Определение № 436 от 22.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2443/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЕТ В. М. Т., упражняващ търговска дейност под фирма ”Т.-В. М.”( н ) против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 205 от 21.06.2019 г., постановено по т.д.№ 139/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 75 от 06.07.2017 г., по т.д.№ 216/2016 г. за уважаване на предявения от К. В. Б. - постоянен синдик на настоящия касатор, главен иск по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок касационно основание по чл.281, т.2 ГПК е обоснован с произнасяне от въззивния съд по иск срещу несъществуващ ответник – задължителен другар по съдебния спор по чл. 135 ЗЗД, респ. чл.647, ал.1 ТЗ. Тезата на касатора е, че влизането в сила на съдебното решение не зависи от момента на отразяването му в Търговския регистър, нито може да се предотврати чрез забавяне извършването на дължимите действия от длъжностното лице по вписванията в Търговския регистър, поради което с прекратяване на производството по отношение на ответника „М. АУТО-94” ЕООД (н) и постановяване заличаването му със съдебен акт, този ответник е преставал да съществува в правния мир. Като допълнителен аргумент за визирания порок се сочи и отсъствие на надлежно учредена представителна власт във въззивното производство по отношение на осъществяващия процесуално представителство за ТД „М. АУТО-94” ЕООД (н) – адв. Д., предвид прекратяване правомощия на синдика на ЮЛ- търговец. Поддържаното оплакване за неправилност на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд е аргументирано с твърдяно нарушаване на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Изложени са доводи, че доколкото двамата съпрузи, прехвърлители са и съзадължени по процесния кредит, дългът на ЕТ”Т.-В. М.”(н) не е личен, а общ за двамата, поради което отсъствието на идентичност между обективните обстоятелства по настоящето дело и принципно обсъдените в ТР № 5/ 2013 г. от 29.12.2014 г. на ОСГТК на ВКС, изключва приложимост на възприетото със задължителната практика разрешение – обстоятелство, останало несъобразено от Пловдивския апелативен съд. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1 .” От кой момент загубва своята правосубектност заличеното юридическо лице – от момента на влизане в сила на решението на съда за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаване на търговското дружество или от момента на отразяване на този вече настъпил юридически факт в Търговския регистър?”; 2.” От кой момент правото на собственост върху недвижим имот на заличено търговско дружество преминава в собственост на Общината или на Държавата – от момента на влизане в сила на решението на съда за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаване на търговското дружество или от момента на този вече настъпил юридически факт в Търговския регистър?”; 3. ” Допустимо ли е постановяване на решение по чл.647 ТЗ, съответно по чл.135 ЗЗД по което ответник да е лице, което доказано е загубило, по силата на закона, собствеността си върху имотите по спорните сделки”? В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната по касационната жалба страна. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди обжалваното решение на ПОС, с което са обявени за относително недействителни спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността на ЕТ В. М. Т., упражняващ търговска дейност под фирма „ Т. –В. М. ”(н), настоящ касатор, конкретните посочени в исковата молба разпоредителни сделки с недвижими имоти, принадлежащи, в режим на съпружеска имуществена общност, на длъжника в производството по несъстоятелност и на съпругата му, в полза на втория ответник „ М. АУТО”ЕООД(н), с едноличен собственик на капитала и управител М. В. Т. – дъщеря на прехвърлителите, респ. на ответника ЕТ Т., до размера на Ѕ от прехвърлените права, въззивният съд, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е приел за осъществени всички предпоставки на конститутивния иск по чл. 647, ал.1, т.6 ТЗ, предявен по реда на чл.649, ал.1 ТЗ от К. В. Б., в качеството му на постоянен синдик на ЕТ” Т. - В. М.”( н) - всяка от процесните сделки сключена съответно на датите: 24.10.2013 г. и на 01.11.2013 г., е в двугодишния период преди датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по чл.625 ТЗ – 02.04.2014 г.; страна по всяка от тях е свързано с длъжника лице по см. на § 1, т.1 от ДР на ТЗ; тези разпоредителни сделки увреждат имуществено кредиторите на масата на несъстоятелността, доколкото водят до намаляване на съдържанието й, което обективно затруднява удовлетворяването им. Позовавайки се на законовото правило на чл.614, ал.2 ТЗ и на правните последици от признаване качеството на едноличен търговец на определено физическо лице, въззивният съд е отрекъл да е основателен защитният довод на ответниците, че процесните недвижими имоти, като принадлежащи на физическото лице В. Т. в режим на съпружеска имуществена общност с прехвърлителя Е. Т., нямат отношение към осъществяваната от същия търговска дейност и не се включват в имуществото му на едноличен търговец. Въз основа на възприетото разрешение и при съобразяване указанията на ВКС,ТК по приложението на чл.216, ал.2 ТЗ в разглежданата хипотеза, дадени с отменителното му решение № 35 от 07.03. 2019 г., по 1165/18 г., както и на задължителните постановки в ТР № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е извел правен извод, че с придобиване качеството на търговец от физическото лице, не възниква нов правен субект, а разширява правоспособността на последното, т.е. създава се възможност то да бъде страна не само по граждански правоотношения, но и по правоотношения в областта на търговското право. Затова и едноличният търговец, като носител едновременно на права и задължение, произтичащи от граждански и от търговски сделки, отговаря с едно и също свое имущество както за задълженията, придобити в резултат на упражняваната от него търговска дейност, така и за задълженията, породени от частния му живот на физическо лице. При обосноваване увреждащия характер на процесните оспорвани сделки въззивната инстанция е взела предвид и подробно е обсъдила вида на прехвърленото имущество, получените, като насрещна престация, парични средства от прехвърлителя ЕТ, като е съпоставила възможностите за предприемане на съответното изпълнение върху тях за удовлетворяване кредиторите на масата на несъстоятелността и е съобразила формираната в тази насока трайно непротиворечива казуална практика на ВКС, според която всяко отчуждаване на недвижимо имущество на длъжника намалява възможността и/или затруднява удовлетворяване на неговите кредитори и в този см. се явява увреждащо. Като ирелевантно за допустимостта на въззивното производство и постановеното първоинстанционно решение на ПОС решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е преценил настъпилото в хода на процеса прекратяване, по реда на чл.632, ал.4 ТЗ, на производството по несъстоятелност по отношение на ответника „М. АУТО-94”ЕООД (н). Счетено е, че доколкото постановеното по този ред съдебно решение не подлежи на незабавно изпълнение, възможно е да бъде обжалвано, съгласно чл.633, ал.1 ТЗ и към датата както на устните състезания пред въззивния съд – 12.06.2019 г., както и на постановяване на въззивното решение липсва вписано заличаване на ответното ЮЛ- търговец в Търговския регистър, то не съществува процесуална пречка за продължаване на въззивното производство с участието на последното, като страна в процеса, чрез надлежно упълномощения от синдика му процесуален пълномощник. Хипотетично въззивният съд е изразил становище за евентуалните правните последици при заличаване на ответника приобретател и останалите непродадени в производството по несъстоятелността му движими и недвижими имоти, съобразно задължителните разяснения в т. 10 от ТР № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че анализът на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дава основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, различен от сочения от касатора, освен ако съществува вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение – порок, въведен и като самостоятелно основание за достъп до касация с новелата на чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК (ДВ,бр.86/2017 г.).Същинската преценка за допустимост ВКС извършва с произнасянето си по същество на касационната жалба. В случая отсъства такава вероятна недопустимост на решението на Пловдивския апелативен съд, която по твърдение на касатора да е породена от постановяването му при несъществуващ ответник – задължителен другар при съдебен спор по чл.135 ЗЗД, какъвто е предявеният евентуален иск от постоянния синдик на касатора ЕТ В. М. Т. с фирма ”Т.-В. М.”( н ) - К. В. Б.. Безспорно е, предвид данните по делото, а и извършената от настоящия съдебен състав служебна справка, че към датата на устните състезания по делото във въззивната инстанция-04.06.2019 г., както и към датата на постановяване на обжалваното въззивно решение - 21. 06. 2019 г. не е налице вписано в Търговския регистър заличаване на ответника ТД „М. АУТО-94” ЕООД (н). Заличаването на ЮЛ-търговец е отразено по партидата му в Търговския регистър на 05. 07. 2019 г. Следователно твърдяният от касатора момент на загубване правосубектността на ТД „М. АУТО-94” ЕООД (н) е не само некоректен, но е и правно ирелевантен за наличието на сочения в касационната жалба порок, поради следното: Вярно е, че според трайната казуална практика на ВКС, страните по оспорваните по реда на чл.135 ЗЗД, респ. по реда на чл.646 и на чл. 647 ТЗ сделки, са задължителни другари и произнасянето по иск, с участието на само някоя от тях води до недопустимост на постановеното съдебно решение. Възприетото разрешение, обаче, както е прието в решение по чл.290 ГПК № 111 от 12. 07.2018 г., по т.д.№ 1892 /2017 г. на І т.о. на ВКС, в решение от 14. 02. 2008 г., по т.д.№ 676 / 2007 г. на І т.о. и в определение по чл. 274, ал.3 ГПК № 145 от 27. 03. 2009 г., по ч.гр.д.№ 94/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС и мн.др., не касае разглежданата хипотеза – прекратена правосубектност на задължителен необходим другар, настъпила в хода на производството по делото. Счетено е, че в тази хипотеза, когато една от страните по оспорваната, като относително недействителна сделка, е заличена не е налице процесуална пречка искът по чл.135 ЗЗД, респ. по чл.646 ТЗ, чл. 647 ТЗ, да се предяви и само срещу другата страна, респ. да продължи само срещу другата страна. Възприетото разрешение е подробно аргументирано както с отсъствие на вещноправно действие на тези искове и с липса на създавано обективно различие на решенията, постановени спрямо задължителните другари, така и с необходимостта от осигуряване реална възможност за удовлетворяване на кредитора. Посочената последователна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав безусловно споделя, изключва да е приложимо поддържаното селективно основание по чл.280, ал.2, пр. 2 ГПК. Неоснователно е позоваването и на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 от горецитираното Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на спора е обусловил изхода на конкретното дело и по отношение на който е налице някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание за допускане на касационно обжалване - винаги специфичен за делото, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, защото същинската инстанционна проверка на ВКС за наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК се извършва едва при разглеждане основателността на касационната жалба. В случая първият от формулираните от касатора въпроси отговаря на посочените критерии, поради което обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Недоказано е визираното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и то непълно, в несъответствие с кумулативното изискване поставеният правен въпрос да едновременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, този допълнителен селективен критерий, по начина по който е въведен, не отговоря на задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя, което принципно изключва прилагането му. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че този критерий за селекция би било налице само когато се касае за приложение на законова разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадената съдебна практика, респ. осъвременяване на същата или когато приложимата правна норма е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага корективното й тълкуване, какъвто не е разглежданият случай. По поставения от касатора правен въпрос е налице трайно непротиворечива практика на ВКС, израз на която е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 124/26.11.2009 г. по т. д. № 152/2009 г. на ВКС, І т. о., както и последвалите го определения на ВКС: № 129 от 19. 02. 2015 г. на І т.о. и № 683 /28.10.2014 г., по ч.т.д.№ 2862/2014 г. на ІІ т.о. Същата е в смисъл, че търговското дружество – ответник /длъжник/ в производството по несъстоятелност, изгубва правосубектността си и не може да участва като надлежна страна в процеса от момента на заличаването му в Търговския регистър. Затова, едва със заличаване на дружеството следва да се счита за прекратена и представителната власт на упълномощения по делото негов процесуален представител. По отношение на така формираната практика на ВКС не е налице доказана обществена и правна необходимост от промяна, което самостоятелно води до неприложимост на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият от поставените въпроси е изцяло хипотетичен и не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма обуславящо значение за крайния изход на делото. Обстоятелството, че решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е посочил, че при заличаване на ответника „М. АУТО-94”ЕООД (н) в хода на процеса, следва да се съобразят задължителните постановки в т.10 от ТР №1/2017 г. на ОСТК на ВКС - относими евентуално към процесуалните права на трети лица, е без значение както с оглед процесуалните правомощия на настоящия касатор, така и за решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на спора. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според горепосочената задължителна практика, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да е необходимо да се разглеждат от състава на касационната инстанция поддържаните допълнителни критерии за селекция. Въпрос № 3 дори и важен правен въпрос, също няма самостоятелно обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд и за изхода на конкретното дело, поради което не обосновава общото основание за достъп до касация. Нещо повече, въпросът е и некоректен, доколкото към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение липсват доказателства, че ответник по предявените главен и евентуален иск е лице, което по силата на закона е загубило собствеността си върху имотите по оспорените сделки. Отделно е, че дори и да се приеме тезата на касатора за обуславящия изхода на делото характер на поставения материалноправен въпрос, недоказано е въведеното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Извън вече посочените съображения за неприложимостта му, поради отсъствие на изискуемата се, според т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, аргументация следва още да се има предвид формираната практика на ВКС, вкл. т.3 на ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, даваща косвен отговор на поставения правен въпрос, която не се нуждае от промяна. Същата е в смисъл, че интересът от провеждането на иска по чл.135 ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задълженията към кредитора. Следователно уважаването на П. иск не създава солидарна отговорност между ответниците за изпълнение на паричното задължение, легитимиращо ищеца като кредитор, както и не легитимира приобретателя като длъжник, а въвежда единствено задължение за последния да предостави имуществото си за удовлетворяване на чуждо парично задължение. Поради това и защитата, която чл.135 ЗЗД дава на кредитора, а това е относимо и за хипотезата, разглеждана с главния иск, е спрямо всеки последващ приобретател,придобил права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, както ако е недобросъвестен, така и ако се е облагодетелствал безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС не се произнася по отговорността за същите. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС