прието, че не е налице противоправност на деянието, извършено от служител на ответника при подаването на молба до ЧСИ за конституирането на дружеството като взискател на мястото на „Кредибул“ АД. Тезата на касатора, че може да се търси отговорност от взискателя за отправено до ЧСИ искане за предприемане на съответни изпълнителни действия при настъпила според длъжника перемпция, не може да бъде споделена.

И тъй като при липса на установено противоправно поведение от страна на служител на дружеството-ответник отговорността на дружеството по реда на чл. 49 ЗЗД не може да бъде ангажирана, обстоятелството, че съдът не е дал на предявилото иска лице конкретни указания за необходимостта да докаже настъпването на твърдяните вреди, не може да обоснове наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване.

С оглед така изложените от въззивния съд съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по поставения от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да изложи мотиви по направените искания и възражения и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението, доколкото този въпрос по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.

Вторият посочен от касатора въпрос по същество обхваща цялостната преценка, която дължи съдът при разглеждане на осъдителния иск по чл. 49 ЗЗД и не представлява принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По така изложените съображения абстрактно формулираният от касатора въпрос не е основание за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение