Определение № 3001 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 920/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. О. С., чрез адв. О. С., срещу въззивно решение № 1390 от 18.11.2022 г. по в. гр. д. № 2196/2021 г. на Апелативен съд – София, с което, след отмяна на решение № 261674 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 7258/2019 г., поправено с решение № 262307 от 11.07.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, и двете по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени като неоснователни предявените от Г. О. С. искове с правно основание: 1/ чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 4 ЗЗД против П. В. С. и П. Т. Л. за обявяване за нищожен на договор по нотариален акт за дарение на 1/30 идеална част от недвижим имот № ..., т. I, рег. № ..., дело № 117/11.03.2019 г. на нотариус Д. Т., поради липса на основание; 2/ чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5, във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗЗД против П. В. С. и П. Т. Л. за обявяване на горепосочения договор за привиден; 3/ чл. 17, ал. 1 ЗЗД за обявяване за действителен сключения на 11.03.2019 г. между П. В. С., като продавач и П. Т. Л., като купувач, договор за покупко-продажба на 1/30 идеална част от подробно описан в решението поземлен имот, находящ се в [населено място]; 4/ чл. 33, ал. 2 ЗС против П. В. С., В. В. С., В. Ц. С., З. Т. Ц., Б. Е. Ц., С. Е. Ц., С. К. М., М. О. С., И. Н. С., починал в хода на въззивното производство и заместен на основание чл. 227 ГПК от Р. И. С., участващ в процеса на собствено основание, и от К. Б. С. и Д. И. С.-З., срещу Р. И. С. и П. Т. Л. за изкупуване на цена от 137 039 лв. на 20/30 идеални части, собствени на П. Т. Л. по подробно посочен в решението нотариален акт за дарение на идеална част от недвижим имот с адрес в [населено място]. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд съобразно указателните мотиви на ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС при две последователни сделки за дарение и продажба на идеални части от съсобственик на трето за собствеността лице да изследва извън хипотезата на заобикаляне на закона заявените с исковата молба други основания за нищожност на предхождащата продажбата дарствена сделка, като приложи основанието за нищожност съгласно чл. 153 ГПК при обективна преценка на събраните писмени и гласни доказателства, доводи и възражения на страните?“; 2/ „Следва ли изводите на въззивния съд да са изведени в резултат на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и логическа взаимовръзка, да съобрази релевантните доводи на страните по вътрешно убеждение, какво възприема за установено при преценка на съотношението между установените факти и обстоятелства, като изложи обективно мотивирани аргументи, а не произволни допускания, че фактите можело „да бъдат интерпретирани и по друг начин“?“; 3/ „Кой е критерият за пълно и главно доказване в бранещата правата на изправната страна в спора да разкрие обективната истина, и ограничаващата възможностите на неизправната страна в спора да укрие същата, хипотеза на чл. 165, ал. 2 ГПК, с оглед еднозначността на индициите (начало на писмено доказателство) за наличие на прикрити възмездни отношения, изключващи наличието на дарствени мотиви, предвид ясно установеното с писмени доказателства по делото: а/ предхождащите „дарението“ дългогодишен интерес и системни опити на „дарения“ лично или чрез подставени лица да придобие възмездно имота чрез покупко-продажба подобно на десетки съседни имоти в района; б/ заявеният и потвърден от „дарения“ незабавно след началото на подобренията в имота интерес за покупката му в цялост; в/ договарянето и реализирането на двете последователни сделки да бъде укривано от съсобственика, реализирал за своя сметка, но в полза на всички съсобственици подобренията; г/ оказаният по съгласувано между „дарителя“ и „дарения“ системен натиск върху друг от съсобствениците за преодоляване отказа му да продаде своята идеална част; д/ инициирането от „дарения“ незабавно след реализирането на двете последователни сделки и научването за тях отстрана на неучаствалия съсобственик на срещи с настоятелни предложения за изкупуване на неизкупените идеални части; е/ опитът на „дарения“ да постигне горната цел чрез измама на неучаствалите в сделката съсобственици и наематели, предлагайки им в замяна други имоти, които изобщо не са негова собственост; ж/ отправените от „дарения“ и негови служители едновременно с предложението за изкупуване заплахи, че при несъгласие разполагат със свои прокурори и съдии в съдебната система; з/ на дарствени или на възмездни отношения сочи оказания лично и по заръка на „дарения“ незабавно след реализиране на двете последователни сделки криминален натиск спрямо непродалите идеалните си части съсобственици и наемателите на имота за незабавното му освобождаване, реализиран чрез неправомерно привличане на силови и полицейски структури; и/ непроверимата и неподкрепена с никое доказателство по делото версия на „дарителя“, че след поредната оферта за изкупуване на имота по инициатива на „дарения“ решил да му се отблагодари за оказани от „дарения“ услуги и съвети относно лечение и погребение на близък, починал преди 15 години, като бил готов да му дари целия имот, но свел благодарността си до 1/30 идеална част от него, след което продал останалите притежавани от него идеални части на пазарна цена, уговорена общо за всички съсобственици, оказвайки същевременно агресивен натиск върху друг съсобственик да се включи в сделката при същите условия; к/ соченият от „дарителя“ едновременно с твърдяната благодарност основен мотив – че в условията на конфликтна съсобственост искал „да се отърве“ от своите идеални части, за да избегне поемането на припадащата му се част от разходите за подобренията, реализирани от друг съсобственик; л/ показанията на съпругата на „дарителя“, че не притежава нищо, но пък и не се е нуждаела от пари, нито се интересувала от имоти, и нямала нищо против съпругът й да ги дарява, понеже това си било негова работа, при положение че средствата от продажбата са преведени от него незабавно по нейна сметка; м/ последвалата продажба от „дарителя“ и част от ответниците на друг съсобствен имот в същия район на цена, еднаква с тази по процесната сделка?“; 4/ „Препятства ли пълното и главно доказване отказът на съда да зачете индициите (начало на писмено доказателство) за относителна симулативност на сделката „дарение“, закрепени писмено както в отговора на исковата молба, така и в протокол по делото съгласно обяснения на страните за преддоговорните отношения по прикритата сделка – че се познавали именно във връзка със съседството на имотите, че трайният интерес на „дарения“ към имотите в района е неизменно във връзка с разширяване на неговия бизнес, че заявил пръв пред него интерес към покупка на целия имот веднага след началото на подобренията в него, че след като узнал кой от съсобствениците реализира подобренията, пристъпили към подготовката на двете последователни сделки без да го уведомят за подготвяната в продължение на няколко месеца промяна в собствеността?“; 5/ „В случай, че допуснатите за разкриване на относителната симулация свидетелски показания кореспондират ясно и във взаимовръзка със закрепените както в отговора на исковата молба, така и в протокол по делото обяснения на страните по привидната сделка, обосноваващи възмездност на прикритата, може ли да бъде направен извод за липса на пълно и главно доказване поради неустановено плащане на продажната цена предвид отбелязаната иначе от съда в съгласие със съдебната практиката затрудненост на ищеца да разкрие действителните отношения между страните по привидната сделка с писмени доказателства, които последните имат интерес да укрият?“; 6/ „Признание на неизгоден за ищеца факт ли е твърдението му, че преди скритата подготовка и реализация на двете последователни сделки бил уведомяван устно за желанията на третото лице да изкупи имота, и понеже било очевидно че той не продава подобно на други собственици, а купувачът имал интерес да купува, ищецът не предприел действия и не предложил оферта в тази насока?“; 7/ „Следва ли съсобственикът – ищец по процесните искове да носи неблагоприятните последици от това, че не е предложил пръв изкупуване на притежаваните от други съсобственици идеални части, понеже е знаел за интерес на трето лице от изкупуването им, а на съсобственици – за продажбата им, щом като както те, така и третото лице са били наясно с нежеланието му да продава, а той не е допускал това да стане без да му бъде предложено предпочтително изкупуване съгласно императивното изискване на закона, като подобна изпреварваща оферта от негова страна не е и част от фактическия състав на уредбата в чл. 33 ЗС?“; 8/ „Кореспондират ли с извода на съда собствените му доводи, че ищецът и другият собственик, отказал продажба, са били многократно уведомявани от останалите съсобственици, включително и най-настойчиво от „дарителя“, че желаят именно да продадат своите идеални части на обща цена от 50 евро/кв.м., като очевидно и доказано по делото е, че третото лице имало интерес именно да купува, като при никое от тези уведомявания не е ставало въпрос за дарствени намерения или дори подбуди?“; 9/ „Следва ли съсобственикът – ищец по процесните искове да носи неблагоприятните последици от умишлено ограничените от страна на съда в полза на насрещната страна възможности за доказване чрез недопускане на относими и необходими доказателствени искания, каквито са недопуснатите обяснения на мнозинството ответници, недопуснатото (сведено до един месец) за поискания времеви период разкриване на банкова тайна, както и недопускането му изобщо по отношение на съпругата на „дарителя“, на която същият е превел незабавно средствата от продажбата?“; 10/ „Представляват ли порочните процесуални действия на съда по недопускане на относими и необходими за разкриване на обективната истина доказателствени искания нарушения на задължението му да обезпечи законосъобразно развитие на процеса, като съдейства, а не пречи на страните за изясняване на делото от фактическа страна – тоест да действа като арбитър, а не като адвокат на неизправната страна по делото?“; 11/ „Преклудирано ли е доказателствено искане на ищеца на основание чл. 226, ал. 2, т. 1 за разкриване на банкова тайна относно данните за номерата на банковите сметки и на платежните сметки с титуляр съпругата на „дарителя“, понеже ищецът посочил в писмената защита превеждане на цялата сума, а преводът е на сума незначително по-малка от нея, щом като преди това с изрични писмени становища ищецът е посочил коректно в съответствие с приложените по делото писмени доказателства размера на действителния превод и основанията за исканото издаване на съдебно удостоверение?“; 12/ „Следва ли въззивният съд да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при заявено изрично искане в тази насока от страна, която е сезирала правоохранителните органи с данни за наличие на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор? Необходимо ли е да бъде образувано досъдебно производство, за да бъде разкриването на престъпните обстоятелства основание за спиране на гражданското дело? Подлежи ли на обезсилване като недопустимо решението на въззивния съд, постановено преди отпадане на процесуалната пречка за продължаване на гражданското производство чрез възобновяването му?“. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът П. Т. Л., чрез адв. П. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответниците П. В. С., В. В. С., В. Ц. С., З. Т. Ц., Б. Е. Ц., С. Е. Ц., С. К. М., М. О. С. и Р. И. С. в общ писмен отговор също изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници по жалбата не вземат становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че Софийски градски съд е бил сезиран с пасивно субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 4, при условията на евентуалност предл. 5, във връзка с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на явната сделка: дарение от 11.03.2019 г., поради липса на основание, евентуално като привидна, обективно кумулативно съединени с иск по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за разкриване на симулацията и установяване на прикритата (дисимулативната) сделка – покупко-продажба от 11.04.2019 г., кумулативно съединен с обусловения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване на продадените от другите съсобственици на трето лице идеални части от процесния недвижим имот по отношение на договора за покупко-продажба. От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният състав е приел за установено, че между ответниците П. В. С. и П. Т. Л. е сключен договор за дарение на 1/30 идеална част от съсобствения на дарителя С. и останалите ответници недвижим имот, а именно поземлен имот в [населено място] подробно описан в решението. Посочено е, че договорът е сключен в изискуемата се по закон нотариална форма за валидност и обективиран в нотариален акт. Съдът е установил още, че един месец по-късно, на 11.04.2019 г. между ответниците И. Н. С., Р. И. С., З. Т. Ц., Б. Е. Ц., С. Е. Ц., П. В. С., В. В. С., В. Ц. С., М. О. С. и С. К. М. от една страна като продавачи и ответника П. Т. Л. от друга страна като купувач, е сключен договор за продажба на 19/30 идеални части от гореописания недвижим имот за продажната цена общо от 130 187 лв. Установено е, че договорът е сключен в изискуемата се по закон нотариална форма за валидност и обективиран в нотариален акт, надлежно вписан в СВ-София. Посочено е като безспорно между страните, че купувачът Л. е заплатил на продавача П. В. С. продажната цена от 5 139 лв., съответстваща на притежаваните от него идеални части в размер на 1/40. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна за неоснователно възражението на ответниците, че съсобственичката С. К. К., неучаствала в сделките, е необходим задължителен другар. Споделено е разрешението обективирано в решение № 48 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3001/2020 г., II г. о., ГК, съгласно което упражняването на потестативното право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС зависи изцяло и единствено от волята на съсобственика – носител на това право; ако съсобствениците с право на изкупуване са повече от един, всеки от тях преценява дали да предяви иск по чл. 33, ал. 2 ЗС или не, двумесечният срок по чл. 33, ал. 2 ЗС за всеки от тях може да тече от различен момент, наличието на материалноправните предпоставки за уважаване на иска се преценяват за всеки съсобственик поотделно, решенията по исковете по чл. 33, ал. 2 ЗС не е необходимо да бъдат еднакви, те не разпростират силата си на присъдено нещо по отношение на непредявилите искове по чл. 33, ал. 2 ЗС съсобственици и не ги ползват, нито им вредят, доколкото няма пречка при конкуренция на искания по чл. 33, ал. 2 ЗС да се признае на всички предявили искове съсобственици право на изкупуване в съотношение според дяловете им; след като материалноправното положение на съсобствениците с право на изкупуване не е еднакво и липсва необходимост съдебното решение да е еднакво спрямо всички тях, то те не са необходими другари и при активно субективно съединяване на искове по чл. 33, ал. 2 ЗС ще е налице обикновено, а не необходимо другарство. По отношение на главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на дарствената сделка, поради липса на основание, въззивният състав е съобразил, че основанието при дарението е желанието да се подари нещо, т. е. при дарението няма как да се търси основание извън дарственото намерение, изразено в договорното волеизявление, споделено от дарения. Прието е, че от доказателствата по делото не се установява липса на дарствено намерение. Във връзка с възраженията във въззивната жалба относно уважения от първоинстанционния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 5, вр. с чл. 17, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че при сключване между съсобственик и трето лице на договор за дарение на недвижим имот с цел да се избегне приложението на чл. 33, ал. 1 ЗС, не е налице заобикаляне на закона и нищожност на договора за дарение по тази причина, но като основание за осъществяване правото по чл. 33, ал. 2 ЗС заинтересованите лица-в качеството на ищец в производството могат да сочат различни други основания за нищожност на договора за дарение с нарочен установителен иск, като преюдициален, съединен с иска за изкупуване, напр. че договорът за дарение е нищожен като привиден и прикрива договор за покупко-продажба. Отчетено е, че само при уважаване на този установителен иск ще може да се упражни правото на изкупуване. Двата иска следва да се предявят и разгледат заедно. Тяхното предявяване предполага обективно кумулативно съединяване на исковете. Съдът е съобразил, че в тази хипотеза следва да се установи не само, че волята на страните не е такава, каквато е отразена в договора, но и да се установи каква е била действителната воля на страните и дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. Това може да стане както с писмени доказателства, така и с гласни, при спазване на ограниченията по чл. 164, ал. 1 от ГПК. Няма пречка симулацията да бъде разкрита и на базата на косвени доказателства, ако те, разгледани и преценени в своята съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличие на такава. Привидни са сделките, сключени при абсолютна симулация - когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката. При установяване на относителна симулация при иск по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, съдът постановява приложение на правилата относно дисимулираната сделка. Въззивната инстанция е изтъкнала още, че по тези искове в тежест на ищеца е да докаже, че действителната воля на страните, които са участвали в договора, не е такава, каквато е отразена в него, а във връзка с иска за разкриване на относителната симулация и установяване на покупко-продажба като сделка, следва да установи и докаже какви всъщност са били действителните отношения между страните по сделката. Посочено е, че в конкретния случай ищецът следва да докаже, че договорът за дарение е относително симулативен и с него се прикрива договор за покупко-продажба, а не някакъв друг договор, например за замяна, за гледане или издръжка, тъй като производството по изкупуване, така като е уредено с нормата на чл. 33, ал. 2 ЗС има за приложно поле само хипотези на разпореждане от страна на съсобственик с идеалната си част от недвижим имот само по силата на договор за покупко-продажба. Констатирано е, че такова главно и пълно доказване ищецът не е провел. В обжалваното решение съдът е съобразил също така, че съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД привидният договор е нищожен, а страните са обвързани от прикритото споразумение, ако са налице изискванията за неговата валидност - чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Констатирал е, че за доказване на симулативността обикновено служи т. нар. „обратно писмо“, което представлява нарочен документ, съдържащ писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на явната сделка и действителната им воля. Добавил е, че по принцип симулацията се доказва с писмено доказателство, което да има характер на „обратно писмо“, евентуално с писмени доказателства, съставляващи начало на писмено доказателство и свидетелски показания. Взето е предвид още, че представянето на писмени доказателства за вероятната привидност на сделката не се изисква, когато лицето не е участвало в сключването на сделката, която му се противопоставя, т.е. е трето за сделката лице ( чл. 165, ал. 2, изр. второ, предл. първо ГПК ), какъвто е и настоящият случай. Установено е, че такова лице може да разкрива привидността на сделката без да представя писмени доказателства, включително и със свидетелски показания, тъй като то не може да разполага с необходимите му писмени доказателства, които разкриват истинските отношения между страните. Въззивният състав е намерил, че с така ангажираните по делото доказателства, предимно свидетелски показания, всъщност не са разкрити истинските отношения между страните. Приел е, че с ангажираните по делото доказателства ищецът не доказва главно и пълно, та макар и чрез косвени доказателства, симулативността на дарствената сделка, сключена между ответниците П. С. и П. Л.. Съобразено е още, че съгласно чл. 225 от ЗЗД, с договора за дарение, дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Констатирана е необходимостта от постигнато съгласие между дарителя и надарения, по силата на което с дарствено намерение дарителя отстъпва нещо безвъзмездно и безвъзвратно на надарения, който го приема и в резултат на това се увеличава имуществото на надарения и намалява имуществото на дарителя. Събраните по делото свидетелски показания според съда не опровергават безспорно наличието на дарствен мотив, който е психологическата движеща сила, за да се стигне до договорното волеизявление. Посочено е, че дарственият мотив принципно се разкрива само и единствено в строго субективната лична сфера на дарителя, поради което и доказването е силно затруднено. Констатирано е, че следва да са налице доказани безспорно поредица от косвени факти и обстоятелства, при съвкупната преценка на които съдът да стигне до единствения логичен извод за наличие на относителна симулация в конкретния случай. Съдът е намерил, че такива факти и обстоятелства не се установяват. Свидетелите П. и Д. единствено установяват, че ползват под наем имота, съсобствен на ищеца и другите съсобственици ответници по делото, че наем заплащат само на ищеца и че през месец март-април на 2019 г. са били заплашвани не от ответника П. Л., а от неизвестни лица, представящи се за служители на фирмата „Булавто“, собственост на Л. и притежаваща недвижим имот, съседен на ползвания от двамата свидетели като паркинг, като заплахите били с цел да напуснат имота. Тези факти според въззивната инстанция нито оборват дарствените намерения на ответника П. В. С., установени със свидетелските показания на неговата съпруга, да надари ответника П. Т. Л. с оглед оказаната от него помощ през 2004 г. във връзка с осигуряване на лекар за болната му майка и на жена, която да полага грижи за нея, както и за наркозависимия му брат и неговото лечение в комуна, нито пък доказват главно и пълно, че действителните намерения на ответниците С. и Л. са били да прикрият именно договор за покупко-продажба. Въззивният състав е установил още, че от друга страна от събраните по делото писмени доказателства, включително пред въззивната инстанция, след разкриване на банкова тайна на банковите сметки на страните по сделката за дарение, не се установява възмездност на сделката между двамата ответници от 11.03.2019 г. В тази връзка не е споделен изводът на СГС, че не е необходимо да се установи плащане, за да се приеме възмездността на една сделка. Констатирано е, че в случая ищецът следва да докаже действителност не на която и да е сделка, а само на сделка – договор за покупко-продажба, като една от основните характеристики на договора за покупко-продажба е неговата възмездност, а една от основните престации по този договор е заплащане на продажната цена от купувача. За неоснователно е прието и изложеното в писмената защита на Г. С., че въззивният съд е следвало да разшири проверката като допусне разкриване на банкова тайна относно съпругата на ответника П. С. – О. С., по чиято сметка е преведена незабавно цялата получена от него сума по нотариалния акт за продажба. Отбелязано е, че такова твърдение не е излагано нито пред първата инстанция, нито пред настоящата, поради което се явява и преклудирано. Въззивният съд е приел също така, че безспорните факти, че ответникът физическо лице П. Л. е и представител, и действителен собственик на „Булавто“ АД, както и че юридическо лице „Булавто“ АД притежава недвижим имот, който е съседен на имота на ищеца, не могат да обосноват извод за симулация, а само извод за желанието на ответника евентуално да изкупи съседни имоти, с цел да уголеми своя за нуждите на бизнеса му. Изтъкнато е, че тези намерения не са били неизвестни на ищеца. Установеният от свидетелите П. и Д. факт, че представители на фирма „Булавто“ са се опитали да ги изгонят от имота, че са им предложили друг имот в замяна, също според съда не обосновава привидност на сделката. Посочено е, че тези факти могат да бъдат интерпретирани и по друг начин – към месец март-април 2019 г., когато свидетелите установяват посещенията от представители на фирмата, ответникът Л. вече е бил собственик на по-голямата част от недвижимия имот и в това си качество като собственик, разполагащ с повече от 50% от правото на собственост върху имота, е опитал да защити правото си на собственост, канейки държателите да го напуснат. Не е споделен и изводът на СГС, че ответникът Л. е искал да си осигури фактическото ползване на имота без да уведоми за покупката другите двама съсобственици на имота –ищеца и свидетелката К. и да поиска съгласието им той да ползва имота. Според въззивната инстанция този извод не обосновава привидност на договора за дарение, от една страна, а от друга страна е в противоречие с изявлението на ищеца в исковата молба, което само по себе си има доказателствена стойност, доколкото представлява признание на неблагоприятен за ищеца факт – „... същият (ответникът П. Л.) наблюдава от самото начало и непосредствено дейностите по реализиране на подобренията в процесния имот, а чрез свои представители отправя многократно на доверителя ми предложения за изкупуване на целия имот или поне на обособена реална част от него“. Това признание според въззивния състав не кореспондира с извода на съда, че целта на ответниците С. и Л. при сключване на сделката не е била да се надари Л., а да се открие за него възможност за последващо изкупуване като се заобиколи правилото на чл. 33, ал. 1 от ЗС. Посочено е, че макар и не писмено, до ищеца и до неговото знание е стигнало волеизявлението на ответника за желанието му да изкупи съсобствените му идеални части. Освен това, самият ищец признава, че многократно е бил уведомяван за желанията на Л. да изкупи имота, като е очевидно че ищецът не желае да продаде притежаваната от него идеална част. Въззивният съд е намерил, че от показанията на свидетелките С. К. и В. К. се установява, че същите многократно са били уведомявани от другите роднини-съсобственици, че желаят да продадат съсобствения имот на цена от 50 евро на кв./м. В тази връзка е формиран изводът, че по-голямата част от съсобствениците на имота са желаели да го продадат, очевидно е и доказано по делото, че ответникът Л. е имал интерес към имота и тези обстоятелства са били добре известни на ищеца, който от своя страна не е предприел действия и не е предложил оферта на останалите съсобственици за изкупуване на техните дялове. По изложените съображения въззивният състав е намерил, че предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 5, във връзка с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на явната сделка: дарение от 11.03.2019 г. като привидна, обективно съединен с иск по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за разкриване на симулацията и установяване на прикритата (дисимулативната) сделка – покупко-продажба от 11.04.2019 г., е неоснователен и недоказан. Поради горното първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго, с което исковете са отхвърлени. С оглед неоснователността на посочени искови претенции, то е прието, че като неоснователна следва да бъде отхвърлена обусловената претенция с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване на продадените от другите съсобственици на трето лице П. Л. 20/30 идеални части от процесния недвижим имот, по отношение на договора за покупко-продажба. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай, поставените от касатора в изложението първи, втори, трети, четвърти, пети, десети и единадесети въпрос, са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, a въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. По отношение на останалите, наведени от касатора въпроси – шести, седми, осми, девети и дванадесети, също не следва да се допуска касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения от съда – основания по чл.281 ГПК, както и към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са и фактически, доколкото отговорът им предполага преценка на установените в процеса факти, която не може да бъде извършена в тази фаза на производството, и са относими към правилността на въззивното решение, която също не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Следователно по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не са налице и релевираните специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не се е позовал на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Същевременно правните разрешения на въззивния съд са в пълен синхрон с правните разрешения, дадени в задължената по спорните въпроси съдебна практика, обективирана в решението на ОСГК на ВКС по т.д.№5/2012г. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на което се позовава касаторът. Същият бланкетно се е позовал и на това основание, без да обоснове приложното му поле. Въпреки това следва да се посочи, че не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявения иск и по отношение на надлежните страни. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът П. Т. Л. е поискал своевременно, но не е удостоверил надлежно извършването на такива за настоящото производство. Останалите ответници не са релевирали искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция, а и не са доказали такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,