Определение № 2419 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2158/2025 г.

Страните по делото имат общ наследодател - Г. С. И., починал на 15.10.1975 г. От представените писмени доказателства и въз основа на констатациите на приетата пред първата инстанция СТЕ, която въззивният съд е кредитирал по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че действащият регулационен план на [населено място], околия Е.-П. е одобрен със заповед № 1163 от 09.03.1955 г. В разписната книга към регулационния план Г. С. И. е вписан като собственик за имот *, кв. 37 - без документ за собственост. За имот *, кв. 37 са отредени парцели *-* и *-*. Г. С. И. е декларирал имота като свой с Декларация № 91 от 25.02.1965 г. Поземлени имоти по КККР на [населено място], [община], обл. С., одобрени със Заповед № РД 08-59 от 14.09.2010 г. на Изп. директор на Агенция по кадастъра, а именно: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор *** са идентични с имота, описан като ПИ с идентификатор *** с площ от 2 440 кв.м. в констативен нотариален акт № 7, том VII, рег.№ 10782, дело № 724/2021 г., с който на 09.08.2021 г. по реда на чл. 587, ал. 3 ГПК, ответникът М. И. Г. е признат за собственик на основание давност. Чрез представената по делото преписка от нотариус И. Н. с рег.№ * и с район на действие района на СРС се установява, че за формиране на извод, че ответникът е собственик на имота на основание давност, нотариусът е съобразил показанията на разпитаните по образуваното нотариално дело свидетели В. С. А. и Я. Д. Я.. В протокола и постановлението, които са изготвени в нотариалното производство, нотариусът е посочил за установено, че имотът, който се ползва от М. И. Г., е наследствен и е бил на неговия дядо Г..

Чрез събраните пред първата инстанция писмени доказателства и констатациите на приетата СТЕ се установява, че имотът, за който ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност, описан като ПИ с идентификатор *** с площ от 2 440 кв.м., е идентичен с ПИ с номер *, за който са отредени парцел *-* и парцел *-* по плана на [населено място], одобрен със Заповед № 1163 от 09.03.1955 г., за който в разписния списък е бил посочен като собственик общият наследодател на страните - Г. С. И.. Границите на парцели *-* и *-* повтарят („вървят“) по външния зид на оградите, заварени в съседните от север и юг имоти. Със саморъчно завещание от 03.08.1964 г. общият наследодател на страните Г. С. И. е завещал в полза на сина си Р. Г. С. една трета от цялото си движимо и недвижимо имущество. Завещанието е обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 03.07.1980 г. на V-ти нотариус при Софийския районен съд. Ответникът е оспорил действителността на завещанието с твърдения, че не е написано и подписано от завещателя. Чрез събраните пред първата инстанция съдебно-графически експертизи, които въззивният съд е кредитирал, се установява, че завещателят Г. С. И. е написал собственоръчно и е подписал завещателното разпореждане, поради което оспорването се явява неоснователно. Ищецът А. Р. С. е син на Р. Г. С..

Обсъдени са събраните пред първата инстанция гласни доказателства. От показанията на М. И. Г., М. А. Б. и Д. С. Д. се установява, че общият наследодател е упражнявал фактическа власт с намерение за своене върху описания имот в периода от 1941 г. до смъртта си през 1975 г.; около две-три години преди това е починала и неговата съпруга - баба Д. (З.); имотът е бил с постройка, която към настоящия момент е полуразрушена, както и откъм [улица]същият е бил ограден с кирпичен дувар, който сега е почти разрушен. Към настоящия момент дворното място е неподдържано, обрасло с трева и бурени. По времето, в което Г. С. И. е живял в имота със съпругата си се е грижел за същия и го е поддържал, засаждал картофи и цвекло. Чрез показанията на доведените от ответника свидетели А. В. С. и Б. Б. П. се потвърждава, че имотът, за който ответникът М. И. Г. е бил признат за собственик с описания по-горе констативен нотариален акт, е бил ползван преди това от неговия баща И. М. Г. (повече от двадесет години), а преди това от неговия прадядо – общият наследодател Г. С. И., като същите са го поддържали и са го обработвали - засаждали картофи, цвекло, тикви. Имотът, който се ползва от М., го имат от неговия прадядо Г. И.. М. постоянно пребивава в [населено място], а в [населено място] живее сезонно в друг имот, където негов съсед е свидетелят С..

От правна страна е прието, че Г. С. И. е придобил по давност собствеността върху имот пл.№ *, от който са образувани парцел *-* и парцел *-* в кв. 37 по плана за регулация на [населено място] – С. от 1955 г., а в последствие и трите процесни имота – ПИ с идентификатори ***, *** и ***, които три имота са образувани след разделянето на ПИ с идентификатор ***. Изложени са принципни постановки по приложението на чл. 79, ал. 1, чл. 68, ал. 1 и чл. 81 ЗС, както и са съобразени разясненията, дадени с ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Подчертано е, че ползването на наследствени имоти само от един наследник не доказва намерение за своене на идеалните части на останалите наследници и превръщане на държането на същите във владение, а доказва единствено реализация на правомощието на наследника-съсобственик по чл. 31 ЗС да си служи с общата вещ според предназначението й. След като посочената разпоредба оправомощава всеки съсобственик да си служи с общата вещ и задължава същия да обезщети останалите съсобствениците, ако само той я ползва, то не би могло да се приеме, че действията на сънаследник, изразяващи се в личното ползване на наследствения имот само от него установяват промяна на държането на чуждите идеални части във владение. Възраженията на ответника, че неговият прадядо Г. С. И. не е придобил собствеността върху имота по давност, съдът е намерил за недопустими, тъй като ответникът не въвежда и не заявява самостоятелни права върху имота към периода 1942 г. - 1975 г. Възраженията, че имотът попада в стопански двор на ТКЗС, което според доводите на ответника препятства придобиването му по давност, са изложени едва пред въззивната инстанция, поради което са преклудирани с оглед правилата на чл. 131, чл. 133, чл. 147 и чл. 266, ал. 1 ГПК. Освен това същите са определени като недопустими, доколкото не се основават на насрещни права, които ответникът заявява към посочения момент 1949 г. По съществото си тези възражения са и неоснователни, доколкото чрез събраните пред първата инстанция доказателства и констатациите на СТЕ е установено, че отреждането по регулация на имота за Стопански двор на ТКЗС по плана от 04.11.1949 г. е отменено с последващите предвиждания на дворищнорегулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № 1163 от 09.03.1955 г., по който за имот *, кв. 37 са отредени парцели *-* и *-* за жилищно строителство. Имотът на общия наследодател не е внесен в ТКЗС в периода до 1959 г. и не е имал земеделски характер нито към този момент, нито в последващ такъв до настоящия момент. Възраженията на ответника, че общият наследодател Г. С. И. не е придобил собствеността върху имота по давност, са неоснователни. Чрез събраните и обсъдени доказателства е установено по несъмнен и категоричен начин, че общият наследодател Г. С. И. е упражнявал непрекъсната, несъмнена и несмущавана фактическа власт върху имота с намерение за своене в продължение на повече от десет години в периода от 1941-1942 г. до смъртта си на 15.10.1975 г., което състояние и поведение е било демонстрирано и манифестирано спрямо всички. Ищците, като наследници по закон на Г. С. И., са придобили съответните идеални части от имота при съобразяване наследствените им квоти с оглед чл. 5 и сл. от Закона за наследството и при съобразяване, че в полза на наследника Р. Г. С. е оставено общо завещателно разпореждане, с което е увеличена притежаваната от него квота в собствеността (чл. 16 ЗН). Към момента на откриване на наследството на 15.10.1975 г. наследници по закон на Г. С. И. са петте му деца: М. Г. Г. (баба на ответника), починала на 09.01.1981 г., А. Г. С., починала на 10.11.1984 г., И. Г. И., починала на 13.05.1997 г., Р. Г. С., починал на 18.11.1979 г. и Б. Г. Ц., починала на 12.03.1982 г. При съобразяване на оставеното общо завещателно разпореждане съдът е определил размерите на идеалните части, притежавани от всеки от ищците поотделно, общо формиращи сбор от 41/60 идеални части. По наследство ответникът е придобил 1/45 ид.част. Разликата до пълния размер от 100% ид.части не е предмет на делото предвид неучастващите в настоящото производство сънаследници на страните.

Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответника, че е придобил по давност имота (имотите след разделянето им на три поземлени имота) на основание чл. 79, ал. 1 ЗС по силата на упражнявана фактическа власт с намерение за своене в периода преди съставянето на констативния нотариален акт в негова полза на 09.08.2021 г., като ги е намерил за недоказани и неоснователни. Чрез събраните в производството доказателства, в т.ч. и показанията на свидетелите А. С. и Б. П., не е установено ответникът, като наследник на Г. С. И., да е превърнал с едностранни действия държането на частите на ищците като негови съсобственици – наследници по закон и по завещание, във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението за своене на чуждите идеални части, което в случая не е налице. И двамата цитирани свидетели установяват противното - че имотът, който е ползван от ответника е наследствен от неговия прадядо, като извършените действия са такива по ползване на съсобствения имот като владелец на притежаваната от него по наследство квота 1/45 идеална част и като държател на останалите части, собственост на другите наследници.

С оглед формираните изводи по исковете за собственост, съдът е намерил за основателно и искането на ищците по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на КНА от 09.08.2021 г. за притежаваните от ищците общо 41/60 идеални части.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства? 2. Допустимо ли е въззивната инстанция да разширява обема на извършваната проверка, включвайки в предмета на доказване нови обстоятелства, които не са определени като спорни до въззивната фаза на процеса и не са възлагани в тежест на страните, включително и от въззивния съд? 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, по които не е осъществено оспорване от страна в процеса? 4. Може ли въззивният съд, без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване от ищеца, да се произнесе с въззивното решение, като ги „изненада“ с мотивите си? 5. Следва ли да се доказва обстоятелството, което не е включено в предмета на доказване и не са дадени указания от съда за установяването му?“ – с довод за противоречие с Решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о. и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и „Определение № 1334 от 18.12.2012 г. на състав на IV г.о. на ВКС; Определение № 14 от 10.01.2019 г. по гр.д.№ 2326/2018 г., г.к., I г.о. на ВКС и др.“.

Поддържа се още, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси. Всички те са формулирани в контекста на оплакването на касатора, че съдът е игнорирал процесуално допустимо възражение срещу твърдението на ищците, че бившият имот пл.№ *, кв. 37 по плана от 1955 г. е придобит по давност от общия наследодател, основано на насрещно твърдение на ответника, че по плана, одобрен със Заповед № 4259 от 04.11.1949 г., имотът е попадал в стопанския двор на ТКЗС, с. Яна с произтичаща от това забрана да бъде обект на придобиване по давност. Това становище на касатора е в явно несъответствие с данните по делото.

Твърдение, основано на предвижданията по плана от 1949 г. не е заявено с отговора на исковата молба. Твърдение в тази насока не е заявено и в нито един последващ момент от разглеждането на делото пред първата инстанция – нито след изслушването на СТЕ, с което за първи път са изнесени данни, касаещи плана от 1949 г., нито по-късно – до приключване на устните състезания пред СРС. С решението на СРС е прието, че съобразно плана от 1955 г. процесната територия е урегулирана в два парцела, т.е. имоти с предназначение за жилищно строителство. Въззивните жалби не обективират оплакване срещу този извод. Настоящият касатор е имал процесуалното положение на въззиваем пред въззивната инстанция, като в процеса на размяна на книжа не е подал отговори на надлежно връчените му въззивни жалби. Позоваване на предвижданията по плана от 1949 г. липсва и до приключване на устните състезания пред въззивния съд, проведени в о.с.з. 04.12.2024 г. Едва в последващо постъпило на 10.12.2024 г. писмено становище настоящият касатор за първи път се е позовал на това обстоятелство. При така извършените от касатора процесуални действия, въззивният съд правилно е приел, че възраженията, че имотът попада в стопански двор на ТКЗС и това препятства придобиването по давност, са преклудирани с оглед правилата на чл. 131, чл. 133, чл. 147 и чл. 266, ал. 1 ГПК. С оглед разясненията досежно уредбата на въззивното производство, направени в мотивите по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съобразно които при произнасянето си по съществото на спора въззивният съд е ограничен от доводите на страните, заявени с въззивната жалба и с отговора, в случая СГС не е дължал обсъждането по същество на преклудираните доводи. Изложените в решението мотиви във връзка с тях нямат решаващо значение за формираната правораздавателна воля, от което произтича изводът, че поставените от касатора въпроси не удовлетворяват изискванията към общото основание за допускане на обжалването, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не се констатира и твърдяната от касатора очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Описаните пороци на съдебния акт не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът по принцип дължи да заплати на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС. Такива се претендира да са направени от доверителите на адв. М. в размер общо на 3 500 лв. С възражение вх.№ 64440 от 28.05.2025 г. касаторът обръща внимание на съдържанието на сключения ДПЗС от 30.04.2025 г., който удостоверява постигането на съгласие относно размера на възнаграждението (3 500 лв.) и начина на плащането му – „в брой“, но не обективира размер на заплатена сума. Възражението е основателно. Договорът от 30.04.2025 г. не удостоверява извършено плащане на договореното възнаграждение, поради което не може да се приеме, че той има характер и на разписка в съответствие с изискванията, разяснени с т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо, поради липса на доказателства за заплащането на договореното възнаграждение, искането на доверителите на адв. М. следва да бъде оставено без уважение.