Определение № 2285 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Т. против решение № 1430/03.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 738/2025 г. от 2-ри състав на АС – София. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД сумата от 26 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди болки и страдания от телесно увреждане, следствие на настъпила на 04.07.2023г. злополука - падане на тротоар с нарушена повърхност. Съдът е приел, че искът е основателен за сумата от 12 000 лева. От доказателствата по делото – съдебни експертизи и свидетелски показания, съдът е приел, за установено че при процесния инцинент от 04.07.2023г. ищцата е получила контузия и подкожно кръвонасядане на главата - челно вдясно и счупване на втората фаланга на първи пръст на дясната ръка. Проведено било консервативно домашно-амбулаторно лечение. След 14 дни контролен преглед удължил имобилизацията на ръката до 25 дни от датата на първоначалното обездвижване. След това ищцата е провела рехабилитация и физиотерапия поради болки в дясната раменна става и палеца на дясната ръка. При прегледа се установява, че първият пръст на дясната ръка извършва движения в обем по-малък от нормата с 20%. Вещото лице установява, че счупването е зараснало, но е останал свободен костен откъс от основата на фалангата, който ограничава обема на движението на пръста. Експертът е установил, че за пълното излекуване е необходимо оперативно лечение за изваждане на костния откъс от фалангата на пръста, който е останал от счупената кост. Вещото лице приема, че с течение на времето болките ще намалеят, въпреки видимата деформация на първия пръст на дясната ръка в областта на ставата между предкитковата кост и първата фаланга. Установено е наличие на болка при натиск в основата на втората фаланга на пръста. Според лекаря-експерт болки с голям интензитет е имало за около 6-7 дни след травмирането и 15-ина дни след сваляне на гипсовата шина и започване на раздвижването на ръката. Болки с умерен интензитет след този период е имало за около 15-20 дни, а с малък интензитет - след втория месец след инцидента. Пострадалата би могла да изпитва болки и след този период при влажно и студено време, както и при по-продължителна работа с дясната ръка. С оглед на вида, степента и местоположението на счупването на първия пръст на дясната ръка на ищцата, може да се приеме, че тези оплаквания биха могли да продължат до около една година от инцидента. Прието е за установено по делото, че в отделни участъци тротоарът е силно разрушен. Същият е покрит с изкривени и счупени бетонови квадратни плочи, на места хлътнали, на места стърчащи. Има и шахти за подземни комуникации с хлътнали и изпъкнали над общото ниво части. Половината от тротоара бил покрит с нагънат асфалт. Целият тротоар, според вещото лице, бил за основен ремонт, тъй като е направен преди 40-50 години. В открито съдебно заседание, експертът допълва, че ако трябва да избегнат разбития тротоар, пешеходците следва да вървят по пътното платно или да преминат на отсрещния тротоар. Съдът е приел, че Столична община е длъжна по силата на чл. 30, ал. 4 и, ал. 5 и чл. 31 Закона за пътищата (ЗП) и чл. 11, ал. 1 от Закона за общинската собственост /ЗОС/, да осъществява контрол над дейностите по ремонт и поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, както и дейностите по сигнализиране за препятствията по тях и да възлага отстраняване на неизправностите във възможно най-кратък срок. Тротоарът, на който е станал инцидентът, е общинска собственост, поради което и съгласно § 6 от ПЗР на ЗДвП и според цитирания чл. 30, ал. 4 от ЗП, задължението за поддържането му, вкл. и на монтираните върху същия съоръжения, както и сигнализирането за препятствия по тротоара и отстраняването на неизправностите по тях, е вменено на законово основание на Общината. Тези свои задължения СО изпълнява чрез свои служители или чрез трети лица, на които възлага съответната работа. В случая е противоправно бездействието на служителите на ответника, които не са положили грижи за поддръжката и ремонта на процесния тротоар, който е разположен на негова територия, което е довело съда до извод за основателност на предявения иск. По отношение на размера на дължимото обезщетение, въззивния съд е приел, че следва да се отчетат силата, продължителността и интензивността на болките и страданията (интензивни за 6-7 дни след инцидента и 15-ина дни след сваляне на гипсовата шина; болки с умерен интензитет след този период за около 15-20 дни, болки с малък интензитет след втория месец от инцидента, след което болезнеността намалява постепенно). Остатъчна последица е видима деформация на пръст, болка при натиск, непълноценност на хватателните умения и ревматоидни болки при влажно и студено време или при по голямо и по-продължително натоварване на ръката. Последното оплакване се очаква (според медицинския опит) да отшуми до около 1 година след увреждането. Причина за остатъчната деформация е костен откъс от фанангата, който може да се отстрани оперативно, но ищцата не желае да се подлага на операция. Артрозната болест, установена при ищцата, увеличава продължителността на възстановителния период, но не е в причинна връзка с травмирането, а е естествен дегенеративен процес. При съобразяване на изложеното и отчитане на обществено-икономическите условие в страната към датата на инцидента-04.07.2023г., възрастта на пострадалата - 66г., затрудняването й да се обслужва сама през периода на имобилизация и при съобразяване на съпътстващото заболяване като съпричиняващ фактор, съдът е приел, че сума в размер на 12 000 лв. е справедливо обезщетение, което в пълна степен репарира доказаните неимуществени вреди. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по въпросите по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро. Водим от горното, състав на ВКС