Определение № 2421 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3076/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 29 от 15.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 533/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 263089 от 13.05.2021 г. по гр. д. № 11242/2019 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Софийския апелативен съд иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на противоправно постановяване на разпореждане от 19.02.2019 г. по в. ч. гр. д. № 206/2016 г. на Софийския апелативен съд и липса на контрол върху предоставената на ищеца правна помощ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че гр. д. № 6043/2015 г. по описа на Софийския градски съд е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М. против Специализираната прокуратура и Г. М., прокурор в СпП, като с разпореждане от 05.11.2015 г. исковата молба е върната като процесуално недопустима, тъй като ищецът не е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, за да има право на иск по ЗОДОВ, а Г. М. е прокурор в СпП и като такъв се ползвал с функционален имунитет, като производството по делото е прекратено. Против това разпореждане е подадена жалба с вх. № 152644 от 08.12.2015 г., като същото е потвърдено с определение № 416 от 03.02.2016 г. по в. ч. гр. д. № 206/2016 г. на Софийския апелативен съд. Срещу въззивното определение е депозирана частна касационна жалба с вх. № 3735 от 07.04.2016 г., като в нея се съдържа искане за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 21 ал. 2 и ал. 3 ЗПП. С определение № 1636 от 12.05.2016 г. искането за предоставяне на правна помощ е оставено без уважение, предвид процесуална недопустимост на исковете. Същото е обжалвано, като частна жалба вх. № 5876 от 06.07.2016 г. е върната с разпореждане от 25.07.2016 г. В частната жалба против това разпореждане е инкорпорирано искане за предоставяне на правна помощ на основание чл. 21, ал. 2 и ал. 3 ЗПП, като с определение № 3376 от 07.10.2016 г. Софийският апелативен съд е оставил това искане без уважение. Това разпореждане е отменено с определение № 416 от 15.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3767/ 2018 г. на ВКС, III г. о., и делото е върнато за администриране на частната касационна жалба. Съдът е приел, че по делото липсват доказателства относно предоставянето на правна помощ на Е. Д. М., но страните не спорели, че такава, изразяваща се в процесуално представителство, е предоставена и е осъществявана от адвокат Б. Н. М.. Същият е депозирал частна жалба /молба/ с вх. № 3010 от 18.02.2019 г., в която е посочил, че не е в състояние да спази дадения му седмодневен срок и не е в състояние да изпълни разпореждането на Софийския апелативен съд, тъй като не може да осъществи контакт с Е. М., който участва почти ежедневно и целодневно в съдебни заседания пред СпНС и АССГ, но в нея не се съдържа искане за продължаване на срока за отстраняване на нередовностите на частната касационна жалба. С разпореждане от 19.02.2019 г. Софийският апелативен съд е отказал контакт между адвоката и ищеца, приемайки че търговската колегия на Софийския апелативен съд не е компетентна да разреши контакт с представлявания. С разпореждане от 01.08.2019 г., потвърдено с определение № 519 от 05.12.2019 г. по гр. д. № 4372/ 2019 г. на ВКС, IV г. о., частна касационна жалба вх. № 3735 от 07.04.2016 г. е върната поради неотстраняване в срок на допуснатите нередовности. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че на ищеца е била осигурена правна помощ, и то чрез поискания и посочен от него адвокат Б. М., като извън правомощията на съда е осъществяване на контрол върху действията на определения на ищеца процесуален представител. Линията на защита е въпрос на договореност между доверителя и адвоката, независимо дали адвокатът е назначен по схемата за правна помощ, или е на договорно основание, и след като поведението на адвоката е извън контрола на съда, то не може и да бъде ангажирана отговорността на ответника за действията/бездействията на последния. В случая адвокатът е можел да поиска продължаване на срока за отстраняване на нередовностите на частната касационна жалба, но отговорност за това, че не е предприел такова процесуално действие, не може да бъде вменена на съда. Действително съдът следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, но с оглед диспозитивното начало той не може да преценява, контролира и указва какви точно процесуални действия следва да предприемат те, респ. техните процесуални представители, за адекватната тяхна защита. Доколкото процесуалният представител на ищеца е бил редовно уведомен да отстрани констатираните от съда нередовности на частната касационна жалба и това не е било сторено, последвалото законосъобразно разпореждане на връщане на жалбата като нередовна не може да се приеме за противоправно поведение на ответника, довело до нарушение на правата на ищеца за достъп до съд и справедлив процес. С оглед на това предявеният иск е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е формулирал конкретен правен въпрос. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата Софийският апелативен съд е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторът не е формулирал правен въпрос, нито във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи относно посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,