Определение № 2081 от 23.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1388/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

С определение № 317/30.04.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 190/2024г. на ОС – Габрово е отменено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 446/19.03.2024г. по гр.д. № 1094/2023г. на РС – Габрово и е постановено друго за изменение и допълване в частта за разноските определение № 293/14 .0 2.2024г. по гр.д. № 1094/2023г. на РС - Габрово, чрез отмяната му в частта, с която са присъдени разноски в тежест на Т. Л. Г. в размер на 577.32лв., и чрез допълнително осъждане „Обединена българска банка“ АД, [населено място], да заплати на Т. Л. Г., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 1000лв., до който размер са редуцирани действително направените от нея разноски, при приложение на чл.78, ал.5 ГПК.

Срещу определение № 317/30.04.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 190/2024г. на ОС - Габрово са постъпили частни жалби и от двете страни по делото, както следва:

I. Частна жалба на ищеца „Обединена българска банка“ АД. В нея е поддържано, че въззивният съд не е обследвал цялостното извънпроцесуално поведение на ответницата, от което следва да се направи извод, че тя е дала повод за образуване на исковото производство. Отделно от това, ищецът поддържа, че преди подаване на ИМ не е могъл да установи изпълнението на задължението, а е установил това едва от приложеното към ОИМ платежно нареждане. Освен това, твърди, че, съгласно чл.15 от договора за кредит, за предсрочно погасяване на дълга кредитополучателят е следвало да подаде писмена молба. По тези съображения искането е за отмяна на обжалваното определение.

В приложеното към частната жалба на ищеца изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. В определени случаи могат ли да бъдат присъдени на ищеца направените от него разноски, въпреки че той е оттеглил иска си? Според ищеца даденото разрешение по този въпрос е в противоречие с определение № 277/14.02.2014г. по ч.гр.д. № 2432/2014г. на ВКС.

2. При изследване на поведението на ответника, който с действията си е дал повод за образуване на исково производство, в полза на кого се дължат сторените разноски при направен отказ/оттегляне на иска от страна на ищеца? Ищецът намира, че даденото разрешение по този въпрос е в противоречие с определение № 626/20.08.2012г. по ч.гр.д.№ 275/2010г. на ВКС.

С писмен отговор насрещната страна Т. Л. Г. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба на банката.

II. Частна жалба на ответницата Т. Л. Г.. В нея се оспорва изводът за прекомерност на направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение. Според ответницата делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид съдържанието на ИМ и, съответно съдържанието на ОИМ, и положените от процесуалния й представител усилия. Ответницата намира, че изводът за прекомерност не е мотивиран, тъй като не е посочена базата, въз основа на която е формиран изводът за прекомерност на разноските и са преценявани усилията на адвоката. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за допълнително присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за размера над 1000лв. до 2590лв.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанието за директен достъп до касационен конотрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, както и основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос:

Кога претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно? Ответницата намира, че даденото разрешение по този въпрос е в противоречие с тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012г. на ВКС, ОСГТК – т.3; определение № 1714/09.04.2024г. по ч.гр.д. № 2598/2023г. на ВКС, IV г.о.; определение № 483/07.08.2018г. по ч.т.д. № 792/2018г. на ВКС, II т.о.; определение № 80/25.02.2022г. по ч.т.д. № 273/2022г. на ВКС, II т.о.

С писмен отговор насрещната страна „Обединена българска банка“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба.

Съставът на I т.о., след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частните касационни жалби са процесуално допустими, като депозирани от надлежни страни, в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

От данните по делото е установено и не се оспорва следното:

На 28.10.2015г. в полза на „ОББ“ АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист против двама солидарни длъжници, един от които е Т. Г., за произтичащите от сключения между страните договор за ипотечен кредит от 05.11.2008г. задължения за олихвяема главница в размер 54 273.59лв., договорна лихва в размер на 7718.23лв. и наказателна лихва в размер на 10 105.69лв., както и за разноски в размер на 3375.70лв. След това, на 30.06.2017г. страните по договора за кредит са постигнали споразумение, с което е установен размерът на дълга и изплащането му е разсрочено до 28.10.2030г., а през 2023г. банката е образувала изпълнително дело въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист. На 11.05.2023г. е подадено възражение срещу заповедта само от единия от длъжниците - Т.Г., в което тя е посочила, че задължението е изпълнено изцяло към първоначалния кредитор „ОББ“ АД. С определение от 09.06.2023г. заповедният съд е уведомил банката за постъпилото възражение по чл. 414 ГПК и й е указал да предяви иск относно вземането и да представи доказателства за това в едномесечен срок от съобщаването. Съобщението е получено от банката на 26.06.2023г., която е подала в срок на 14.07.2023г. ИМ против Т. Г., с която са предявени по реда на чл.422 ГПК обективно евентуално съединени искове/ установителен и осъдителен/ за останалата дължима главница в размер на 23 866.14лв. и 463.02лв. – законна лихва към 10.07.2013г. Видно от съдържанието на ИМ, в нея е коментирано извършено плащане от Т.Г. след образуване на изпълнителното дело по сметката на цесионера / „ЕОС Матрикс“ ЕООД/ за сумата 42 504.70лв., преведена на 17.05.2022г. С ОИМ ответницата е оспорила исковете, като към него е приложила платежно нареждане от 20.04.2023г., с което е наредила по посочена сметка на другия длъжник - Д. Г. сумата 38 545лв. на основание „окончателно погасяване на кредит, съгласно споразумение то 30.06.2017г.“ Производството по предявения при условия на евентуалност осъдителен иск за сумата 23 866.14лв. е прекратено с определение № 130/19.01.2024г.

След това по делото е постъпила молба, вх. № 1137/09.02.2024г., с която е оттеглена исковата молба, в която се коментира нареденият на 17.05.2023г. от другия солидарен длъжник Д. Г. превод по банковата сметка на кредитора за сумата 42 504.70лв. и са релевирани доводи, че за предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят е следвало да подаде изрична молба.

С определение № 293/14.02.2021г. производството по делото е прекратено, на осн. чл.232 ГПК, обезсилени са издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист и в тежест на ответницата са присъдени направените от ищеца разноски за ДТ и юрисконсултско възнаграждение. Отговорността на ответницата за направените от ищеца разноски е обоснована с това, че оттеглянето на иска е поради извършеното от длъжника плащане след подаване на заявлението по чл.417 ГПК, което по арг. на чл.422 ГПК поражда последиците на подаване на исковата молба.

Постъпила е молба от ответницата, вх.№ 1409/19.02.2024г., с искане за изменение и за допълване в частта за разноските на определението за прекратяване на делото, чрез отхвърляне на искането на ищеца за присъждане в неговаполза на разноски и чрез присъждане на направените от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2590лв.

С определение № 446/19.03.2024г. по гр.д. № 1094/2023г. на РС - Габрово молбата на ответницата е оставена без уважение, тъй като е прието, че с извънпроцесуалното си поведение ответницата е станала причина за подаване на заявлението по чл.417 ГПК, което е поставило началото на исковото производство, а даването от кредитора на допълнителна възможност за разсрочено изплащане на вече възникнали и изискуеми задължения и то след сезирането на съда не е основание за освобождаване на ответницата от отговорността за разноски, а на по-силно основание не поражда в нейна полза вземане за разноски. Акцентирано е, че не може да се направи извод ответницата да не е станала повод за сезиране на съда, тъй като искът е предявен с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а последващото разсрочване на задълженията и тяхното изпълнение са след това.

Въззивният съд е сезиран с частна жалба на ответницата срещу определение № 446/19.03.2024г. по гр.д. № 1094/2023г. на РС - Габрово, по която е постановено сега обжалваното въззивно определение. В него въззивният съд е приел, че оттеглянето на иска не се дължи на новонастъпил факт в хода на исковото производство, тъй като посоченото в молбата за оттегляне на иска плащане е било известно към момента на предявяване на исковата претенция на 12.07.2023г. и исковата молба е подадена след това. Намерил е, че няма основание да се приеме ответницата да е станала причина за предявяване на иска по чл.422 ГПК с подаване на възражение по чл.414 ГПК, предвид на това, че тя е посочила в него, че задължението е изпълнено изцяло към първоначалния кредитор „ОББ“ АД. Счел е, че преди предявяване на иска ищецът е могъл да установи този факт, тъй като е разполагал с необходимите данни по кредита за извършените плащания, а неправилното приемане от ищеца, че има непогасен остатък от дълга, не може да се вмени като извънсъдебно поведение на ответницата, с което е дала повод за предявяване на иска по чл.422 ГПК. Посочил е, че позоваването на чл.414а ГПК е ирелевантно. Ето защо е приел, че на осн. чл.78, ал.4 ГПК, при прекратяване на делото на ответницата са дължими направените и претендираните за присъждане разноски за адвокатско възнаграждение, които са редуцирани от въззивния съд от 2590лв. на 1000лв., при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, с оглед на фактическата и правната сложност на делото.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Както е изяснено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2, допускането на касационно обжалване е обвързано от посочените от касатора основания. Общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не може да го изведе от изложението, а може само да го уточни и конкретизира. Даденото нормативно тълкуване е приложимо и в производството по частни касационни жалби по чл.274, ал.3 ГПК.

В случая поставените и от двете страни въпроси не удовлетворяват изискването на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Поставените от ответника въпроси, свързани с отговорността за разноски при прекратяване на делото, поради оттегляне/отказ от иска, са твърде общи и хипотетични. Те не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви, които са направени при изследване на конкретното процесуално и извънпроцесуално поведение на страните, на спецификата на казуса( иск по чл.422 ГПК, който се счита предявен от подаване на заявлението) и на конкретните данни по делото( постигане на извънсъдебно споразумение след издаване на заповедта и изпълнителния лист във връзка с изплащането на дълга и плащане, което е извършено след подаване на заявлението). Въпросите са израз на несъгласие с изводите на въззивния съд и в този смисъл са свързани с правилността на обжалваното определение, която обаче е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство, сътоветно не може да обоснове допускането на обжалване.

Твърде общ и хипотетичен е и поставеният от ответницата въпрос. На така поставеният въпрос не би могло да се даде еднозначен и общоважим отговор. В хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът взема предвид множество конкретни обстоятелства - фактическата и правна сложност на делото, продължителността на производството, броя на откритите съдебни заседания, конкретно извършената работа от адвоката, като заключението му се основава на съвкупната преценка на всички относими обстоятелства. Поради това, в едни случаи на дължими разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК съдът може да присъди по-нисък размер на заплатеното от ответника възнаграждение за адвокат, а в други - да не уважи възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Не е налице и въведеното от ответницата основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуващ/отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поради изложеното, касационно обжалване не следва да се допуска.

Разноски не се присъждат, предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: