Определение № 778 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7379/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца А. К. А., чрез адв.Н. Г. против решение № 443/11.07.2014 г. по гр.дело № 616/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 13.03.2014 г. по гр.дело № 270/2013 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателя срещу Т. Х. Г. за заплащане на сумата от 36800 евро, представляваща обезщетение за вреди, които ищецът е претърпял вследствие неизпълнение на задължението на ответника да управлява с грижа на добър стопанин имотите на ищеца в страната по сключения устно между тях на 04.10.2002 г. договор за поръчка, изразили се в лишаване на ищеца от възможността да получи следващия му се за периода 25.01.2008 г. – 31.12.2014 г. наем по договор за наем, сключен на 25.01.2008 г. между ответника в качеството му на пълномощник на ищеца и съпругата на ответника В. Г., както и в частта на присъдените в тежест на жалбоподателя разноски. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси:1.длъжен ли е въззивният съд при преценката на доказателствения материал да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и по-конкретно въведеното в третото по ред съдебно заседание възражение за давност следва ли да се обхваща от преклузията по смисъла на чл.146 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр.дело № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2.могат ли да се преценяват по същество от решаващия съд възражения за изтекла давност, направени извън срока за отговор на искова молба по чл.131,ал.1 ГПК и може ли съдът да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени от ответника чрез възражение в законоустановения срок, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, т.4 от т.решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 3. какъв е приложимият давностен срок по исковете за обезщетение за вреди вследствие на неизпълнен договор за поръчка, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирано е решение № 395/27.06.2014 г. по в.гр.дело № 1085/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, 4. – въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва - от кой момент настъпва изискуемост на вземания на доверителя за обезщетение за вреди срещу довереника по неизпълнен договор за поръчка – от датата на сключване на увреждащата сделка, от датата на вписване на увреждащата сделка, от момента на отчитане на увреждащата сделка, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Т. Х. Г., чрез адв.А. А. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове по чл. 79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 281 ЗЗД за 36 800 евро и чл. 86 ЗЗД. Съдът е извършил анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели, приложените договори и анекси, изявленията на пълномощника на ответника на стр.94, пълномощното от 04.10.2002г. и е приел, че между ищеца А. А. и ответника Т. Г. е сключен през октомври 2002 г. неформален договор за поръчка, съчетан с упълномощителна сделка. Прието е, че договорът е действащ и не е налице оттегляне на поръчката, че няма доказателства, въз основа на които да се направи извод за оттегляне на поръчката. Според въззивния съд само пълномощното не е достатъчно за доказване обвързаността на страните с неформален договор за поръчка, съответно оттеглянето на пълномощното не е достатъчно доказателство за прекратяване на договора, поради оттегляне на поръчката по чл. 287 ЗЗД. Прието е, че при договор за поръчка от довереника се дължи поведение, произтичащо от закона, а именно да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея, и да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Посочил е, че неизпълнението на задължението по чл. 281 ЗЗД ангажира отговорността на ответника по чл. 79 ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено от събраните доказателства, че ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 281 ЗЗД, тъй като със сключения на 25.01.2008 г. договор за наем е договорил прихващане между вземането на ищеца за наем със вземане на наемателката в размер на 36 800 евро, произтичащо от извършени от нея ремонтни работи в наетия имот, каквото вземане тя не е имала. Посочил е, че ремонтни работи са извършвани в наетия имот, преди сключване на договора, но не са извършени от наемателката, нито са възлагани от нея. Приел е също, че от показанията на свидетелите и заключенията на СТЕ е установено извършването на ремонти. Прието е за установено въз основа на показанията на свидетелите на ищеца, подкрепени и с писмени доказателства за отношения между тях и ищеца представляван от ответника, че ремонтните работи са извършвани 2005-2006 г. от ответника. Според въззивния съд като е включил стойността на тези ремонти, които са неуредени отношения между страните по договора за поръчка, в договора за наем от 25.01.08г., като вземане на наемателката към наемодателя, каквото тя няма, ответникът не е изпълнил поръчката като добър стопанин съобразно разпоредбите на чл. 281 ЗЗД. Посочил е, че като последица от това поведение ищецът е претърпял вреда, изразяваща се в неполучаването на дължимия за периода от 25.01.2008 г. до 31.12.2014 г. наем, като размера на вредата е прието, че се определя от договорения месечен наем в договора за наем общо в размер на 36 800 евро - от 25.01.08г. до януари 2011г. вкл. за 36 месеца по 500 евро - 18 000 евро. От месец февруари 2011 г. до декември 2014 г. за 47 месеца по 400 евро- 18 800 евро. С оглед на това е извел извода, че предявеният иск е доказан в пълен размер. Съдът е приел, че искът следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Прието е, че се претендира обезщетение от неизпълнен договор и се прилага три годишната погасителна давност по чл. 111 б.“б“ ЗЗД. Според въззивния съд началния момент на давностния срок е от деня, в който вземането за обезщетение е станало изискуемо и това е деня, в който договорът за наем е вписан-28.01.2008г. Прието е, че от този момент ищецът е могъл да научи за сключения договор с неизгодна клауза и да предяви иска за обезщетение от неизпълнен договор за поръчка. Прието е също, че към 28.01.2011г. е изтекла погасителната давност, а иска е предявен на 25.01.2013г. При тези съображения съдът е направил извода, че решението на окръжният съд с което иска е отхвърлен, като краен извод е правилно, макар и по други съображения и същото е потвърдено. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия правен въпрос, формулиран в изложението - от кой момент настъпва изискуемост на вземания на доверителя за обезщетение за вреди срещу довереника по неизпълнен договор за поръчка – от датата на сключване на увреждащата сделка, от датата на вписване на увреждащата сделка, от момента на отчитане на увреждащата сделка. По поставения въпрос практиката на ВКС е оскъдна. Същият съдът преценява, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението, без частта за задължението на въззивния съд да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и по-конкретно въведеното в третото по ред съдебно заседание възражение за давност следва ли да се обхваща от преклузията по смисъла на чл.146 ГПК. В тази част въпросът касае правилността на обжалваното решение и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. В същата насока е разрешението на правния въпрос в № 331/19.05.2010 г. по гр.дело № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правния въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът е поставен хипотетично и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Не се установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по третия въпрос от изложението. В подкрепа на становището за наличие на основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателят не е представил тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в противоречие с които да е разрешен правният въпрос. Не са представени и влезли в сила решения на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос, за да се прецени дали е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Като взема предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение