Определение № 4211 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2749/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. С. П. против определение на Силистренски окръжен съд № 414 от 05.06.2025 г. по ч.гр.д. № 254/ 2025 г., с което е потвърдено определение на Силистренски районен съд от 21.02.2025 г. по гр.д.№ 946/ 2024 г. /поправено с определение по същото дело от 23.04.2025 г./ и по този начин е прекратено производството по делото в частта по предявените от Р. С. П. против Й. М. Т. искове за заплащане на половината от продажната цена на семеен имот с идентификатор 66425.500.4113.1.7 в размер на 22 500 лв. и на половината от продажната цена на семеен имот с идентификатор 66425.501.2456.1.4 в размер на 18 000 лв. Жалбоподателката счита за неправилен извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл.23 СК дерогира общата суброгация, регламентирана в чл.74 ЗЗД. Според нея чл.23 СК не урежда суброгация в облигационен смисъл и не води до встъпване в правата на трето лице, каквито са последиците от приложението на чл.74 ЗЗД. Счита, че когато единият от съпрузите изпълни личен дълг на другия съпруг към трето лице при наличие на правен интерес от това, платилият съпруг встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу другия съпруг и че именно такава претенция е била заявена по делото в условията на евентуалност на исковете по чл.23 и чл.29 СК. Като приел тази претенция за недопустима, въззивният съд пренебрегнал установената практика с решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1454/ 2016 г., според която след прекратяването на брака исковете по чл.59 ЗЗД между бившите съпрузи за изравняване на неоснователното обогатяване били допустими. Тази практика била относима и при предявен иск по чл.74 ЗЗД и било допустимо такава претенция да бъде заявена като евентуална по отношение на главни претенции по чл.23 или чл.29 СК. Такъв бил конкретният случай, фактическите и правните основания на заявените от нея претенции били ясно разграничени и неправилно искът по чл.74 ЗЗД бил счетен в обжалваното определение за недопустим. Поради това моли това определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол формулира следните правни въпроси: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и всички доказателства по делото в мотивите на съдебния акт?“; „Допустимо ли е след прекратяването на брака предявяването на иск с правно основание чл.59 от ЗЗД от единия от бившите съпрузи срещу другия бивш съпруг за изравняване на икономически създаденото по време на брака неравенство?“; „Допустимо ли е след прекратяването на брака предявяването на иск с правно основание чл.59 от ЗЗД от единия от бившите съпрузи срещу другия бивш съпруг за парично вземане, основано на твърдение за изпълнение от ищеца по време на брака на лично задължение на ответника към трето лице при наличие на правен интерес от изпълнението?“; и „Допустимо ли е в едно производство предявяването и разглеждането на иск с правно основание чл.74 от ЗЗД (или чл.59 от ЗЗД) при условията на евентуалност към главен иск по чл.23 от СК (или чл.29 от СК) между бивши съпрузи?“. Според жалбоподателката първите два от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за останалите поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това излага твърдения за очевидна неправилност на обжалваното определение предвид погрешното разбиране на въззивния съд, че разпоредбата на чл.23 СК урежда специален случай на суброгация. Ответната страна Й. Т. оспорва жалбата с доводи по същество, а по отношение на поставените правни въпроси, поддържа, че те не са разрешение в противоречие с практиката на ВКС, която според него жалбоподателката интерпретира неправилно. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Р. С. П. против Й. М. Т.. В нея се твърди, че страните са бивши съпрузи; че по време на брака си придобили чрез покупко-продажба два недвижими имота /самостоятелен обект в сграда с идентификатор 66425.500.4113.1.7 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 66425.501.2456.1.4/; че продажната цена за двата имота била заплатена изцяло чрез средства, дарени на ищцата от нейните родители, поради което тя е изключителен собственик на тези имоти; и претендира това да бъде установено по отношение на ответника. Така предявените искове въззивният съд квалифицирал по чл.23 ал.1 СК, като приел, че при условията на евентуалност ищцата предявила иск по чл.29 ал.3 СК, за определяне на по - голям дял от общото имущество в размер 95 %. Също при условията на евентуалност тя поискала ответникът да бъде осъден да й заплати сумите 22 500 лв. за първия имот и 18 000 лв. за втория - половината от продажната цена, като основава претенцията си на твърдения че тази цена е заплатена изцяло с нейни лични средства, а е погасено задължение на ответника. Последните искове първоинстанционният съд квалифицирал по чл.59 ЗЗД и прекратил производството по тях по съображения, че чл.59 ЗЗД урежда право, което възниква за обеднелия, когато няма друг иск, с който той може да се защити. Придобиването на конкретни вещи от семейното имущество чрез лични средства на единия съпруг било уредено в чл.23 ал.1 СК, а влагането на по - голям принос от страна на единия съпруг - в чл.29 ал.3 СК, поради което искът по чл. 59 ЗЗД се явявал недопустим - обеднелият разполага с други средства за защита на своите права. Частната жалба на ищцата срещу прекратителното определение на районния съд била оставена без уважение с обжалваното в настоящето производство въззивно определение. Въззивният съд приел, че исковете се основават на твърдения за придобиване на два недвижими имота по време на брака, заплатени изцяло от ищцата с лични средства, при наличие на правен интерес да заплати и задължението на ответника в размер на 1/2 от стойността на всеки един от имотите. Касаело се за имуществени отношения между страните в качеството им на бивши съпрузи и отношенията, възникнали по повод сключения брак, след прекратяването му, се регламентирали от СК. В чл.74 ЗЗД бил уреден общият фактически състав на суброгацията, а разпоредбата на чл.23 ал.1 СК уреждала изключение от всеобхватния принцип на СИО и дерогирала общата суброгация, регламентирана в чл.74 ЗЗД. Както и да се квалифицирали предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, те се явявали недопустими при наличие на специален иск по СК, който бил заявен в исковата молба като основен. Съобразно твърденията в исковата молба и уточнителната такава, била налице изначална липса на интерес от предявяването на претенции както по чл.74 ЗЗД, така и по чл.59 ЗЗД. При констатирана изначална недопустимост на иска, производството по делото следвало да се прекрати в тази част. Касационно обжалване на така мотивираното въззивно определение не следва да бъде допуснато по твърденията, че то е очевидно неправилно. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, тя излага твърдения за неправилно тълкуване от страна на съда на материалния закон - чл.23 СК. Тези твърдения не са за очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените правни въпроси, макар те да обуславят обжалваното определение. По отношение на първите два въпроса обаче не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По процесуалноправният въпрос въззивното определение съответства на установената практика, според която инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност (Тълкувателно решение № 6/ 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГТК, ВКС). А по материалноправния въпрос сочената от жалбоподателката съдебна практика е интерпретирана неправилно. В цитираното решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1454/ 2016 г. ясно е посочено, че когато ищецът подържа, че има дял от придобития по време на брака имот или че приносът му значително надхвърля приноса на другия съпруг в придобиването на права и вещи, а оттам и по-голям дял от общото имущество, се касае за специалните искове по СК и искът по чл.59 ЗЗД е недопустим. Този иск би бил допустим само когато единият съпруг претендира връщане на онова, което е дал по време на брака и с което другият съпруг се е обогатил. Такива факти въззивният съд не е намерил да са заявени по дело. Що се касае до останалите два въпроса, по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки не са налице, тъй като по въпросите има формирана практика /включително цитираната от самата жалбоподателка/, която не се нуждае нито от промяна, нито от осъвременяване. По изложените съображения съдът