Определение № 1101 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2247/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД срещу въззивно решение № 207/04.07.2024 г. по в. т. д. № 178/2024 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която е отменено решение № 19/10.01.2024 г. по т. д. № 39/2023 г. на Окръжен съд Варна и вместо него е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на И. Д. П. сумата от 60 000 лв. – дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ПТП, причинено от водач на автобус “Мерцедес 0345Г“ на 01.02.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2022 г. до окончателното погасяване на задължението. Решението се обжалва и в частта, с която първоинстанционното решение за осъждане на евентуалния ответник И. В. С. е обезсилено.

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение неправилно са тълкувани и приложени към процесния казус императивните разпоредби на чл. 65 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 126, ал. 3 ППЗДвП, което е обусловило грешен извод за ангажиране на функционалната отговорност на застрахователя. Поддържа се, че от тези норми се извежда задължение за повишено внимание, своевременно намаляване на скоростта и спиране за водачите на преминаващите покрай, но не и след спрелите на спирка от обществения транспорт пътни превозни средства. В тази връзка се аргументира пропуск на съда да приложи разпоредбата на чл. 15 НК поради доказано непредвидимото поведение на втория ответник по делото, който, стъпвайки на пътното платно пред автобуса, е провокирал аварийно спиране, довело до причиняване на травматичните увреждания на ищцата. Заявява се оплакване, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд e възприел механизъм за настъпване на ПТП, който е изцяло хипотетичен и несъобразен с приетите по делото доказателства в частта относно позиционирането на двата автобуса на спирката и възможността на нея да бъде осъществен престой на повече от едно ППС. Релевира се възражение за неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, предвид определеното обезщетение в много завишен размер, надхвърляща обичайно присъжданите суми при подобни случаи. Съдът не е взел предвид група релевантни факти, поддържани в отговора на исковата молба, а именно, че дегенеративните изменения в здравословното състояние на ищцата се дължат на общи заболявания в резултат на нейната възраст, също така характера и тежестта на уврежданията, икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, високата степен на съпричиняване поради непридържане за предпазните съоръжения в автобуса и неизползване на свободни седалки.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „При какви условия следва да се счита за оборена презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД при иск за определяне на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП?“

2. „Допустимо ли е разширително тълкуване или прилагане по аналогия на състави на нарушения, предвидени в Закона за движение по пътищата?“

3. „Налице ли е противоправност в случай, че поведението на водача не покрива хипотезата на предвидената в закона норма?“

4. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 65 от Закона за движение по пътищата в хипотеза на последователно движещи се ППС, или само на движещи се в съседни ленти такива?“

5. „Налице ли е хипотеза на движение с несъобразена скорост, когато на практика сблъсъкът е избегнат в резултат на екстремно или интензивно спиране?“

6. „В кой момент изчакващите на спирка на обществения транспорт пътници се превръщат в предвидимо препятствие и към кой момент следва да бъде определена възникналата опасност, съответно към кой момент възниква задължението на водача да намали и/или спре?“

7. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

По поставените въпроси се твърди наличие на противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 50090 от 31.01.2024 г. по т.д. № 317/2022 г. на I ТО, ВКС. Изложени са съображения, че уеднаквяването на съдебната практика по прилагане правилото на чл. 15 НК в случаите, когато наказателното производство е прекратено; правилата за оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД; разпоредбите на ЗДвП, касаещи административно-наказателната отговорност; принципа на справедливост при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди са съществени въпроси, от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

При изтъкнатите доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация И. Д. П. е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на подадената касационна жалба. Претендира се присъждане на разноски в полза на процесуалния й представител на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

И. В. С. оспорва подадената от застрахователното дружество касационна жалба като неоснователна и поддържа отсъствие на релевираните основания за достъп до касация, тъй като първият въпрос е по правилността на въззивния акт, седмият въпрос не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС, а по отношение на останалите въпроси не е обоснована хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира постановяване на акт, с който да се откаже достъп до контрол по същество на въззивното решение, евентуално то да бъде оставено в сила и да бъдат присъдени разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от И. Д. П. срещу „ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД и И. В. С. като евентуален ответник искова молба, обективираща кумулативно съединени претенции с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането в размер на 40 000 лева – обезщетение за претърпени в резултат на ПТП неимуществени вреди, причинени на 01.02.2022 г. от водач на автобус “Мерцедес 0345Г“, чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована от ответното дружество, изразяващи се в болки и страдания поради комбинирано телесно увреждане (счупване на напречни израстъци на втори, трети и четвърти поясни прешлени, увреда на бедрен нерв на ляв крак, контузия на ляво коляно), психическо разстройство, изразяващо се в първоначален шок, посттравматичен стрес, световъртеж, чувство за напрегнатост, и в размер на 1 061, 30 лв. – обезщетение за понесени имуществени вреди в резултат на същото ПТП, ведно със законната лихва от 01.07.2022 г. до окончателното погасяване на задълженията. С протоколно определение от 19.10.2023 г. по т.д. № 39/2023 г. на Окръжен съд Варна е допуснато изменение на първия обективно съединен иск, като същият е увеличен на 60 000 лева.

Производството по в. т. д. № 178/2024 г. на Апелативен съд Варна е било образувано по повод подадена от ищцата въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска против И. В. С. за горницата над 45 000 лева, съответно в частта за отхвърляне на исковете срещу предпочитания ответник ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД. Поддържаните в жалбата оплаквания са срещу изводите за липса на осъществен фактически състав на отговорността на застрахователя, както и за неправилно приложение на принципа за справедливост, закрепен в чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението.

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение състав на Апелативен съд Варна е отменил решението на първоинстанционния съд и е уважил предявените искове в пълен размер срещу предпочитания ответник ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, съответно е обезсилил решението по отношение на уважените срещу И. В. С. искове. Констатирал е липсата на спор между страните относно механизма на пътния инцидент - вследствие на аварийно спиране в района на спирка „Санита“ на [улица]ищцата, като пътник в автобус от градския транспорт, движещ се по линия № 13, е пострадала. Поради отчетеното прекратяване на наказателното производство, образувано във връзка с произшествието, съдът е обсъдил всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност. Като релевантни за изясняване механизма за настъпване на ПТП е извел свидетелските показания на водача на автобус (№ 13), подкрепени с информация от ОП ТАСРУД за отчитане движението на превозните средства от обществения транспорт, изслушаните по делото две САТЕ и обясненията на И. В. С.. Съвкупният анализ на тези доказателства е мотивирал съда да стигне до извод, че на процесната дата автобус № 10 и автобус № 13 са се движели в посока ЖП гара към Централна поща на 20 метра един след друг, последният със скорост около 10 км/ч, и заедно са подходили към спирка „Санита“. Зад спрелия на спирката автобус № 10 настанало раздвижване от хора и ответникът И. С. стъпила на пътното платно между двата автобуса, което принудило водача на автобус № 13, все още в движение, да задейства спирачките и блокажа. Вследствие на рязкото спиране ищцата загубила равновесие и понесла описаните в исковата молба травматични увреждания. Съставът на апелативния съд е игнорирал заключението на вещите лица, че поведението на ответника С. е единствената причина за реализиране на инцидента и се явява непредвидимо за водача препятствие. Стъпвайки на разпоредбите на чл. 65 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 126, ал. 3 ППЗДвП, въззивният съд е съобразил нормативно изискуемата завишената грижа на водач на МПС от градския транспорт както към останалите участници в движението, така и към чакащите и превозваните пътници, илюстрирана със забраната за едновременно спиране на два автобуса на една и съща спирка съгласно чл. 126, ал. 3 ППЗДвП. Отрекъл е, че появата на пешеходец (чакащ пътник) представлява непредвидимо препятствие, с което водачът да не може или да не е длъжен да се съобрази, аргументирано от нормата на чл. 65 ЗДвП, според която наличието на спрял, спиращ, потеглящ автобус създава потенциална опасност за движението, поради което законът поставя по-високи изисквания към водачите на преминаващите МПС, в това число и на движещ се отзад автобус. С оглед тези изводи съставът е приел за неизпълнено задължението на водача на автобус № 13 да предвиди опасността от появата на пешеходец (чакащ пътник) на платното между двата автобуса, включително да подходи по начин, позволяващ му плавно извършване на маневра спиране, съхраняваща както живота и здравето на пешеходеца, така и това на превозваните пътници, което е счел, че обуславя ангажиране на деликтната му отговорност, съответно на функционално обусловената отговорност на застрахователното дружество по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

След задълбочен анализ на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. И. (майка на ищцата) и А. М. (лице, с което ищцата живее на съпружески начала) въззивният съд е формирал извод за труден възстановителен период, съпроводен с болки в кръста, крака и коляното, и включващ време, през което тя е била напълно неподвижна и разчитаща на чужда подкрепа. Съставът е съобразил и заключенията на вещите лица относно характера на травмата, липсата на пълно възстановяване, както и заключението на съдебно-психиатричната експертиза за наличие на смесено тревожно-депресивно разстройство с лека към умерена тежест, включващо тревожност, страх за бъдещето и за здравословното състояние, нежелание за общуване. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съставът на Апелативен съд Варна е съобразил постановките на ППВС № 4/1968 г. и очертаните с тях критерии, съответно възрастта на ищцата (51 г.), получената съчетана травма, включваща гръбначно-мозъчна травма и увреждане на бедрения нерв, причиняващи значителни болки, страдания и пълна зависимост от чужди грижи за продължителен период от време, персистиращата увреда на бедрения нерв и свързаните с това значителни затруднения, оттичане, безчувственост на крака, както и наличие на тревожно-депресивното разстройство и е преценил, че обезщетение в размер на 60 000 лв. справедливо ще възмезди причинените вреди.

Противопоставеното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване апелативният съд е счел за недоказано, кредитирайки заключението на САТЕ, според което захващането за предпазните съоръжения в автобуса е ирелевантно, тъй като увредата е настъпила от удар на тялото върху тръбата, а захващане за вертикалните предпазните съоръжения не би противодействало на инерционната сила за краткото време на екстремно спиране.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. При липса на конкретно формулиран въпрос или непосочване на хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт, а в производството по селекция тази преценка не може да бъде осъществена. Касационно обжалване не се допуска и при липса на обосновани от касатора доводи за наличие на очевидна неправилност на въззивния акт. В случая застрахователното дружество е приравнило оплакванията за обикновена неправилност, развити в жалбата, с основанието за директен достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради прилагане на норма, която не е част от обективното ни право, или прилагане на норма в нейния обратен смисъл, драстично нарушение на правните принципи или логическите правила.

По отношение на първия въпрос отсъства характеристиката правен, доколкото е хипотетично поставен. Съставът на Апелативен съд Варна е констатирал липсата на влязла в сила както осъдителна, така и оправдателна присъда по повод процесния деликт, което е обусловило извод за необходимост от изясняване фактическия състав на деликтното правоотношение, съответно прилагане на презумпцията за вина, която съдът е счел за необорена. Преценката му е обусловена от липсата на доказани по делото обективни факти, стоящи извън волята и възможността за преценка на водача, които да са причина за реализиране на инцидента и увреждане на ищцата. В настоящия случай въпросът стои без връзка със заключенията на вещите лица, съдържащи правен извод, игнориран от въззивния съд като излизащ извън компетентността им по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че решение № 50090/31.01.2024 г. по т.д. № 317/2022 г. на ВКС, I т.о. не обосновава наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същото се приема, че в тежест на ответника застраховател е да установи отсъствието на презюмираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди, а именно, че в резултат на определени обстоятелства е налице безвиновно деяние, включително, че деецът не е бил длъжен, или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици - случайно деяние по чл. 15 НК. Поставеният въпрос не се основава на оплаквания от застрахователното дружество за игнорирани от въззивния съд съвкупност от доказателства, които установяват по несъмнен начин липсата на вина у шофьора на автобусна линия № 13 от градския транспорт на [населено място].

Вторият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отново е хипотетично зададен и произтича от некоректно поддържаната теза на касатора за неправилно приложение на съответните норми от Закона за движение по пътищата, което предполага проверка законосъобразността на въззивното решение. Тази проверка не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а едва във втората фаза на касационното производство. На практика въпросът представлява оплакване за наличие на касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – нарушение на материалния закон.

Въпроси трети, четвърти, пети и шести не обосновават необходимост от произнасяне по допълнително поддържаното от касатора основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед своята неотносимост към въззивното решение. Този извод се налага поради явното им фактическо несъответствие с възприетото в обжалвания акт. Наред с това, тук отново важи казаното по-горе, че въпросите изискват проверка на установените по делото факти и преценка правилността на изводите относно субсумиране на действията, извършени от водача на автобус № 13, под съответните текстове на ЗДвП и ППЗДвП. Във въпросите е заложена тезата, че изводът на съда за наличие на извършени нарушения от страна на водача е в противоречие с хипотезиса на приложените норми. В същото време съставът на Апелативен съд Варна е изложил подробно и мотивирано становище защо счита, че в случая е приложима нормата на чл. 65 ЗДвП. В допълнение е необходимо да се посочи, че тази разпоредба е ясна и не се нуждае от тълкуване или разясняване, т. е. не е изпълнена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се допълни и наличието на споделяна от настоящия състав практика на ВКС, обективирана в решение № 160/14.02.2020 г. по т.д. № 2674/2018 г. на II т.о., която изследва приложението на чл. 65 ЗДвП в сходна хипотеза. Появата на пешеходец пред или зад спрял автобус на спирка на градския транспорт не представлява непредвидимо препятствие, с което водач на МПС, движещ се в радиус около автобусната спирка да не може, или да не е длъжен да съобрази. Съществуването на казуална практика по приложението на чл. 65 ЗДвП изключва a priori селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният въпрос също не може да обоснове достъп до касационен контрол, тъй като неудовлетворен се явява соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно въззивният съд да се е отклонил от задължителна и казуална практика на ВКС. В противовес на заявените от касатора твърдения, съставът на апелативния съд е приложил адекватно дадените от касационната инстанция разяснения по приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Изцяло в съответствие с ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК въззивният съд е определил обезщетението като е имал предвид действителния размер на моралните вреди с оглед интензитета на страданията, обусловени от характера на травматичното увреждане и продължителността на възстановителния период, възрастта на ищцата, нейното психическо състояние и т.н.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС