Определение № 4730 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 27 795/21.10.2025 година, подадена по пощата на 20.10.2025 година, от „Силвърхолд“ АД гр. София (с предишно наименование „Инвестиционна компания Хоум Ту Ю“ АД гр. София), против решение № 1102/02.09.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1099/2024 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционното решение № 260 038/18.01.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-1 състав, постановено по гр. д. № 6467/2020 година и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от „Силвърхолд“ АД гр. София (с предишно наименование „Инвестиционна компания Хоум Ту Ю“ АД гр. София) против В. В. С. иск ,с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения между тях на 02.06.2020 година предварителен договор за продажба на апартамент І ***, намиращ се в сграда в [населено място], ж. к. „Н. І“, [жилищен адрес] вх. „Д“, ет. 6. В подадената от „Силвърхолд“ АД гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от дружеството против В. В. С. иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Силвърхолд“ АД гр. София твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба В. В. С. е подала отговор с вх. № 9632/01.04.2026 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1102/02.09.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1099/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. „Силвърхолд“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 19.09.2025 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 27 795/21.10.2025 година, като е подадена по пощата на 20.10.2025 година, а 19.10.2025 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд бил сезиран от „„Инвестиционна компания Хоум Ту Ю“ АД гр. София с иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения от дружеството и В. В. С. на 02.06.2020 година предварителен договор за продажба, с който С. се била задължила да му прехвърли собствения си апартамент № ***, намиращ се в сграда в [населено място], ж. к. „Н. I“, [жилищен адрес] вход „Д“, ет. 6 при цена от 103 369.00 лева, с твърдения, че дружеството било заплатил задатък в размер на 10 365.00 лева на 02.06.2020 година и остатъка от цената в размер на 93 294.00 лева, но на 03.07.2020 година, както по–рано на 02.07.2020 година, С., като продавач отказала да подпише окончателния договор в кантората на нотариус Юлиян Комсалов. В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК, считан от 17.08.2020 година, В. В. С. била подала отговор с вх.№ 261 068/16.09.2020 година чрез адвокат С.–С., упълномощена с общо пълномощно. В него било направено признание на иска и искания за обявяване на предварителния договор за окончателен, но за възлагане на разноските на ищеца на основание чл. 78, ал.2 от ГПК с твърдения, че неизпълнението на задължението за прехвърляне на апартамента не било виновно, а се дължало на нейна невъзможност да ръководи действията и да разбира последиците им поради заболяване „остро полимофорно психотично разстройство с шизофренни симптоми“, установено след болестния пристъп, наложил задържането на С. в нотариалната кантора по повод изповядване на договора на 03.07.2020 година и хоспитализирането й за лечение до 19.08.2020 година, С. била имала болестно поведение при настояването да получи от купувача пълния размер на продажната цена преди сключването на нотариалния договор и от банката удостоверение за наличие на сумата по сметката й и при снабдяването с банково удостоверение със запис: „без да поражда ангажименти от страна на банката“. За пръв път възражението за унищожаемост на предварителния договор по член 31, ал. 1 от ЗЗД поради психичното заболяване и невъзможността за разумно действие на В. В. С. било направено с молбата с вх. № 276 960/31.05.2023 година. В молбата било посочено още, че при същите обстоятелства били опорочени извършените от С. съдопроизводствени действия от образуване на исковото производство до спирането на делото с определение на съда от 22.02.2022 година и тя не поддържала депозирания отговор на исковата молба с направеното в него признание на иска. За да уважи иска с постановено по общия ред решение, първоинстанционният съд бил приел, че в отговора на исковата молба било направено признание на иска и не било направено възражение за унищожаемост на предварителния договор по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД въз основа на изложените в него твърдения, че С. страдала от психично заболяване, а последващо въведеното възражение било преклудирано; с влязлото в сила решение за отхвърляне на иска по чл. 5 от ЗЛС, производството по който било послужило като основание по чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК за спиране на настоящото дело, била призната дееспособността на С. и следователно направеното с отговора на исковата молба признание било валидно, освен че било неоттегляемо; фактите, заявени с исковата молба, се признавали от С. в подадените лично молби от 15.01.2021година и 27.01.2021 година; отказът за сключване на окончателния договор не бил обусловен от здравословното й състояние, а от съмнението за наличието на паричната сума за остатъка от цената по втората банкова сметка, в която тя я била прехвърлила и причината за него (отказа) не била извинителна; между страните имало валидно сключен предварителен договор, С. била собственик на имота и били налице предпоставките за прехвърлянето му по нотариален ред–чл. 336 от ГПК. Отговорът на исковата молба бил подаден от пълномощник с общо пълномощно. Направеното от него признание на иска не обвързвало В. В. С., тъй като тя не го била овластила изрично да признава исканията на другата страна, така както изисквал чл. 34, ал.3 от ГПК. То нямало никаква правна стойност и нямало необходимост от оттеглянето му. Вън от това неоттегляемостта на признанието на иска по чл. 237, ал.4 от ГПК имала смисъл само, ако признанието било валидно и ищецът бил поискал постановяване на решение при признание на иска, а такова в случая липсвало. Влязлото в сила решение № 2280/03.05.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, V-ти брачен състав, постановено по гр. д.№ 9762/2022 година за отхвърляне на иска на прокурора по чл. 5 от ЗЛС било мотивирано със съображения, че В. В. С. страдала от параноидна шизофрения, параноидно халюцинаторен синдром, но била в медикаментозна ремисия и в състояние да се грижи за себе си, да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. То отричало със сила на пресъдено нещо съществуването на правото да бъдела ограничена или отнета дееспособността на С. занапред, но не изключвала дееспособната С. да не е могла към определен момент или за някакъв период преди 07.04.2023 година (деня, в който били приключени устните състезания) да действа разумно. Твърденията на В. В. С., че пропускът за заявяване на материалноправното възражение за унищожаемост на предварителния договор по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД в срока за отговор се дължало на психичното заболяване, наложило при висящността на делото провеждане на няколко хоспитализации, били подлежали на проверка с назначаване на вещо лице и изслушване на свидетели, както било поискано в молбата с вх. № 276 960/31.05.2023 година. Ако пропускът се дължал на особени непредвидени обстоятелства–член 133, изр. последно от ГПК, материалноправното възражение следвало да бъде разгледано. Исковата молба по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД била подадена два дни след о3.07.2020 година. Тогава за втори път представител на купувача „Инвестиционна компания Хоум Ту Ю“ АД гр. София, придружаван от В. Ю. В. и лично С.-продавач се били явили в кантората на нотариус Юлиан Комсалов според уговореното в чл. 6 и чл. 7 от подписания от тях „ предварителен договор за продажба на недвижими имот по чл. 19 от ЗЗД“, за да сключат окончателния договор за апартамент № ***, намиращ се в сграда в [населено място], ж. к. „Н. I“. Според удостовереното в констативните протоколи от 03.07.2020 г. на помощник на посочения нотариус и даденото от него сведение по полицейска преписка В. В. С. отказала да се легитимира; направила изявление, че нямало да подпише окончателен договор; започнала да прави видеозапис с телефона си и да се държи агресивно. Повикан от помощник–нотариуса по телефон 112, полицейски патрул не успял да я изведе от кантората доброволно и тя била отведена с белезници. В същия ден била хоспитализирана в „Център за психично здраве“ ЕООД гр. София и задължително лекувана за срок от един месец–до 19.08.2020 година на основание влязло в сила решение от 20.07.2020 година по н. ч. д. № 7869/2020 година по описа на Софийския районен съд, НО, 14-ти състав, по предложение на прокурора по ЗЗ и след подадена до него молба на майката М. Ц. С.–епикриза и предложение от 24.06.2020 година по диагноза–остро полимофорно психотично разстройство с шизофренни симптоми. Срокът по чл. 131 от ГПК бил започнал да тече на 17.08.2020 година, два дни преди завършване на срока на задължителното лечение. По делото имало медицинска документация за продължаване на лечението в домашни условия, в Дневен стационар за терапевтично уточняване и последващи хоспитализации–от 02.05.2021 година до 5.05.2021 година в същия Център, от 1.10.2021 година до 15.10.2021 г. в Държавна психиатрична болница „ Св. Иван Рилски“ гр. София; от 15.10.2021 година до 10.01.2022 година в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ гр. София; от 10.01.2022 година до 21.01.2022 година в Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ гр. София; от 21.01.2022 година до 31.01.2022 година отново в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ гр. София. Преди да разгледа делото в единственото открито съдебно заседание на 24.10.2023 година, първоинстанционният съд бил постановил спиране на основание член 229, ал.1,т.3 от ГПК двукратно на 23.03.2021 година и на 22.02.2022 година. Така производството било спряно от 23.03.2021 година до 11.07.2023 година. Според събраните във въззивното производство еднопосочни и допълващи се свидетелства на М. С. ( майка ) и Д. Н. особеностите в поведението на В. В. С. възникнали в края на 2019 година: започнала да подозира партньора си и баща на детето й, че искал да я отрови и „облъчва“; внушила си била, че стените излъчват лъчи/вълни, предназначени да я убият; предпазвала се от тях, като ходела увита с домакинско фолио, нощем загъвала с фолио и детето; усъмнявала се в съседите, че я „облъчват“ също, занемарила личната си хигиена. Търсела в дома си скрити подслушвателни устройства, извадила дюшемето, изрязала контактите и ги запълнила с пяна, счупила всички мебели; започнала да подозира майка си, че искала да я убие, защото била главатар на организирана престъпна група, която убивала хората и им взимала парите и жилищата. Мотивът за продажбата на апартамента бил бягство от всички и установяване в Канада. Същевременно се страхувала от измама по повод сделката и при посещението в нотариалната кантора в присъствието на свидетелката М. С. повтаряла, че „искат да я измамят“. Последвалата хоспитализация (в периода 03.07.2020 година-19.08.2020 година) не дала резултат, С. не си взимала лекарствата и продължила да твърди, че майка й била убийца. Не се прибирала в апартамента си заради „лъчите“, спяла по градинки и дворове. Отказала да работи с адвоката, който изготвил отговора на исковата молба, защото вярвала, че се бил съюзил с нея и искал да я измами. На 01.10.2021 година била причакала майка си пред вратата на жилището й за излизане на работа и с нож в ръка се била заканила да я убие. При този случай се била намесила полицията и В. В. С. била приета за по–дълго лечение до началото на 2022 година в „Шипковенски“, след което настъпило подобрение в състоянието й. Според свидетеля В. В.–служител на „Инвестиционна компания Хоум Ту Ю“ АД гр. София в поведението на С. нямало нищо необичайно при уговарянето на условията на предварителния договор, освен че била много недоверчива. След подписването му я бил видял два пъти в нотариалната кантора. Първия път сделката не била изповядана, защото тя била искала да си види парите по сметката. А втория път, докато бил в чакалнята навън, видял идването на полицаи и разбрал, че причината за повикването им бил отказът на С. да се легитимира пред нотариуса или да напусне кантората. Впечатленията на свидетеля от психичното състояние на С. били спорадични, а освен това следвало да се оценяват критично, тъй като бил служител в дружеството–ищец и при разпита си съобщавал значително по–малко факти от тези, за които бил направил изявления в констативния протокол от 03.07.2020 година. Съгласно заключението по съдебно-психиатрична експертиза заболяването на В. В. С. било параноидна шизофрения. Започнало било през есента на 2019 година. През 2020 година. психотичната симптоматика, подробно описана в свидетелствата на С. и Н., била ескалирала до връхна точка на 03.07.2020 г. Тогава след принудителното й отвеждане от нотариалната кантора била хоспитализирана и настанена за принудително лечение в психиатрично заведение с първоначална диагноза-остро полиморфно психотично разстройство с шизофренни симптоми, която при продължаване на симптомите повече от месец била променена в параноидна шизофрения. В периода 17.08.2020 година–22.02.2022 година С. била лекувана многократно в психиатрични болници поради обостряне на психичното разстройство, като между хоспитализациите била безкритична, не била провеждала предписаното лечение и била персистирала параноидна симптоматика. През този период, както и към момента на сключване на предварителния договор на 02.06.2020 година тя не е била способна да разбира и ръководи действията си. Въззивният съд съобразявал, че до 03.07.2020 година В. В. С. не била имала предходни хоспитализации по повод психичното здраве или психиатрични консултации. Диагнозата–психотично разстройство–била поставена въз основа на симптоматика и клинични данни при първата хоспитализация. Тя била приключена на 19.08.2020 година с „подобрение“, при започнал на 17.08.2020 година срок по чл. 131 от ГПК. Към този момент не били могли да бъдат предвидени обострянето на психичното разстройство и персистиращата за повече от един месец параноидна симптоматика като медицинско основание съгласно заключението на СПЕ за диагностирането на заболяването като параноидна шизофрения, а същевременно били от естество да попречат на възможността й за адекватно организиране на защитата срещу иска (чрез посочване на ангажирания адвокат на всички факти, въз основа на които могат да бъдат направени възражения срещу иска). Затова въззивният съд намирал, че при изключението по чл. 133, изр. последно от ГПК направеното с молбата с вх. № 276 960/31.05.2023 година при спряно, считано от 23.03.2021 година, производство възражение за унищожаемост на предварителния договор следвало да бъде разгледано от първоинстанционния съд. С оглед заключението на СПЕ, което като съответно на показанията на свидетелките С. и Н. и медицинската документация въззивният съд възприемал изцяло, при подписването на предварителния договор на 2.06.2020 година В. В. С. била с повлияно от психотични симптоми поведение и не била могла да разбира и ръководи действията си. Възражението за унищожаването му на основание чл. 31 ,ал. 1 от ЗЗД било основателно и при отпадане на правното му действие дружеството-купувач нямало право по чл. 19,ал. 3 от ЗЗД да обяви договора за окончателен. Уважаването на иска от първоинстанционния съд било незаконосъобразен резултат. Затова въззивният съд отменял обжалваното решение изцяло, като постановявал друго за отхвърляне на иска. С оглед на мотивите на състава на Софийския апелативен съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Силвърхолд“ АД гр. София е поискало въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по няколко групи въпроси, първата от които е: 1.1) Подаването на писмен отговор на искова молба по чл. 131 от упълномощен адвокат на ответника, в който е посочено, че ответникът страна от психиатрично заболяване, но то е посочено единствено като аргумент за изключване на отговорността му за разноските в процеса, без в отговора да се поддържа възражение за унищожаване на процесния договор на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, преклудира ли правото на ответника да предяви същото възражение на по-късен етап в производството по реда на чл. 133 от ГПК, позовавайки се на психиатричното си заболяване, като особено непредвидено обстоятелство?; 1.2) Представлява ли психиатричното заболяване на ответника особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 133 от ГПК даващо право на ответника да оспори процесния отговор като унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, след срока по чл. 131 от ГПК, когато психиатричното заболяване е било известно на упълномощения от него адвокат, било е посочено от него в писмения отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, но без да се поддържа възражение по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД? и 1.3) Как следва да се тълкува термина „особени непредвидени обстоятелства“ по смисъла на чл. 133 от ГПК?. Следващите въпроси, по който се иска допускането на въззивното решение до касационно обжалване е за това: 2.1) Длъжен ли е съдът да изложи ясни и точни мотиви за отказа си да допусне изслушването на повторна експертиза от друго вещо лице или от повече вещи лица?; 2.2) Преклудирано ли е доказателствено искане за разпит на свидетел за нови обстоятелства, узнати от страната, която е поискала разпита му от показания на свидетели на другата страна във въззивното производство? и 2.3) Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите на решението си правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешеното на спора по делото? По отношение на тези въпроси се твърди, че са налице предпоставките за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Във връзка с това за първата група въпроси се обосновава противоречие на въззивното решение с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 179/08.04.2019 година, постановено по гр. д. № 163/2018 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 877/27.11.2009 година, постановено по гр. д. № 3374/2008 година, решение № 844/15.02.2911 година, постановено по гр. д. № 1802/2009 година, решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 939/2012 година, решение № 282/25.11.2019 година, постановено по гр. д. № 2652/2019 година и решение № 14/23.02.2023 година, постановено по гр. д. № 3602/2022 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с определение № 707/23.07.2012 година, постановено по ч. т. д. № 501/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. По отношение на първия въпрос от втората група твърдяното противоречие е с решение № 267/04.03.2014 година, постановено по гр. д. № 30/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. решение № 224/07.01.2019 година, постановено по гр. д. № 612/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 542/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1083/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 87/03.07.2024 година, постановено по т. д. № 2311/2022 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Във връзка с втория въпрос от втората група се излагат твърдения за противоречие на въззивното решение с решение № 466/27.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1297/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 68/25.03.2013 година, постановено по гр. д. № 936/2012 година и решение № 164/22.12.2017 година, постановено по гр. д. № 196/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По отношение на третия от включените във втората група от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Силвърхолд“ АД гр. София въпроси се излагат твърдения, че въззивното решение е в противоречие с постановките на ППВС № 1/1953 година, ППВС № 7/1065 година, ППВС № 17/1985 година и ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, а също така и с решение № 415/25.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1332/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 191/25.07.2013 година, постановено по гр. д. № 63/2013 година, решение № 198/08.01.2014 година, постановено по гр.. д. № 1619/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година, решение № 60/05..06.2313 година, постановено по гр. д. № 54672012 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, решение № 68/24.04.2013 година, постановено по т. д. № 7872012 година, решение № 17/23.07.2014 година, постановено по т. д. № 811/2012 година,. решение № 111/03.11.2015 година, постановено по т. д. № 1544/2014 година, решение № 136/06.11.2015 година, постановено по т. д. № 2483/2014 година, решение № 180/11.01.2016 година, постановено по т. д. № 1618/2014 година, решение № 94/13.09.2016 година, постановено по т. д. № 3768/2014 година, решение № 161/04.10.2016 година, постановено по т. д. № 2220/2015 година, осемте по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Наред с това по отношение на първата група въпроси е направено и евентуално искане за допускане на касационното основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което основание е сочено и като такова за допускане на обжалването по въпроса допустимо ли е съдът да приеме, че даден свидетел е заинтересован, без да са налице изброените в чл. 172 от ГПК критерий. Във връзка с всички тези въпроси трябва да се има предвид, че въззивният съд не е обсъждал всички въпроси свързани с иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, а само тези свързани с унищожаването на предварителния договор по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Това обаче не обуславя допускането на касационното обжалване по третия от поставените въпроси от втората група в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Силвърхолд“ АД гр. София въпроси, доколкото тези действия на въззивния съд са предпоставени от действията му свързани с първата група от поставените в изложението въпроси, произнасянето по която е предопределило изхода на делото. Същевременно обаче посочената от касатора съдебна практика не се отнася точно за конкретната хипотеза, при която е извършено произнасянето по настоящето производство, поради което не обосновава допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Затова, предвид липсата на съдебна практика, свързана с конкретната хипотеза, обжалването следва да бъде допуснато по тази група въпроси, по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При това съдът не следва да се произнася по евентуалното допускане на касационното обжалване по отношение на останалите поставени от „Силвърхолд“ АД гр. София въпроси, доколкото същите ще подлежат на разглеждане по съществото на спора и то с оглед отговора, който ще бъде даден на първата група въпроси. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1102/02.09.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1099/2024 година по подадената против него от „Силвърхолд“ АД гр. София, касационна жалба с вх. № 27 795/21.10.2025 година и такова трябва да се допусне. На „Силвърхолд“ АД гр. София трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 70.17 € по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение